Определение № 458 от 12.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 1969/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Я. И. К. срещу определение №1408 от 15.06.2020г., постановено по ч.гр.д.№1673/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в, в частта му, с която е оставена без уважение частната жалба на Я. И. К. срещу определение от 31.01.2020г. по т.д. №1313/2019г. на СГС, VІ-4 състав. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение, с което е потвърдено определението на първата инстанция за прекратяване на първоинстанционното производството в частта му относно предявения от ответника Я. К. против ищците И., М. и Н. Г. инцидентен установителен иск, е неправилно и следва да бъде отменено. Твърди се, че предявеният от ищците иск с правно основание чл.95, ал.2 ТЗ е обусловен от приетия за съвместно разглеждане иск за установяване съществуването на членствени правоотношения на ищците в събирателното дружество, което обуславя правния интерес за ответника при условията на евентуалност, не само да оспори, но и да наведе чрез установителен иск насрещни твърдения за извършени от ищците действия в противоречие с интересите на дружеството. Според касатора водене в отделно производство на иск по чл.95, ал.2 ТЗ против ищците би могло да се укаже процесуално недопустимо с оглед твърдението му, че ищците не са съдружници в събирателното дружество. Излагат се доводи, че са налице всички предпоставки по чл.372, ал.2 ГПК за предявяването и разглеждането на процесния инцидентен установителен иск. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани четири процесуалноправни въпроса, за които се твърди, че са значими за конкретния спор и че обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В срока по чл.276, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на частната касационна жалба от И. К. Г., М. К. Г. и Н. Г. Г., в който се твърди, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл.280, ал.1 т.3 ГПК. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на частната касационна жалба по съществото на процесуалния спор като се акцентира върху законосъобразността на извода на въззивния състав, че установителен иск за факти е недопустим извън предвидените от закона случаи. Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на доводите по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Както е посочил въззивния състав в случая е налице преграждащо производството определение доколкото първата инстанция с изрично определение е прекратила производството по предявения от ответника и първоначално приет за разглеждане инцидентен установителен иск. С определение №628/31.01.2020г., постановено по т.д. №1313/2019г. на СГС, VІ-4 състав, е прекратено като недопустимо производството в частта, с която е предявен от ответника Я. И. К. с допълнителния отговор на исковата молба, иск с правно основание чл.124, ал.4, изр.2 ГПК за установяване, че ищците И. К. Г., М. К. Г. и Н. Г. Г. не изпълняват задълженията си по учредителния договор и извършват действия в противоречие на интересите на СД „Интелсофт-Г., К. и Сие“. Основните съображения на първата инстанция за прекратяване на производството в тази му част са свързани с недопустимостта на иск за установяване на факти, извън случаите предвидени от закона, какъвто не е настоящия случай, и с липсата на правен интерес да се установяват твърдените от ответника факти, доколкото за изключването на съдружниците е необходимо да се предяви конститутивен иск по чл.95, ал.2 ТЗ. С определението на САС, в обжалваната му пред ВКС част, е оставена без уважение частната жалба на Я. К. срещу определението на първата инстанция, с което е прекратено производството по т.д.№1313/2019г. на СГС по предявения от ответника инцидентен установителен иск. Въззивният съд е посочил, че с този иск ответникът Я. К. – съдружник в СД „Интелсафт-Г., К. и Сие“, е поискал установяването, че ищците И., М. и Н. Г. не изпълняват свое задължение по учредителния договор на дружеството. Според въззивния състав този иск е иск за установяването на факт с правно значение, който съгласно чл.124, ал.4, изр.2 ГПК е допустим само в указаните от закона случаи. В определението на САС е отразено, че законът не предвижда възможност фактът на неизпълнение на задължение по учредителния договор да бъде установяван в самостоятелно производство и че този факт, като елемент от фактическия състав на иска по чл.95, ал.2 ТЗ, може да бъде установяван само при предявяването на конститутивен иск. Настоящият касационен състав намира, че не е налице поддържаното от частния касатор основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. Нито един от поставените от касатора четири процесуалноправни въпроса не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Формулираните въпроси не са значими за конкретния правен спор по смисъла на разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не третират решаващия аргумент на съда за потвърждаване на определението на СГС, а именно - че съгласно чл.124, ал.4, изр.2 ГПК установителен иск за факти е допустим само в предвидените от закона случаи, какъвто не е случая с процесния иск за установяване факта на неизпълнение от съдружници на задължение по учредителния договор. Отделно следва да се отбележи, че във въпрос №1: „ Когато липсва правен интерес от предявяване на конститутивен иск за изключване на съдружник по чл.95, ал.2 ТЗ в друго производство, допустимо ли е ответникът по иска за членствено правоотношение да брани своите права чрез установителен иск за факти, които биха били основание на иска по чл.95, ал.2 ТЗ, след отпадане на пречката за неговото разглеждане?“, се съдържа твърдение на касатора за липса на правен интерес за съдружника от водене на иск по чл.95, ал.2 ТЗ в друго производство, каквото твърдение не само не е споделено от въззивния състав, а напротив – в обжалваното определение е акцентирано е, че правата на съдружника могат да бъдат защитени чрез отделен конститутивен иск по чл.95, ал.2 ТЗ, т.е. и в случай на установяване по исков ред съществуването на членствените права на наследниците. Въпрос №2: „ Когато в предмета на делото е включен спор за съществуването на преюдициално правоотношение и въведени от ищеца доводи относно изпълнението на това правоотношение, допустимо ли е предявяването на доводи за неизпълнение на ищеца чрез установителен иск, заявен с допълнителния отговор на исковата молба?“ е въпрос относим към правилността на обжалваното определение, която не е предмет на проверка в производството по допускане на касация. Въпрос №З: „Ограничава ли нормата на чл.372, ал.2 ГПК възможността за предявяване на инцидентен установителен иск единствено относно съществуването или несъществуването на преюдициално правоотношение или предмет на иска могат да бъдат и юридическите факти, представляващи съдържание на това правоотношение?“ и въпрос №4: „ Представлява ли предвиден в закона случай по смисъла на чл.124, ал.4, изр.2 ГПК предявяване на иск по чл.372, ал.2 ТПК за установяване на факти с правно значение, свързани с преюдициалното правоотношение?“, не са обусловили решаващата воля на въззивния съд, който е приел недопустимост на иска с оглед безусловността на разпоредбата на чл.124, ал.4, изр.2 ГПК, независимо в кой момент и по какъв ред е предявен иска за установяване на факт с правно значение. Непосочването на правен въпрос от значение за конкретния процесуален спор е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното определение, без да е необходимо да се разглежда твърдяното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Независимо от това следва да се има предвид, че по приложението на разпоредбата на чл.124, ал.4, изр.2 ГПК има създадена константна практика (включително и тази посочена в отговора на частната касационна жалба с цитираните решения на ВКС), която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,