Определение № 545 от 08.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2254/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Г. А., чрез адв. В. К., против въззивно решение № 63/18.01.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1676/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 701/04.03.2022 г. по гр. д. № 7407/2021 г. на Районен съд - Пловдив, в обжалваните части относно определения режим за лични контакти между бащата И. Г. А. и детето И. И. Г., както следва – всяка първа и трета седмица от месеца от 10 до 18 ч. в неделя, по местоживеенето на детето, като задължение на бащата е да взима и връща детето от и до дома на майката, присъдената на детето месечна издръжка в размер на 250 лв., начиная от депозирането на исковата молба пред съда – 10.05.2021 г. занапред, до навършване на пълнолетие от детето или настъпване на други обстоятелства, водещи до изменение или прекратяване на задължението за издръжка, както и присъдената на детето издръжка в размер на по 250 лв. месечно за периода 10.05.2020 г. – 10.05.2021 г., ведно със законната лихва върху дължимата сума от падежа до окончателното и изплащане. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение и се иска отмяната му. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК без да е формулиран конкретен правен въпрос. Твърди се, че жалбата е допустима, тъй като решението е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Цитира ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 58/16.04.2019 г. по гр. д. № 2931/2018 г. по описа на ВКС, IV г. о. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Насрещната страна по касация С. Г. Г. не е подала писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Въззивното производство е образувано по подадена от И. Г. А. въззивна жалба срещу решение № 701/04.03.2022 г. по гр. д. № 7407/2021 г. на Районен съд - Пловдив с искане съдът да определи режим на лични контакти между него и детето И. И. Г., както следва: бащата да взема детето при себе си с преспиване всяка първа и трета седмица от месеца от петък в 19 ч. до 19 ч. в неделя, както и един месец през лятото, който период не съвпада с платения годишен отпуск на майката; през нечетните години на Бъдни вечер и Коледа детето да бъде при майката, а за Нова година при бащата, а през четните години за Бъдни вечер и Коледа детето да бъде при бащата, а за Нова година при майката; зимната и пролетната ваканция детето да прекарва по равно при двамата родители; счита че присъдената месечна издръжка, както тази и за минал период /1 г./ е прекомерна с оглед установените в чл. 142, ал. 2 СК минимални размери. За да потвърди решението в обжалваните части въззивният съд е съобразил, че от събраните по делото доказателства е установено, че бащата живее в [населено място], а детето в [населено място], като от около пет години бащата не се интересува въобще от детето, не му се обажда по телефона дори и по поводи и не го е взимал при себе си. Приел е, че бащата се е дезинтересирал от детето и не полага никакви грижи за него,поради което,тъй като между тях е налице отчуждение,то следва да бъде определен по-стеснен режим на лични отношения,тъй като това е с оглед интересите на детето. Първоначално същото следва да свикне с родителя си, след което между тях да се изгради връзка и едва тогава режимът на лични отношения може да бъде разширен. Съдът е отчел, че бащата, макар и да е в трудоспособна възраст е с 50 % намалена трудоспособност и към настоящия момент е безработен, но нуждите на детето, което е със заболявания предполагат неотглеждащият родител да заплаща издръжка на детето в размер на 250 лв. месечно. Не по различни са били нуждите на детето и за периода 10.05.2020 г. – 10.05.2021 г. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да посочи въпрос. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране, тъй като формулираният въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В приложеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, дори не е направен опит да бъде формулиран правен въпрос с предвиденото от процесуалния закон съдържание. Напротив отново са разгърнати оплакванията за неправилност на въззивното решение, съдържащи се в подадената касационна жалба. Дори самият касатор сочи, че решението следва да бъде допуснато до касационна проверка, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1 - 3 от чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изложените мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол като „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност" предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. В случая касаторът излага съображения за неправилно приложение на закона, които са различни от хипотезата на очевидна неправилност и които не подлежат на обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. Поради това касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК също не може да бъде допуснато. Само за пълнота следва да се посочи, че при постановяване на атакуваното решение въззивният съд е съобразил трайната казуална практика на ВКС и при определяне режима на лични отношения на неотглеждащия родител с детето е взел предвид всички относими обстоятелства, установени по делото от събраните доказателства. Налице е пълно отчуждаване на детето от бащата, което се дължи на предимно на незаитересованото поведение на касатора. Съгласно чл. 143, ал. 2 СК – родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си, а в чл. 142, чл. 2 СК е установен минималният размер на таза издръжка. В случая обаче е установено, че детето страда от заболявания и има специфични нужди от рехабилитация и лекарства, които не могат да бъдат изцяло поети от майката. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.