Определение № 2111 от 14.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1058/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на КЛИНЪР ООД, представлявано от управителя Х. В. Х., чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 183/01.04.2026 г. по ч. гр. д. № 137/2026 г. по описа на Смолянския окръжен съд, с което са оставени без уважение частните жалби на КЛИНЪР ООД срещу определенията на Районен съд – Мадан по гр. д. № 189/2026 г. за изпращане на делото по компетентност на Смолянския окръжен съд, на основание чл. 104, ал. 1, т. 4 ГПК; както и за оставяне без разглеждане на искането за допускане на обезпечение на исковете, предмет на делото, а именно за прогласяване на нищожността на: 1. договор за възлагане на обществена поръчка от 26.03.2009 г., сключен с ответника ОБЩИНА МАДАН; 2. евентуално - на клаузата на чл. 9 от същия, чрез спиране на изпълнението по изп. д. № 469/2018 г. по описа на ЧСИ А. А. с рег. № 826. В жалбата се твърди недопустимост, незаконосъобразност и необоснованост на въззивното определение. Във връзка с подсъдността се оспорва изводът на Смолянския окръжен съд, че предявеният от частния касатор иск за нищожност на договора е оценяем, тъй като с него не се претендира парично вземане, а се цели установяване на едно правно положение; оспорва се и изводът, че прекратяването на договора през 2019 г. не влияе върху законосъобразността на определението на първата инстанция, с доводи, че прекратеният договор няма стойност. Във връзка с искането по чл. 389 ГПК се поддържа, че след като първоинстанционното определение за прекратяване на делото и изпращането му по подсъдност на горестоящия съд не е влязло в сила, то районният съд е компетентен и е длъжен да разгледа молбата за обезпечение, включително с оглед принципа в чл. 395, ал. 2 ГПК за бързина в обезпечителното производство. По горните съображения се моли за отмяна на въззивното определение и за връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните два въпроса: „1. Допустимо ли е иск за прогласяване на нищожност на договор или на отделна негова клауза, при липса на претенция за парично изпълнение, да се квалифицира като оценяем по смисъла на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК?; 2. Основателен ли е отказът на съда да разгледа молба за обезпечение, след като е приел с невлязло в сила определение, че не е родово компетентен, и представлява ли отказът нарушение на правото на защита и на принципа на бързина по чл. 395 ГПК?“. Релевира се и допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, с оглед поддържаните в частната касационна жалба оплаквания; сочи се и основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост, обоснована с това, че въззивният съд се е произнесъл по две частни жалби срещу две определения в един общ съдебен акт. Предвид публично известните данни, обявени в ТРРЮЛНЦ, че още преди постановяване на въззивното определение по отношение на частния касатор КЛИНЪР ООД е открито производство по несъстоятелност, съдът е изискал по реда на чл. 101 ГПК, а временният синдик на дружеството е потвърдил в указания срок горните сезиращи касационния съд изявления. С оглед изложеното частната касационна жалба се преценява като допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение съобрази следното: За да достигне до атакувания краен резултат, по отношение на обжалваното първоинстанционно определение № 95/10.03.2026 г. въззивният съд е констатирал, че по гр. д. № 189/2026 г. на Районен съд – Мадан е предявен иск да бъде признато за установено, че клаузата на чл. 9 от договор за възлагане на обществена поръчка от 26.03.2009 г. е нищожна на посочените от ищеца основания и да се прогласи нищожността на целия договор; а при условията на евентуалност - да се признае за установено, че клаузата на чл. 9 от договора между страните е нищожна на посочените от ищеца основания и да се прогласи нищожността само на тази клауза. Оплакването на частния жалбоподател, че е недопустимо съдът да оценява иск, който е предявен като неоценяем, не е намерено за основателно, тъй като то не държи сметка за разпоредбата на чл. 70 ГПК. Твърдението на ищеца, че предявява неоценяем иск, не прави иска такъв. В тази връзка въззивният съд е споделил мотивите на първата инстанция и е препратил към тях, съобразявайки многобройната практика на ВКС, цитирана от районния съд, според която искът за прогласяване нищожност на договор е оценяем. Изложени са и съображения, че съгласно изричната разпоредба на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК цената на иска за съществуване (респективно несъществуване) на договор е цената на договора, поради което предявеният иск не е неоценяем, още повече, че се претендира нищожност на целия договор по основния иск. Както тази разпоредба, така и съдебната практика не дават основание да се счита, че под „стойност на договора“ следва да се разбира парична стойност на насрещните престации, само когато тези престации са изискуеми и представляват пряк предмет на иска. Според съда не съответства на приетото в цитираните в обжалваното определение актове на ВКС и твърдението в частната жалба, че тези актове касаят хипотези, при които оценяемостта на иска се свързва с претенции за връщане на платени суми или други имуществени последици. Стойността на договора е определяща за цената на иска, когато негов предмет е установяване несъществуването на целия договор. Поради това и предвид поддържаната теза от ищеца, че искът е неоценяем, районният съд е приложил разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ГПК и е определил цената на иска. Обстоятелството дали договора между страните е прекратен през 2019 г. (т. е. преди изтичане на уговорения срок) е счетено за ирелевантно за законосъобразността на обжалваното определение, тъй като и в този случай цената на иска е над границата по чл. 104, ал. 1, т. 4 ГПК. По тези съображения въззивният съд е счел, че делото правилно е изпратено на окръжния съд по компетентност съобразно чл. 104, ал. 1, т. 4 ГПК. По отношение на обжалваното определение № 103/13.03.2026 г. съставът на въззивния съд е приел за обоснован и законосъобразен извода на районния съд, че не е компетентен да се произнесе по молбата за допускане обезпечение на така предявения иск. След като районният съд е прекратил производството по делото и го е изпратил на Окръжен съд – Смолян по компетентност на основание чл. 104, ал. 1, т. 4 ГПК, компетентен да се произнесе по молбата за допускане на обезпечение ще бъде първоинстанционният съд, определен в процедурата по чл. 121 ГПК. При положение, че районният съд е приел, че не е компетентен да разгледа предявения иск и е прекратил производството по делото, то е недопустимо да се произнася по молбата за обезпечение на този иск. В този смисъл въззивният съд е съобразил и определение № 2364/02.09.2024 г. по ч. т. д. № 1859/2024 г. на І т. о. на ВКС, с което се постановява след приключване на производството по частната касационна жалба срещу определението по чл. 121 ГПК по молбата по чл. 389 от ГПК да се произнесе определеният с влязло в сила определение първоинстанционен съд, на който е подсъден предявеният иск. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното въззивно определение не следва да се допуска до касационно обжалване. По поставените въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не се установява релевираното допълнително селективно основание, а именно – отговорът на същите да има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. И по двата въпроса съществува трайноустановена практика на ВКС, като не се обосновава, а и обективно липсва причина за нейното изменение - приложимите процесуалноправни разпоредби са ясни, не са променяни и не създават предпоставки за противоречиво прилагане от съдилищата. Не подлежи на преразглеждане и постановката, че цената на иска не зависи от вида на предприетата искова защита. Що се отнася до принципа на „бързина“ в обезпечителното производство, то той най-пълно се осъществява по реда на чл. 390 ГПК – с молба за обезпечение на бъдещ иск, предявена пред родово компетентния съд, докато при вече предявен иск съдът дължи произнасяне по искането за обезпечение само ако са спазени условията на процесуалния закон за предприемане на действия по разглеждане на делото. Не е налице вероятност обжалваното въззивно определение да е недопустимо съгласно изискването на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК нито при дължимата служебна проверка за това, нито на посоченото от частния касатор основание. Общото разглеждане на две частни жалби, подадени срещу определения по едно и също дело, в един съдебен акт на въззивния съд, не съставлява процесуално нарушение, още по-малко такова, което да се отрази върху допустимостта на акта. Не се установява и твърдяната в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК очевидна неправилност на обжалваното определение като основание за допускането му до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието на същото не е видно то да постановено при превратно прилагане на закона – в неговия обратен смисъл, или при допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение