Определение № 233 от 21.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3996/2024 г.

Производство по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ю. Р. М., подадена чрез пълномощник адв. И. П. от АК – П., против определение № 413 от 16.07.2024 г. по в.ч.гр.д. № 448/2024 г. на ОС – Пазарджик. Твърди се, че въззивното определение е недопустимо, необосновано и незаконосъобразно, постановено в противоречие с практиката на ВКС. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС, по въпроси: 1. Налице ли е вероятна недопустимост на постановения съдебен акт, когато извън правната същност на насрещната въззивна жалба подадена в срок, съда приема, че има характер на отговор, в който е формулирано искане по чл. 250 от ГПК, но това производство се е развило извън срока по чл. 250 ГПК. И налице ли е в този случай допустимо предявен иск, по който съда дължи произнасяне с допълнително решение по реда на чл. 250 ГПК? 2. Дали въззивният съд в определението си от 21.12.2022 г. по в.гр.д.№ 741/2022 г., правилно е разграничил, че обжалваното от жалбоподателката решение № 158/17.06.2022 г. по гр.д.№ 765/2021 г. на РС-Велинград чрез насрещна въззивна жалба относно очертания с исковата молба предмет на спора, а именно претендираните от ищцата идеални част от тавана, общите части на сградата и от поземления имот, факта, че първоинстанционния съд не е обсъдил тези въпроси, няма изводи в мотивите, няма изразена воля и в диспозитива на решението, то това води до вместо непълно решение- такова, което е неправилно и същото подлежи на редовен въззивен контрол относно тази част от спорното право, като се позовава на решение № 216 от 16.10.2018 г. по гр.д. № 3752/2017 г. на IV г.о., и на определение № 93 от 03.02.2016 г. по т.д. № 769/2015 г. на І т.о. По въпросите се твърди и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Частният жалбоподател се позовава и на чл.280, ал.2 ГПК. Насрещната страна А. К. Ю. с писмен отговор чрез особения си представител адв. Д. К. от АК – П., оспорва частна касационна жалба. Насрещните страни Н. А. М. и А. В. Г. с писмен отговор чрез адв. В. М. от АК – П., оспорват частна касационна жалба. В срока по чл. 276, ал.1 ГПК не е постъпило писмено становище от останалите насрещни страни- ответници в производството. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: С обжалваното въззивно определение е потвърдено решение № 350/24.10.2023 г. по гр.д. № 765/2021 г. на РС – Велинград, имащо характер на определение, с което оставена без разглеждане молба на основание чл. 250, ал.1 ГПК от Ю. М., вх. № 4079/02.08.2022 г. за допълване на решение № 158 от 17.06.2022 г. по гр.д. № 765/2021 г. на РС - Велинград. За да постанови този резултат, въззивният съд е установил, че с решение № 158 / 17.06.2022г. по гр.дело № 765/2021г. на РС – Велинград, съдът се е произнесъл по иска с правно основание чл. 124 ГПК, предявен от Ю. М. против ответниците в производството, признавайки ищцата за собственик на втори жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда, индивидуализирана с диспозитива на решението, на основание: наследствено правоприемство и придобивна давност. Решението е връчено на ищцата на 29.06.2022г., а на 02.08.2022 г. ищцата е депозирала насрещна въззивна жалба против решението, в която прави искане и по чл.250 от ГПК – да бъде признато правото ѝ на собственост и на 1/2 ид.част от таванско помещение,общите части на сградата и 1/ 4 ид.част от дворното място, в което е построена двуетажната жилищна сграда. При тези факти, въззивният съд е приел, че молбата от 02.08.2022 г. е подадена след изтичане на едномесечния срок по чл. 250, ал.1, изречение второ, хипотеза първа ГПК, защото срокът е изтекъл на 29.07.2022г. /петък,присъствен ден/, поради което правилно първостепенния съд е оставил молбата за допълване на решението като процесуално недопустима, тъй като е просрочена. Посочено е още, че изложените съображения във въззивната жалба относно индивидуализацията на спорното право касаят съществото на спора и са относими към въпроса за обособеността на имота като самостоятелен обект на собственост от една страна, а от друга страна не могат да се приемат и като искане за допълване на решението, тъй като разпоредбата на чл.250 ГПК предпоставя наличие на правен интерес за страната, по отношение на искането на която съдът не се е произнесъл, а в конкретиня казус ответниците не са предявили самостоятелна насрещна искова претенция, надлежно приета от съда и по която да дължи произнасяне. При преценка на наведените от частния жалбоподател основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че такива не са налице. Съображенията за това са следните: С оглед разясненията, направени с т.т. 1 и 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК, противоречието между въззивен акт и практиката на ВКС може да обоснове допускане на касационно обжалване, ако първо е формулиран от касатора правен въпрос, и второ, ако се установи, че със съответните посочени актове на ВКС са дадени разрешения по идентични правни въпроси. При отсъствието на формулиран от касатора правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК такава съпоставка не може да бъде извършена и съответно е невъзможно да се аргументира извод за противоречие с практиката на ВКС, който да има за последица допускане на обжалването. В конкретния случай поставените от касатора въпроси нямат характер на правни въпроси по смисъла на разяснението с т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, защото са изведени от конкретиката на делото, а не предполагат даване на някакъв принципен отговор, и са израз на несъгласие на жалбоподателя с решаващия извод на въззивния съд за просрочие на искането за допълване на първоинстанционното решение. Така липсва общото основание за селекция по тях, което изключва преценката дали е налице и някое от посочените от жалбоподателя допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК или чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като последното и не е обосновано от касатора. Следва да се посочи, че цитираното от жалбоподателя като практика на ВКС определение № 93 от 03.02.2016 г. по т.д. № 769/2015 г. на І т.о., не попада в кръга на актове, по които може да се прави преценка за противоречие, защото е определение по чл.288 ГПК, с което не се допуска касационно обжалване и така с него не се дава отговор на определен правен въпрос. С другият цитиран акт - решение № 216 от 16.10.2018 г. по гр.д. № 3752/2017 г. на IV г.о., е даден отговор на различен правен въпрос, а именно кога е допустимо предявен иск, по който се дължи произнасяне по реда на чл.250 ГПК, какъвто с настоящата частна касационна жалба не е поставян, поради което това решение се явява и неотносима съдебна практика на ВКС. Обжалваното въззивно определение не разкрива белези на нищожност, нито на недопустимост по смисъла на чл.280, ал.2, предл. първо и второ ГПК, като недопустимост се сочи като порок с частната жалба. Въззивният съд се е произнесъл в надлежен състав, в рамките на правомощието си, изложил е мотиви по същество на повдигнатия пред него процесуално правен въпрос дали молбата на ищцата за допълване на първоинстанционното решение, съдържаща се в подадената от нея насрещна въззивна жалба, е подадена в срок или е просрочена. Направената от съда преценка е съответна на съдържанието на насрещната въззивна жалба, доколкото в нея са изложени твърдение за непълнота на решението - непроизнасяне по целия петитум на исковата молба, налагащо допълване, поради което не е нарушен чл.6 ГПК. Съдът, съгласно чл.7 ГПК, определя характера на отправеното до него искане, като не е обвързан от дадената от молителя/ищеца правна квалификация или наименование на молбата/ жалбата. Какъв е характерът на останалата част от насрещната въззивна жалба на ищцата, извън разгледаното искане за допълване на първоинстанционното решение, и съответно нейната допустимост, редовност и основателност, е преценка, която следва да се направи в предстоящето въззивно производство, наред с преценката за допустимостта и основателността на въззивната жалба на ответницата Н. М., но тази преценка е извън предмета на настоящето производство, в което може да се прави преценка само за предпоставките по чл.250 ГПК. Ето защо и направеният от въззивния съд с обжалваното определение последен извод в мотивите - отнасящ се до липсата на основание за производство по чл.250 ГПК предвид въззивната жалба на ответниците /в случая е само от един от ответниците/ е страничен и не е в предмет на преценка в настоящето производство. По отношение на разгледано от въззивния съд искане по насрещната въззивна жалба на ищцата, попадащо в хипотезата на чл.250 ГПК, въззивният съд е процедирал в съответствие със закона, което изключва извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК по отношение на потвърдителното определение на въззивния съд. Искане за разноски в настоящето производство не е направено от никоя страна и съдът не дължи произнасяне по такива съгласно чл.81 ГПК Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: