Определение № 1103 от 12.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3650/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 53045/05.06.2023г., подадена от С. Я. Н., чрез процесуалния представител адвокат Г. С. от АК П., срещу решение № 2077/25.04.2023г. по в. гр. д. № 10660/2022г. на Софийския градски съд, с което като е отменено първоинстанционното решение № 20224294 от 13.10.2020г., постановено по гр.д.№ 80947/2018г. на Софийския районен съд, ГО, 89 -ти състав, допълнено с решение № 20175581 от 20.08.2021г., поправено с решение № 20045323/29.06.2022г., постановени по гр.д.№ 80947/2018г. на Софийски районен съд, ГО, 89 -ти състав, е уважен предявеният от Е. Ц. К. срещу касатора, иск с правна квалификация чл. 21, ал. 1 СК от 1985г.-отм. (чл. 23, ал. 1 СК) - за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е изключителен собственик на недвижим имот, представляващ АПАРТАМЕНТ №9, находящ се в [населено място], СО, р-н „П.“,[жк], [улица], в жилищна сграда-блок №44а, вх.А, ет.5, в сградата на ЖСК „Страж“, с обща площ от 87.95 кв.м., заедно със зимнично помещение №1, с обща площ от 2.69 кв.м., заедно с 3.994% ид.ч. от общите части на сградата и толкова ид.ч. от отстъпеното право на строеж върху държавно дворно място, съставляващо имот №... и ..., кв.60 по плана на [населено място], местност „Сухата река“, съставляващ съгласно КК и КР на [населено място], одобрени със Заповед РД-18-4/09.03.2016г. на ИД на АГКК, самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] с адрес на имота: [населено място], район П.,[жк], [жилищен адрес] самостоятелният обект се намира в сграда № 3, разположена в поземлен имот с идентификатор [№], предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: едно, посочена в документа площ: 87.95 кв. м., прилежащи части: зим. пом. 1 с площ от 2.69 кв. м. и 3.994% ид.части от общ. ч. на сградата, при съседни самостоятелни обекти в сграда: на същия етаж: [№], под обекта: [№], над обекта: няма, поради пълна трансформация на нейни лични средства. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде отхвърлен със законните последици. Касаторът твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на производствените правила при преценката на приетите по делото писмени и гласни доказателства, които счита за противоречиви. Излага оплаквания, че съдът не е изложил мотиви защо е кредитирал противоречиви гласни доказателства, както и, че не е обсъдил заинтересоваността на някои от свидетелите от изхода на делото. В изложението към касационната жалба се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса: Представлява ли процесуално нарушение, ако въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка. По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на ППВС № 1/1953г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ВКС и решение № 57/02.03.2011г. по гр. д. № 1416/2010г. на ВКС, III г. о.; решение № 34/22.02.2012г. по гр. д. № 652/2011г. на ВКС, ІІ г. о.; решение № 37/29.03.2012г. по гр. д. № 241/2011г. на ВКС, I г. о.; решение № 536/19.12.2012г. по гр. д. № 89/2012г. на ВКС, IV г. о. и решение № 43/04.06.2014г. по т. д. № 213/2012г. на ВКС, II т. о. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Е. Ц. К., чрез процесуалния си представител адвокат Ж. И., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респективно за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 21, ал. 1 СК от 1985г.-отм. (чл. 23, ал. 1 СК) - за признаване за установено по отношение на ответника С. Я. Н., че ищцата Е. Ц. К. е изключителен собственик на АПАРТАМЕНТ № 9, находящ се в [населено място], СО, р-н „П.“,[жк], [улица]. Съдът е установил от фактическа страна, че на 06.06.1996г. Ц. П. и В. Н., родители на ищцата, са й продали недвижим имот - апартамент № 13, находящ се в [населено място], бул. Б. шосе, [жилищен адрес] етаж 5, с площ от 68.61 кв.м., като си запазили правото на ползване заедно и поотделно, пожизнено и безвъзмездно. На 09.10.1998г. Е. П. (ищца) и С. Н. (ответник) са сключили граждански брак. Констатирано е, че гражданският брак е сключен по време на действието на СК от 1985 г. отм. Посочено е, че на 05.05.1999г. е сключен договор за продажба на апартамент № 13 от Е. П. на М. Ф. за сумата от 12 000 000 млн. неденоминирани лева. Прието е, че получената насрещна престация за продадения имот - сумата от 12 000 000 неденоминирани лева, макар и реализирана по време на брака, е лично имущество по смисъла на чл. 20 СК (1985 отм.), тъй като вещите, правата върху вещи и паричните влогове, придобити преди брака, принадлежат на съпруга, който ги е придобил, съответно сумата от 12 000 000 неденоминирани лева представлява трансформирано предбрачно имущество, тъй като продаденият апартамент е бил лична собственост на ищцата, придобита преди брака. Поради това въззивният съд е приел, че получените парични средства от ищцата като насрещна престация срещу прехвърленото имущество, са нейна лична собственост. Посочено е, че на 28.06.2002г. Е. П. - Н. е придобила процесния имот, апартамент 9, находящ се в [населено място], р-н. П.,[жк], [улица], бл. № 44 а, вх. А, ет. 5, чрез договор за продажба за сумата от 20 084 лв., като към момента на сделката е действал СК от 1985 г. - отм. Констатирано е, че гражданският брак между страните по делото е прекратен с решение № 8346 от 10.06.2016г., постановено по гр.д. № 53838/2014г. по описа на СРС, III ГО, 89-ти състав, влязло в законна сила на 02.07.2016г. Посочено е, че ищцата е изложила твърдения, че е закупила процесното жилище изцяло с лични средства. Твърдяла, че е предоставила паричен заем на сестра си на 05.05.1999г. в размер на 10 500 000 лв. (неденоминирани лева), които е придобила от продажбата на имота (апартамент № 13) на същия ден, при уговорка да ги върне в срок до 4 г. от сключването на договора или при поискване от заемодателя. Твърдяла, че сестра й е върнала тези пари непосредствено в деня на закупуването на процесния имот - 28.06.2002г., а останалите пари за закупуването й били осигурени чрез дарение от майка й (6 000 лв.) и сестра й - 4 000 лв. Констатирано е, че по делото е представен договор за заем между ищцата и нейната сестра - М. П. за сумата от 10 500 000 неденоминирани лева като на гърба на договора за заем е налична разписка за връщане на сумата -10 500 лв. Прието е, че договорът за заем, сключен между М. П. (сестра на ищцата) и ищцата, по съществото си представлява частен диспозитивен документ. Разписката за връщане на заетата сума представлява частен свидетелстващ документ, удостоверяващ факта на връщането и получаването на заетата сума като е прието, че и двата документа кореспондират със събраните по делото доказателства. Посочено е, че договорът за заем и връщането, респ. получаването на сумата по него, се установяват от показанията на свидетелите Г. Т., която заявява, че „Е. с тези пари със сестра й направиха договор и й даде заем 10 500 000 неденоминирани лева“ и С. А., която в о.с.з. заявява, че „Имотът беше купен от Е.. На сделката не присъстваше никой друг освен майка й, която й дари 6 хил. лв. и сестра й, която й предостави 10,5 хил., плюс допълнителни 4 хил., за да може се осъществи сделката“. Посочено е, че обстоятелства се потвърждават и от разпита на свидетеля М. П.-сестра на ищцата. Прието е за доказано, че сумата 10 500 лв., получена от продажбата на личното имущество на ищцата, е вложена в закупуването на процесния имот. Изложени са мотиви, че от събраните гласни доказателства е установено, че останалата част от сумата, която е вложена за имота, е с произход дарение от майката на ищцата и нейната сестра. Посочено е, че съгласно показанията на свидетеля А. „на сделката не присъстваше никой друг освен майка й, която й дари 6 хил. лв. и сестра й, която й предостави 10,5 хил., плюс допълнителни 4 хил., за да може се осъществи сделката“, като тези показания кореспондират и с тези на свидетеля М. П.. Посочено е, че относно представената от ищцата разписка, имаща характер на частен документ, за получаване на сумата от 10500 лв. (върнат заем от сестра й М.), съгласно чл. 181, ал. 2 ГПК, за установяване датата на разписки за извършено плащане, съдът може да допусне всякакви доказателствени средства, като има предвид обстоятелствата по делото. Прието е, че достоверността на датата на разписка от 28.06.2002г. е установена от събраните гласни доказателства-показанията на свидетеля М. П. и свидетеля С. П. А., като разписката им е предявена в о.с.з. и същите са потвърдили, че това е разписката издадена от ищцата при връщане на сумата от сестра й. Формиран е решаващ извод, че до размера от 10 500 лв. продажната цена на процесния имот е заплатена с изцяло лични средства на ищцата, получени при преобразуване на нейно лично имущество по смисъла на чл.21, ал.1 СК от 1985 г.(отм.) - продажба на апартамент лична собственост, придобита преди брака. Изложени са мотиви, че от гласните доказателства по делото е установено и че при покупката на процесния апартамент ищцата е получила дарение от майка си В. в размер на 6000лв. и дарение от сестра си М. Ц. П. в размер на 4000лв., с които е заплатила останалата част от продажната цена за апартамента. Прието е, че тъй като сумите са дарени от майката и сестрата на ищцата, то те съставляват нейно лично имущество по смисъла на чл. 20, ал. 1 СК от 1985 г.(отм.), като е съобразено, че в случая съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, е допустимо със свидетелски показания да се установяват договори на стойност над 5000 лв. ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително. Посочено е, че съгласно ал. 2 на текста съгласието на страните за допускане на свидетелските показания по т. 3 трябва да бъде дадено изрично, но този текст не намира приложение в случаите, когато целта на свидетелските показания не е да се докаже сключен договор, а се изяснява произхода на средствата вложени при закупуване на жилището. Прието е, че доказването на произхода на вложените при закупуване на недвижим имот средства може да бъде извършено и с гласни доказателства, още повече, ако се касае за близки роднини. Посочено е, че свидетелските показания установяват, че волята на двете дарителки е била именно да дарят средствата на нея - ищцата, а не на семейството й, както и че съпругът на ищцата не е присъствал при сключване на сделката, поради което не е могъл и да приеме дарението на парична сума. Изложено е, че съгласно трайната съдебна практика се приема за обичайно в подобни хипотези, че намерението на родителя, респективно сестрата, е да дарят своето дете, респ. своята сестра, но не и другия съпруг. Ако другият съпруг твърди, че е подарено и нему, негова е доказателствената тежест за тези твърдения, в случая обаче е констатирано, че ответникът не е твърдял и не е доказал такива обстоятелства. Прието е, че с върнатите заемни средства и дарените суми, ищцата е заплатила продажната цена на процесния апартамент на продавача, преди самото изповядване на сделката от нотариуса, съгласно записаното в нотариален акт № 172, том 3, дело № 486/28.06.2022г. по описа на нотариус С. Т., че продавачите са заявили, че са получили сумата в размер на 20 084 лв. напълно и в брой от купувачката преди подписването на нотариалния акт, като нотариалният акт служи и като документ (разписка) за получената сума. Изложени са допълнителни съображения, че ответникът е представил доказателства за упражнявана търговска дейност, чрез редица дружества (ЕТ „С.-71-С. Н.“, „М.“ О., „Диамант- 999“ О.), но не е представил доказателства, които да установяват, че е получавал средства, с които да е било възможно да закупи процесния апартамент. Посочено е, че показанията на свидетеля И. К. също не установяват какви средства е печелил ответникът към момента на покупката на процесния имот, като от показанията на разпитаните по делото свидетелки Т., А. и П. се установява, че по това време ответникът е бил задържан за грабеж в [населено място]. Изложени са мотиви, че съдът не кредитира показанията на свидетеля К. в частта им, в която се сочи, че ответникът е закупил апартамента с негови средства, защото свидетелят е заявил впоследствие, че за покупката на този апартамент знае единствено от споделено от ответника, но няма преки и непосредствени впечатления от каквито и да е действия, свързани с покупката на процесното жилище. Изложено е, че в обясненията на самия ответник, той веднъж сочи, че „апартаментът струваше 18-20 хил. лева“, а впоследствие заявява, че апартаментът струва много повече - 60-70 хил. лева, като не е уточнил конкретна сума. Прието е от правна страна, че за основателността на иск за пълна трансформация на лично имущество следва да се установи личен характер на имуществото или средствата, чрез които е придобита вещта или влога; влагане на това лично имущество или парични средства за придобиване на вещта, правото върху вещ или влога-предмет на иска, като последните следва да са придобити изцяло срещу личното имущество или парични средства. Посочено е, че в процесния случай е приложим СК от 1985г. (отм.), тъй като моментът на твърдяния придобивен способ е на 28.06.2002г., по време на действието на СК от 1985г. Изложено е, че съгласно разпоредбата на чл. 20, ал. 1 СК (1985г.-отм.) вещите, правата върху вещи и паричните влогове, придобити преди брака, както и вещите, правата върху вещи и паричните влогове, придобити през време на брака по наследство и по дарение, принадлежат на съпруга, който ги е придобил. Посочено е, че за да е налице лично имущество е необходимо процесното имущество да е придобито преди брака, или по време на брака чрез наследяване или дарение. За да настъпи трансформация на лично имущество, по време на брак в законов режим на общност, е достатъчно с имущество, лична собственост, да бъде придобита собствеността върху друго имуществено благо. Формиран е решаващ правен извод, че предявеният установителен иск е основателен, тъй като са налице законовите предпоставки за пълна трансформация на лично имущество, като ищцата при условията на пълно и главно доказване е установила, че процесният имот е закупен по време на брака й с ответника на посочената в договора цена, с изцяло лични средства, получени чрез дарение и на връщане на заем на лични средства. След преценка и анализ на така изложените от въззивния съд съображения, настоящият състав приема, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Задължението на съда мотивирано да се произнесе по исканията и възраженията на страните и да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства следва от пределно ясната формулировка на чл. 236, ал. 2 ГПК, която не допуска колебания при нейното тълкуване и изясняване на действителния й смисъл, включително според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС. В съответствие с тези изисквания и с трайно установената практика на ВКС мотивите към обжалваното решение са изчерпателни и съдържат обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и изводи за правните последици на установените в хода на производството факти и обстоятелства. Доказателствата са обсъдени в тяхната съвкупност като при преценка на достоверността на казаното от св. М. П. (сестра на ищцата) е съобразено, че показанията на тази свидетелка изцяло съвпадат с показанията на незаинтересованата свидетелка А.. Изводът за достоверността на датата на представения договор за заем, както и на разписката за връщане на сумата, също е основан не само на показанията на св.М. П., но и на показанията на св.А., които са цитирани в решението дословно и точно. Поради това следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението правен въпрос. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че при условията на ограничен въззив втората инстанция не е длъжна, а и не може да формира собствени фактически изводи по спора въз основа на самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, и може да променя фактическите изводи на първоинстанционния съд само в случай, че въззивната жалба или отговора обективират обосновано оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение или за допуснати процесуални нарушения във връзка с доказването ( т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д.№ 1/13г. на ОСГТК, решение № 12 от 19.02.2015г. по гр.д.№ 2429/14г. на ІV г.о. ). Именно поради наличието на такива оплаквания в подадената от Е. Ц. К. въззивна жалба въззивният съд е извършил самостоятелен цялостен анализ на събраните по делото доказателства. По така изложените съображения абстрактно формулираният от касатора процесуалноправен въпрос не обосновава основание за допускане на касационното обжалване. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебен акт, който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват. Същото е постановено при точното приложение на разпоредбите на СК, относими към производството и при съобразяване на даваното от ВКС тълкуване на тези разпоредби. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация направените от последната разноски в настоящото производство, а именно сумата 1 000 лв. за адвокатско възнаграждение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение