Определение № 1788 от 26.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1295/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. С. М., чрез процесуален представител, против Решение № 113 от 28.03.2023 г. по в. т. д. № 10/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено Решение № 260974 от 24.06.2022 г. по т. д. № 136/2020 г. на Окръжен съд – Стара Загора. С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от И. С. М. и М. К. М. против „Банка ДСК“ АД искове за унищожаване на основание чл.31, ал.1 ЗЗД, както и евентуалните искове за прогласяване нищожността на основание чл.26, ал.2, т.2 ЗЗД, поради липса на съгласие, на сделки за учредяване на договорни ипотеки върху имоти, представляващи СИО между нея и съпруга й - ипотекарния длъжник М. К. М., тъй като при сключването им не е могла да разбира или да ръководи действията си, обективирани в Нотариален акт за договорна ипотека, № 78, том I, рег. № 3516, дело № 70/2010 г. на Нотариус с рег. № 410 П., както и в Нотариален акт за договорна ипотека, № 79, том I, рег. № 3519, дело № 71/2010 г. на Нотариус с рег. № 410 П., по отношение на два недвижими имота, съответно описани.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се претендира неговата отмяна и присъждане на направените разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като са формулирани следните въпроси, които според касаторката са обусловили правните изводи на съда, като се твърди, че отговорът по същите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:

1. „Длъжен ли е бил въззивният съд да изложи доводи във връзка, както с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, така и да обсъди всички доказателства, събрани във връзка с доводите на въззивника ?“;

2. „Длъжен ли е съдът да направи изводи за обстоятелствата от значение за спорното право, които да съответстват на доказателствата по делото ?“;

3. „Изключването от преценка на писмени доказателства, води ли до непълнота на правните изводи относно психическото състояние на доверителката ми към момента на сключване на процесните сделки ?“.

Поддържа се и самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидната неправилност на въззивния съдебен акт, обоснована с твърдението за съществуващо логическо противоречие между обсъдените от съда доказателства в мотивите на решението и направения въз основа на тях извод за психическото състояние на касаторката към момента на сключване атакуваните сделки.

Ответникът – „Банка ДСК“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените от касаторката основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред касационната инстанция.

Ответникът по касация – М. К. М., действащ чрез назначения му от съда особен представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК не представя отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Сезиран с жалба на ищцата И. М., за да се произнесе въззивният съд първо е установил, че претендираното с исковата молба унищожаване на сделките за учредяване на договорни ипотеки е аргументирано с твърденията, че през 2008г. ищцата е отключила психическо заболяване поради проблеми с търговската дейност на нейно дружество и съществуващи финансови затруднения, като в началото на 2009г. се появили симптоми на заболяването, изразяващи се в рязко отслабване, саморазговаряне, враждебност към близките, налудни идеи, халюцинации и отказ от лечение, поради което по искане на близките й била настанена на задължително лечение в психиатрично заведение с влязло в сила на 10.11.2009 г. решение на Районен съд - Стара Загора; След престоя в болнично заведение й е била поставена диагноза „параноидна шизофрения, диссимулиранпараноидно-халюцинаторен синдром“, което заболяване прогресирало и водело до разпад на личността и въпреки че не е била дееспособна, не била поставена под запрещение; Към датата на учредяване на договорните ипотеки - 24.08.2010г., същата се е намирала в състояние, което изключвало възможността правилно да възприеме същността на извършваното от нея правно действие на имуществено разпореждане и обременяване на имота с вещни тежести, както и правните последици на ипотеката; Сключването на сделките било инициирано и организирано от съпруга и от сина й, които се нуждаели от обезпечение за сключване на договори за кредит и анекси към тях в големи размери, поради което при подписването на сделките нито нотариусът, нито „Банка ДСК“ АД били уведомени за състоянието й; Осъзнала същността и значението на стореното от нея едва след образуването на изпълнително дело и насочването на принудителното изпълнение върху ипотекираните от нея имоти, поради което претендирала унищожение на учредените договорни ипотеки в хипотезата на чл.31, ал. 1 ЗЗД, тъй като не е могла да разбира и ръководи действията си.

За да постанови обжалваното решение, съставът на Пловдивския апелативен съд е извършил самостоятелен анализ и преценка на събраните в производството пред първата инстанция доказателства и съобразно правомощията си по чл.269 ГПК е приел за установени от фактическа страна следните релевантни за спора факти: За безспорно е прието, че ищцата не е била поставяна под запрещение, както и че с Решение от 02.11.2009 г. по ЧНД № 1577/2009 г. по описа на Районен съд – Стара Загора за периода 09.11.2009г. - 08.12.2009г. е била настанена на задължително едномесечно лечение в ОДПЗС - Стара З., като й е била поставена диагноза: “Параноидна шизофрения. Диссимулиран параноидно-халюцинаторен снидром“. След лечението, ищцата била изписана с констатация за подобрение и била насочена към лекар - психиатър от доболничната помощ, като от медицинска бележка амб. № 3540 от 13.05.2022г., издадена от „ЦПЗ Стара З.”, се установявало, че към 24.08.2010г. И. С. М. не се водила на диспансерен отчет.

За установяване психическото състояние на ищцата към датата на сключване на процесните сделки въззивният съд е обсъдил събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства и прието заключение по изготвената комплексна съдебно психолого-психиатрична експертиза. От показанията на изповядалия сделките нотариус, който познавал ищцата, тъй като имал 54 нотариални производства с нея и близките й от 2004г. до вписването на исковата молба, се установявало, че във връзка с изповядването на процесните сделски били извършени и още седем други удостоверявания, съпътстващи ипотеките /преписи, подписи/; сделките били изповядани при спазване на всички законови изисквания, като макар че ищците са му били лично познати, при всяко производство отделно е установявана и снемана самоличността им; нотариалните актове били прочетени в цялост; държането на страните било адекватно и нормално; И. и семейството й били грамотни, добре възпитани и високо образовани хора, със значителен пълноценен житейски опит; при проверка на името на И. М. по партида в Национална база данни „Население“ било посочено, че тя няма правни ограничения и че не е имала такива; ищците имали голям опит в нотариалните действия и били напълно наясно, че при неизпълнение могат да загубят собствеността върху ипотекираните имоти по законния ред; всички участници в сделките били в напълно нормално физическо и психическо състояние; състоянието на И. М. било нормално, делово, дори много адекватно делово, с извънредна работоспособност заради по-голямата си подготвеност по тези производства; при изповядване на двата нотариални акта и удостоверяванията между тях била показана деловитост и търпение, над тези, които един незапознат с нотариалните производства човек би проявил; не е имал съмнение за оказан върху ищцата натиск или насилие за извършване на тези нотариални действия.

Въз основа на приетото в първоинстанционното производство и неоспорено от страните заключение на комплексната съдебна психолого- психиатрична експертиза, изготвено въз основа на всички налични данни от медицинската документация и допълнителните справки, въззивният съд е приел за установено, че след осъщественото на ищцата М. задължително лечение, липсват данни за извършвани последващи контролни прегледи и проследяване при психиатър, не се е водила на диспансерен учет. Доколкото М. не е търсила медицинска помощ за психическото си състояние, вещите лица са направили извод за липса на динамика на болестта, болестни симптоми, дезорганизирано или неадекватно поведение, активна прогредиентност на шизофренния процес, с липса на социална дезадаптация, както и други признаци на болестта, налагащи настаняването й в лечебно заведение. Поради липсата на медицинска документация, удостоверяваща наличието на психопатологична симптоматика, вещите лица са приели, че към 24.08.2010 г. И. С. М. е била в състояние на ремисия на психичното си заболяване - Параноидна шизофрения, не се е намирала в състояние на невменяемост и е могла е да разбира свойството и значението на извършените от нея правни действия по учредяване на договорните ипотеки.

За да сподели извода на първата инстанция, че не са налице предпоставките по чл.31, ал.1 ЗЗД за унищожаване на процесните сделки поради това, че ищцата при сключването им не е могла да разбира или ръководи постъпките си, въззивният съд е приел за недоказано по делото, че конкретното й състояние в момента на сключването им е било такова, че тя да не може да се грижи за своите права и интереси. Обстоятелството, че в един предходен момент - повече от седем месеца преди датата на учредяване на договорните ипотеки, е била настанена на задължително лечение с поставена диагноза „параноидна шизофрения“, сам по себе си не е достатъчен да обуслови извод за противното, доколкото относими по делото са обстоятелствата, свързани с конкретното състояние на ищцата към 24.08.2010г. В подкрепа на този си извод съдът е акцентирал на обстоятелството, че след изписването на ищцата на 08.12.2009 г., същата не е търсила медицинска помощ и не е приемала лекарства. Позовал се е на посоченото от вещите лица - психолог и психиатър, че наличието на изразен симптом към един определен момент не е задължително свързано с бъдещо развитие на заболяването, и че от обстоятелството, че към месец ноември 2009г. на ищцата е била поставена диагноза „параноидна шизофрения“ не може да се съди за психичното й състояние в последващи периоди.

Като неоснователни са преценени от решаващия съд съдържащите се във въззивната жалба оплаквания на И. М. за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на релевантни за делото факти и доказателства. По повод тези оплаквания, съдът е приел, че в решението си Окръжен съд – Стара Загора подробно е обсъдил всички събрани в тази насока доказателства - писмени, гласни и заключение на комплексна СМЕ, а самото оплакване е голословно и не се сочи конкретно доказателство, което да доказва различна от приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Въззивният съд е акцентирал на заключението по СМЕ, установяващо категорично, че при липсата на медицинска документация и други данни, удостоверяващи наличието на психопатологична симптоматика към 24.08.2010г., И. С. М. е била в състояние на ремисия и поведението й не се е определяло от болестни психотични изживявания. Аргумент за този извод е и установеното от свидетелските показания на нотариуса, изповядал сделките, възприел поведението на ищцата за напълно адекватно, същата е участвала в процесните сделки и като управител на търговско дружество „М.“ ЕООД, участвала е и при сключването на многобройни други имотни сделки при същия и други нотариуси, а самият нотариус не е констатирал каквито и да било признаци за това И. М. да не е била наясно със същността на процесните сделки и правните последици от тях, а напротив - държала се е делово, разумно, с разбиране и с демонстриран опит и знания при сключването на такъв тип сделки.

По отношение на евентуално съединения иск с правно основание чл.26, ал.2 пр.2 ЗЗД - за прогласяване нищожността на сделките поради липса на валидно изразена воля и съгласие за тяхното сключване, въззивният съд е приел, че обстоятелствата, на които се основава този иск, са същите като тези, на които е основан главният иск за унищожаване по чл.31 ЗЗД, което обуславя идентичност на събраните доказателства, които от своя страна не установяват наличието на временна, преходна неспособност на ищцата да разбира или ръководи действията си, която неспособност да е била налична към датата на сключване на процесните сделки. Още по-малко, според съда, не е била установена и трайна такава неспособност, която съгласно разграничителния критерий, проведен в ТР № 5/2020 г. на ОСГТК на ВКС, да обоснове нищожност на договора поради липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал.2 ЗЗД.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правните въпроси трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

Първите два въпроса са процесуалноправни и са относими към задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните. Същите са обосновани с несъгласието на касаторката с извода на въззивния съд, че към момента на сключване на процесните нотариални сделки тя не е била в състояние на временна, а на още по-голямо основание и на трайна, неспособност да разбира или ръководи действията си, което обаче е по правилността на обжалваното решение и не означава липса на обсъждане. Доколкото касаторът не сочи конкретен пропуск на съда в посочения смисъл, отговорът на въпросите не би се отразил на крайния резултат по спора.

Последният трети въпрос не съответства на обективираната в атакуваното решение правна воля на съда, който е обсъдил представените от ищцата писмени доказателства в подкрепа на защитната й теза, а именно- Решение от 02.11.2009г. на Районен съд – Стара Загора за настаняването й на задължително едномесечно лечение в ОДПЗС - Стара З., както и поставената й диагноза, но не им е придал желаното правно значение за конкретния спор, което отново е по правилността на атакуваното решение, преценката на която е извън предмета на производствотно по селектиране на касационното обжалване.

Освен поради липса на общата предпоставка, касационното обжалване не би могло да бъде допуснато и поради недоказаност на заявеното конкретно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или неточни законови разпоредби или от промяна или осъвременяване на съществуваща практика с оглед промени в законодателството и обществените отношения, каквито предпоставки касаторката не твърди и не обосновава.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая доводите, изложени от касатора, съставляват основания по чл.281 т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка.

При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., на основание чл.78, ал.8 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК