Определение № 2568 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4680/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Р. К., представляван от адв. И. Х., срещу въззивно решение № 155 от 15.08.2022 г. по в. гр. д. № 175/2022 г. по описа на Габровски окръжен съд, с което отменено решение № 34/24.01.2022 г., постановено по гр. д. № 401/2021 г. на Районен съд Габрово и вместо него е признато за установено в отношенията между жалбоподателя и ищците – И. Й. Ч. и С. Й. К., че последните са съсобственици общо на 5/24 идеални части от сгради с идентификатори № ****, със застроена площ 13 кв. м. и № ****, със застроена площ 5 кв. м., построени в поземлен имот с идентификатор *** в [населено място], [улица]. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са формулирани следните въпроси: 1. „Възниква ли разделна собственост между земята и построени върху нея сгради, като изключение от презумпцията по чл. 92 ЗС, на основание давностно владение, когато съсобственик на земята допусне другия съсобственик да строи в имота за себе си, макар и без изрично учредено право на строеж, а след това не попречи в продължение на десет години на владението на сградите от това лице“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 399 от 24.10.2011 г. по гр. д. № 1203/2010 г. и решение № 294 от 07.01.2015 г. по гр. д. № 4050/2014 г. на ВКС, І г. о.; 2. „Установява ли самостоятелно владение върху цялата сграда лице – съсобственик на недвижим имот, което, въпреки липса на надлежно учредено право на строеж от другия съсобственик на земята, извършва строителство на сграда в съсобствения имот за свои нужди и със свои средства, респ. установява ли самостоятелно владение върху цялата сграда лице, което закупи сградата от продавач, който не е бил изключителен собственик на цялата сграда, действа ли в тези случаи презумпцията на чл. 69 ЗС и трябва ли да бъде демонстрирана някаква промяна в намерението за своене“, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 294 от 07.01.2015 г. по гр. д. № 4050/2014 г. на ВКС, І г. о. Ответниците по касационната жалба И. Й. Ч. и С. Й. К., представлявани от адв. П. С., са подавали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който са изложили доводи за липса на основанията за допускане на касация поради липса на формулиран правен въпрос. Касационната жалба е процесуално допустима, доколкото е подадена в срок от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното: В исковата молба ищците са изложили твърдения, че на основание договор за дарение от 2005 г. притежават право на собственост върху 2/8 ид. ч. от дворното място и са собственици на първия жилищен етаж от построената в него двуетажна жилищна сграда, заедно с мазе. По силата на приращението притежават право на собственост и върху процесните постройки на допълващо застрояване, представляващи сушина и навес, в същия обем. Ответникът е възразил, че се легитимира като индивидуален собственик по силата на договор за покупко-продажба, а при условията на евентуалност – на основание придобивна давност. Посочил е, че процесните постройки са били изградени от Г. К. – негов дядо през 1959 г., със съгласието на брат му С. К.. Г. К., неговият син Р. К., както и самият той са ги ползвали и стопанисвали като свои. По делото е установено, че през 1947 г. С. Й. К. /дядо на ищците/ и Г. Й. К. /дядо на ответника/ закупили празно дворно място в [населено място], с площ от 470 кв. м., представляващо поземлен имот с идентификатор 14218.505.107, върху което била изградена жилищна сграда на два етажа, а в сутерена – две стаи и хол, образуващи самостоятелно жилище, както и два гаража. През 1950 г. 1/6 ид. ч. от дворното място, заедно с жилището в сутерена, били продадени на трети лица, в резултат на което двамата останали съсобственици на 5/6 ид. ч. от имота. Констатирано е, че през 1985 г. била извършена делба единствено на жилищната сграда в имота и построените два гаража, в резултат на която Й. С. К., син на С. К., придобил първи жилищен етаж, Г. К. получил втория етаж и югозападен гараж, а С. К. – югоизточен гараж. Прието е, че братята Г. и С. К. оставали съсобственици на земята, върху която били построени постройките, като всеки от тях притежавал по 5/12 идеални части. Констатирано е още, че през 1992 г. Г. К. дарил на сина си Р. Г. К. 1/2 ид. ч. от дворното място, съставляващо парцел *-* в кв. 71 по плана на [населено място], заедно с втория етаж от сградата, гараж, масивна сушина и навес. Описаният имот, заедно с процесните сгради, е бил обект на покупко-продажба, като купувач е ответника Г. Р. К. /нотариален акт № 157 от 2006 г./. През 2005 г. Й. К. е дарил на ищците 2/8 ид. ч. от дворното място, заедно с първия жилищен етаж и мазе. Установено, че С. Й. К. починал на 23.02.1997 г. и притежаваните от него 5/12 идеални части от дворното място били придобити от неговите наследници - бащата на ищците Й. С. К. и неговата сестра Д. С. Й., като с договор за дарение от 30.06.2005 г. ищците са придобили 2/8 идеални части от гореописания имот от своите родители Й. К. и Д. Б.. Прието, че с тази разпоредителна сделка били прехвърлени само 5/24 ид. ч. от поземления имот, доколкото това съответствало на действително притежаваните от праводателите права. От заключението на техническата експертиза е установено, че процесните постройки са изградени в периода 1958 г.-1977 г. Същите представляват постройки на допълващото застрояване: второстепенни постройки за инвентар- самостоятелен обект на правото на собственост, построени без строителни книжа. Разположени са под нивото на улицата, като покривната им плоча /бетонова площадка/ е на нивото на междуетажната конструкция на жилищната сграда между първия и втория етаж. Тази площадка служи за подход от улицата към втория етаж. През 1957 г. единственият вход на жилищната сграда е бил на ниво първи етаж. Впоследствие от бетоновата площадка е развито и стълбище към първия етаж и сутерена. Процесните постройки са били декларирани в данъчната служба от праводателите на ответника и от самия него, като само те са заплащали данък за тях. Първоинстанционният съд е приел, че процесните постройки не са били предмет на съдебната спогодба от 1985 г., въпреки че са били построени към този момент, т.е. не са възприемани като съсобствени. Те са били обект на прехвърлителната сделка от 1992 г. между Г. и Р. К., доведена и до знанието на Й. К. – баща на ищците. Постройките са могли да бъдат обект на придобивна давност, дори и като принадлежност към главната вещ, тъй като праводателите на ответника са притежавали самостоятелен обект в жилищната сграда. Кредитирал е показанията на ангажираните от ответника свидетели /С., Р. К. и Ж./ и в обобщение е направил извод, че владението върху процесните постройки е било осъществявано явно и несмущавано от Г. Й. К. в продължение на повече от десет години. Въззивният съд е изложил съображения, че за сградите е приложим режимът на чл. 92 ЗС и те следват собствеността на дворното място и тъй като ищците били собственици общо на 5/24 ид. ч. от поземления имот, същите следвало да са собственици и на съответната част от процесните постройки. Приел е за неоснователно въведеното от ответника възражение за придобивна давност. Посочил е, че от събраните по делото доказателства било установено, че постройките са изградени през 1959-1960 г. Съдът кредитирал показанията на свидетелката Б., независимо от родствената връзка с ищците, тъй като соченото от нея съответствало на останалите събрани по делото доказателства. Според нея от 1975 г. до 2020 г. никога между страните и техните наследодатели не е имало спорове относно ползването на двете постройки и входът, продължение на бетонната площадка, бил използван от всички. В помещенията слагали различни вещи и никога не се е заключвало. В този смисъл били и показанията на свидетеля Д. Х., съсед на страните, който сочел, че входът на бетоновата площадка се ползвал от всички. Това обстоятелство се потвърждавало от констативен протокол от 30.12.2020 г., от който е установено, че вратите на постройките не са заключени, пространството и достъпа до тях не били ограничени. Прието е, че другата група свидетели, свидетелите К. и Ж., баща и леля на ответника, и свидетеля С., ангажирани от ответника, установявали главно, че дядото на ответника със свои средства е изградил постройката от 13 кв. м., за да я ползва неговото семейство. Констатирано е, че те не сочели да е имало спорове при ползването на постройките и бетонната площадка, като място за паркиране и подход към двата входа на сградата, а споменавали само за разговори с техния баща, че може да забрани да се влиза от входа, направен от него, но по делото липсвали данни да са предприемани такива действия. С оглед това било прието, че не е установено ответникът или неговите праводатели да са извършили действия, с които са обективирали спрямо ищците или техните праводатели, намерението си да владеят процесните постройки само за себе си, в резултат на което останало недоказано направеното възражение за придобивна давност. Налице е основание за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения в изложението първи материалноправен въпрос, формулиран от настоящия състав съобразно правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: когато съсобственик допусне друг съсобственик да строи в имота за себе си, макар и без изрично учредено право на строеж, а след това не попречи в продължение на десет години на владението на сградата, може ли същата да бъде придобита по давност. Този въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на конкретното дело. Следва да се извърши преценка за съответствието на даденото разрешение с установената съдебна практика, включително и цитираната в касационната жалба. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение