Определение № 899 от 18.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1502/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалби на [фирма] срещу решение №1576 от 29.10.2012г по гр.дело № 2115/2012г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 06.04.2012г по гр.д №15615/2010г на Пловдивски районен съд І състав, с което е ангажирана отговорността на касатора по чл. 200 ал.1 КТ. Касационна жалба е постъпила и от Специализирана болница за активно лечение по ортопедия и травматология [фирма] ,привлечено от ответника по делото трето лице помагач. Като основание за допускане до касационно обжалване по жалбата на [фирма] се поддържа основанието по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК ,по въпроси, формулирани в две изложения. Първоначално е поставен въпрос за изводите от разпореждането по чл. 60 КСО, ако същото не съответства на протокола за разследване по чл. 58 КСО, изразът на чл. 58 ал.6 КСО „до доказване на противното”,дава ли възможност на осигурителя да доказва впоследствие, в граждански процес, че безспорна трудова злополука (счупване на крак) не е станала причина за смъртта на пострадалия, може ли осигурителя, при положение че не оспорва злополуката като трудова, да оспорва по чл. 117 от КСО обема ,вида или част от изводите в разпореждането, свързващи злополуката с последващи събития (смърт), или тези въпроси се разглеждат в гражданския процес. В допълнително изложение тезата на защитата е развита и във въпросите имат ли доказателствена сила актът по чл. 60 КСО и протоколът за разследване не само за установяване факта на трудовата злополука, но и за последиците от нея –нетрудоспособност или смърт. Как се разпределя тежестта за установяване на причинната връзка между трудовата злополука и нетрудоспособността/смъртта, пострадалият ли следва да я докаже, или работодателят следва да установи липсата й. Когато нетрудоспособността/смъртта е резултат не от трудова злополука, а от последващо и несвързано с нея непозволено увреждане, налице ли е релевантна причинна връзка. Ако същата е резултат не само от трудовата злополука, но и от последващо и несвързано с нея непозволено увреждане, не следвали отговорността да се разпредели между деликвентите. Сочи се значение за точното прилагане на закона и развитие на правото като се изтъква ,че практика на ВКС по тези въпроси не е формирана. Поставя се въпрос за собствени изводи на съда, при липса на доказателства в оборване на заключение на вещо лице. Изтъква се и основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с ППВС № 4/1968г по въпроса за несъобразяване с конкретни обстоятелства при определяне на обезщетенията по справедливост. Без мотиви, обезщетенията на синовете на пострадалия са значително по-малки от това на преживялата съпруга (реш.№86/1984 ОСНК), не е направена съпоставка между получаваното от починалия възнаграждение, като присъденото се равнява на негови 67 брутни годишни заплати ,което е завишено и несправедливо. В изложение Специализирана болница за активно лечение по ортопедия и травматология [фирма] изтъква недопустимото и незаконосъобразното свое привличане в процеса, в която връзка формулира въпрос на какво правно основание и спрямо кои лица работодателят, платил обезщетение по чл. 200 КТ, има право на регрес, може ли да се включват в предмета на доказване по чл. 200 КТ факти, касаещи деликтно поведение на трети лица, длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви за всички противоречия в доказателствения материал. Поддържа се основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК и противоречие с ППВС №7/1959г, ТР №45/1990г ОСГК. Ответниците С. А. Ч. ,П. Б. Ч. и А. Б. Ч. са депозирали отговор и по двете жалби, оспорват допустимостта им до разглеждане. Изтъква се съществуваща и установена практика на ВКС по поставените от работодателя въпроси която е в оспорвания от касатора смисъл.Приложени са съдебни решения .Неотносимо се оспорва правото на регрес, по жалбата на третото лице помагач. Претендират разноски. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по двете жалби В изложението на касатора [фирма] са формулирани въпроси, които нямат пряка връзка с решаващите изводи на съда, които в случая са основани на недопустимост от преразглеждане на въпроса за наличието на трудова злополука, установена с влязъл в сила акт на компетенния административен орган при смърт на пострадалия работник. Въпроси, основани на значението на неотносими за гражданския спор обстоятелства, не са от значение за изхода на делото и нямат отношение към приложното поле на чл. 280 ал.1 ГПК. Върховен касационен съд не възприема изразената чрез свързани въпроси теза на защитата, че между увреждането на здравето с внезапен характер (което неправилно се отъждествява с трудовата злополука като фактически състав) и резултът от него - неработоспособност или смърт, актът по чл. 60 ал.1 КСО не установява причинната връзка, а се касаело за последици ,които нямат отношение към установеността на трудовата злополука и нейния фактически състав. Неоснователно се поддържа основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, празнота или неяснота в нормативната уредба не е налице и по нейното приложение има обилна практика във връзка с поставените въпроси, но същата е формирана от съответните административни съдилища. На следващо място, установената практика на ВКС е не само в отговор на въпроса за последиците от липсата на акт, установяващ злополуката като трудова. Преценена към основанието на иска по чл. 200 КТ, установената практика съдържа и разрешение относно значението на акта за установяване на трудовата злополука, неговите обективни и субективни предели в спора за имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ. В постановените по реда на чл. 290 ГПК решение №319 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 204/2009 г. на ІІІ г. о., решение от 01.12.2005 г. по гр. д. № 1507/2003 г. на ІІІ г., решение от 19.05.2011 г. по гр. д. № 652/2010 г. ІV г.,реш.№141 от 29.04.2009г по гр.д№347/2008г ІІ г.о ,реш.№1247/2008г по гр.д.№4465/2007г ІІІ г.о, Върховният касационенен съд е утвърдил, че редът за установяване на трудова злополука е регламентиран в чл. 57 и сл. КСО и обстоятелствата, установени с акта, издаден от органа по чл. 60 ал.1 КСО, въз основа или не на други актове по Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки (ДВ, бр. 6/2000 г.) не могат да бъдат установени в съдебното производство по иск с правно основание чл. 200 КТ. Изключването на положителното установяване от ищеца в гражданския процес на злополуката като трудова, предпоставя и изключването на отрицателното установяване от страна на ответника - работодател, чрез оспорване на признатото в акта. Разрешението се съдържа в цитираната от защитата съдебна практика включително, но е налице и реш. №141 от 29.04.2009г по гр.д№347/2008г ІІ г.о и реш. №1247/ 2008г по гр.д.№4465/2007г ІІІ г.о, практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК в този смисъл. В реш. № 410/2010г по гр.д №599/2009г е изтъкнато, че липсата на акт по реда на чл. 60 ал.1 КСО дискредитира твърденията за наличие на трудова злополука и обуславя отхвърляне на иска, от което не следва ,че в практиката не е даден отговор и на въпроса може ли да се оспорва установеността на злополуката като трудова, само в частта за причинната връзка между увреждането и настъпилия неблагоприятен резултат. За трудовия характер на злополуката, установена в своите елементи съгласно състава на чл. 55 ал.1 КСО, съдът правораздава при условията на обвързана компетентност ,при влязъл в сила индивидуален административен акт по чл. 60 ал.1 КСО, постановен в административно производство при участие на работодателя, което е пречка за последния да оспорва установеността в съдебния спор за ангажиране на обективната му отговорност. Тази недопустимост от преразглеждане в случая е обусловила решаващите съображения на въззивния съд, в съответствие с цитираната съдебна практика - при установена по съответния ред трудова злополука, причинила смърт, установена е фактическата предпоставка за обективната отговорност на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ, елемент от фактическия състав на имуществената му отговорност по този текст. Поради обективния характер на отговорността по чл. 200 КТ ,както и поради игнориране на решаващо преценените в случая факти, не е относим към решаващите съображения на съда, нито от значение за изхода на делото и въпросът дали ако смъртта е резултат не само от трудовата злополука, но и от последващо и несвързано с нея непозволено увреждане, не следвали отговорността да се разпредели между деликвентите. Фактическият състав на трудовата злополука по определение (чл. 55 ал.1 КСО) изисква причинна връзка: внезапно увреждане на здравето, причинило неработоспособност или смърт. Затова установеността на злополуката като трудова, което в случая не е спорно като факт, задължително обема и установеност на причинната връзка, наред с функционалната връзка, както трайно е изтъквал в своята практика и Върховен административен съд. От компетентността именно на този съд е и съдебният контрол върху актовете по чл. 60 ал.1 КСО в която връзка са и всички въпроси, формулирани в първата част на изложението: дали и какво разследване е следвало да проведе органът, дали между резултатите от разследването и акта по чл. 60 КСО има несъответствие; доказателствените въпроси, произнасянето по отношение на елемента причинна връзка след нейното задължително положително установяване в двата случая - когато е декларирано травматично увреждане и когато същото е нетравматично. Колкото до възможността правни и доказателствени въпроси, засягащи установеността на елемент от фактическия състав на трудовата злополука (какъвто е причинната връзка), да бъдат решаващо повдигани по възражение на ответника в процеса по чл. 200 ал.1 КТ и разрешавани от този съд в оборване на акта, при наличие на обвързана установеност практиката на Върховен касационен съд е отговорила отрицателно. Основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК не е налице и поради това, че има ясна позитивна уредба по какъв ред и пред кой съд се оспорва причинната връзка между конкретното травматичмно увреждане и резултатът от него в случай на смърт на пострадалия. Този ред е административен и поставените въпроси са намерили отговор при контрола за законосъобразност, осъществяван от административните съдилища. Независимо от това, въззивният съд е изложил и съображения, включително чрез препращане към мотивите на първа инстанция, че изискуемата причинната връзка не е опровергана. От получаването на травматичното увреждане до смъртта многофакторният патологичен процес при пострадалия не е прекъсван и има характера на причинно-следствен ,доказателствата и приетите заключения на вещо лице не са изключили обусловеността на крайния увреждащ резултат. Във връзка с оплакването на ответника- жалбоподател по прилагането на критерия за справедливост (чл. 52 ЗЗД ) не е формулиран правен въпрос, а доводите за противоречие с ППВС №4/1968г са твърде общи. Задължителната практика не изисква от съдилищата обезщетенията на кръга правоимащи при загуба на близък да бъдат еднакви, изтъкването и съобразяването на възрастта на низходящите, когато са вече пълнолетни и не са разчитали пряко на грижи, е основание да се прецени тяхната привързаност, както и мотив обезщетението за низходящите в тези случаи да е в по-нисък размер спрямо обезщетението, присъдено на преживялата съпруга. Не е налице основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК По касационната жалба на третото лице помагач Специализирана болница за активно лечение по ортопедия и травматология [фирма] неотносимо се поставят въпроси, свързани с правото на регресен иск, с което право би разполагал работодателят при ангажирана негова отговорност по реда на чл. 200 КТ. Формулираните въпроси не са обсъждани решаващо в този процес, ще бъдат решаващо обсъждани в друг процес, ако регресната претенция бъде предявена .Интересът от привличане на [фирма] като помагач е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, зразена в решение № 230/2011 по гр.д №1907/2009г ІV г.о, реш.321`/2010 по гр.д № 4161/2008г ІVг.о и реш. № 35 от 2013г по гр.д№505/2012г ІІІ г.о и не е налице соченото от защитата основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК ,по същото липсва и съдържателна обосновка. Ответниците по жалбата претендират разноски, установили са ги като платени с оглед отбелязването на договора за правна помощ с представляващия адв. К. Ц., приложили са и списък по чл. 80 ГПК. Следва разноските да се присъдят в установения размер от 20 000 лева Предвид горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.