Определение № 1398 от 08.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 263/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на А. А. С. и А. Б. С., срещу решение №699/29.11.2024 г. по в.т.д. №440/2024 по описа на АС-София, с което е потвърдено решение № 294 /29.12.2023г. и решение за поправка на очевидна фактическа грешка №1 от 02.01.2024г. по гр.д.№ 442/22 по описа на Окръжен съд - Монтана, с което е признато за установено по отношение А. А. С., ЕГН [ЕГН], и А. Б. С., ЕГН [ЕГН], съществуването на следните вземания на „Глоуейв България“ ЕООД, ЕИК[ЕИК]: вземане в размер на 54 712 евро на основание запис на заповед, издаден на 1 юни 2008 г. с падеж 31 май 2019 г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 871/2022 на Районен съд - Монтана; вземане в размер на 47 860 евро на основание запис на заповед, издаден на 1 юни 2008 г. с падеж 31 май 2021 г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1342/2022 на Районен съд - Монтана; вземане в размер на 44 694 евро на основание запис на заповед, издаден на 1 юни 2008 г. с падеж 31 май 2022 г., за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1343/2022 на Районен съд - Монтана и са присъдени разноски. В КЖ се излагат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение. Претендира се отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока отхвърляне на така предявените обективносъединени искове по чл.422 ал.1 ГПК. Като основание за допускане до касация жалбоподателят се позовава на наличие на изпълнена хипотезата в нормата на чл. 280 ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Глоуейв България“ ЕООД в писмен отговор от страна на процесуалния си представител, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева, намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият спора съдебен състав е изложил следните съображения в мотивите на акта: Предявени искове с правно основание чл.422 ал.1 ГПК във вр. чл.485 ал.1 ТЗ вр. чл.538 ал.1 от ТЗ вр. чл.513, ал.1 от ТЗ. Исковете са предявени в срока по чл. 415 ал.4 от ГПК. Предявени са искове срещу авалистите за вземането по процесните записи на заповед. Тъй като съгласно чл.485 ал.1 от ТЗ поръчителят отговаря както лицето, за което е поръчителствал следва да се установи действителността на задължението. Представените по делото записи на заповед са редовни от външна страна и съдържат всички реквизити по чл. 535 ал.1 от ТЗ. Съгласно цитираният текст записът на заповед следва да съдържа: наименованието "запис на заповед" в текста на документа на езика, на който е написан; безусловно обещание да се плати определена сума пари; падеж; място на плащането; името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати; дата и място на издаването; подпис на издателя. В отговора на исковата молба, ответниците са навели възражение, че процесните записи на заповед са неистински документи и не са подписани от тях по времето и на мястото за което се твърди в исковата молба, твърди се, че джирото е антидатирано и се оспорва неговата дата. Във връзка с искането на ответниците е задължен ищеца да представи оригиналите на представените копия. Същият е представил оригиналите, като е констатирано от съда, че те не съответстват изцяло на представените по делото с исковата молба копия, тъй като поставените от РС-Монтана печати за издаването на изпълнителни листи се намират на различни места на гърба на записа на заповед. Втората разлика се състои в това, че приложените към исковата молба преписи носят и печат, удостоверяващ верността им с оригинала. Този печат е положен от служител на Райнонен съд - Монтана. В тази връзка ответниците са направили искане за спиране на производството, като твърдят наличие на престъпно обстоятелство. МОС е отказал искането за спиране с мотивирано определение, като пред настоящата инстанция се твърди, че е допуснато процесуално нарушение, като производството по делото не е било спряно на основание чл. 229 ал.1 т.5 от ГПК. Ответниците сами са подали сигнал до ОП-Монтана, но не са представени доказателства за движението на преписката. Въззивната инстанция е счела, че не е било допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, като е отказал да спре производството по делото. Правилно и законосъобразно е преценено, че въпреки откритите разлики, не са налице данни за престъпление. Приложенията към исковата молба са изготвени въз основа на преписи, т.е. преписи на преписите. Несъвпадане местоположението на печатите за издаване на изпълнителни листове се дължи на факта, че печатите са били поставени поотделно върху оригиналите и върху копията, защото копията са били фотокопирани от оригиналите преди поставяне на печата за изпълнителен лист. Очевидно преписите на оригиналните записи на заповед са били изготвени и в последствие след произнасянето на МРС е удостоверено издаване на изпълнителен лист, както изисква чл. 406, ал. 6 от ГПК. Това удостоверяване е било извършено веднъж върху оригинала и втори път върху заверения препис, държан от ищеца. Във въззивната жалба се е твърдяло, също така, че тъй като не е налице пълно съответствие между представените с исковата молба преписи и оригиналите, не е било изпълнено изискването да представяне на оригнала на приложените в копие документи и те следва да се изключат на основание чл. 183 от ГПК от доказателствата по делото. Възражението е счетено за неоснователно, предвид изложеното по-горе и тъй като, според съд, се установява, че документите запис на заповед, описани във фактическите констатации, съответстват изцяло на изготвените такива, а разликата е в допълнително поставените от съда печати. Няма разминаване в съдържанието на представените преписи и оригинала относно съществените елементи на записите на заповед. За неоснователно е счетено и възражението в отговора на ИМ, че трите документа са неистински, като съставени чрез комбиниране на части от други документи и подписи на авалистите, полагани по друг повод и върху други книжа. Такава задача е била поставена на вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза. В заключението на вещото лице В. Б. се установява, че трите записа на заповед са отпечатани чрез едно преминаване на хартията през печатащото устройство, поради което не е възможно да е бил добавян текст към вече съществуващ такъв. Анализът на пресичане на ръкописно положените щрихи на подписите и отпечатаните линии показва, че подписите са положени върху машинно отпечатаните редове, т.е. записите на заповед са подписани след отпечатването им. Изключена е възможността да е бил налице бланкет, върху който да е отпечатано съдържание на ценна книга. Във въззивната жалба е бил наведен доводът, че не е взето предвид изложеното при разпита на вещото лице в открито с.з., а именно, че записът на заповед на лицевата страна и джирото на обратната страна са отпечатани с един и същ тонер на печатащото техническо средство, макар и с разлика от близо четири години, изведена от датите на същите. Според жалбоподателите, това водело до извода, че записът на заповед е антидатиран, тъй като той и джирото са отпечатани по едно и също време. Според съда, от разпита на вещото лице в с.з. не може да се направи категоричен извод, че констатираната еднаквост на тонера води до извод, че двете части на документа са отпечатани едновременно. Вещото лице не е изключило възможността това да се случи с разлика от четири години и при липса на други доказателства, не може да се приеме, че записите на заповед от 2008г. и джирата от 2012г. са отпечатани едновременно. Изложени са и съображенията на въззивния съд, че ответниците, в качеството им на авалисти, разполагат с възможността да навеждат възражения относно нарушена форма на записите на заповед на основание чл. 485 ал.2 от ТЗ. Записите на заповед са прехвърлени по предвидения в закона ред - с редовни джира на ищеца на 08.06.2012 г. като са спазени изискванията на чл.466, ал.1 и чл.468, ал.1 от ТЗ. Представените записи на заповед са с посочен падеж, поради което не е необходимо да бъдат предявявани. Това важи и за задължението на поръчителя, тъй като авала е в полза на издателя на записа на заповед. С оглед абстрактния характер на менителничният ефект, наличието на редовни от външна стана записи, съдържащ всички необходими реквизити, е достатъчно за да ангажира отговорността на издателя и авалистите. По отношение възраженията на авалистите, въззивният състав е изложил съображения, че менителничното поръчителство (авал) е едностранна, абстрактна и формална сделка, по силата на която авалистът поема да отговаря солидарно с издателя, спрямо поемателя, за заплащане вземането по ефекта. То има самостоятелен, неакцесорен характер, за разлика от поръчителството в гражданското право, уредено в чл.138 и сл.ЗЗД. Менителничният поръчител не може да противопостави на приносителя на ефекта възраженията, които би могъл да му противопостави издателя на ефекта: както абсолютните възражения за недействителност на ефекта (с изключение възражението за недостатък във формата му), така и личните му, относителни, възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Възражения, основани на несъществуването на задължението по каузалното правоотношение биха били допустими от страна на авалиста, когато същият е и страна по каузалното правоотношение, както и в хипотезата на недобросъвестност при придобиването на ефекта и злоупотреба с право. Позовал се е на практика на ВКС в насока на изложеното: решение № 17/21.04.2011 год. по т.д.№ 213/2010 год.на II отд., решение №120 по т.д.№ 988/2009 год., решение № 21 по т.д. № 1091/2010 год., решение № 26 по т.д.№ 1027/2013 год., решение № 2 по т.д.№ 984/ 2012 год., всички на II т.о. на ВКС и др.). Недобросъвестност или злоупотреба с право е налице при знание на поемателя по запис на заповед, за наличие на относителни възражения: правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи на издателя на ефекта, като длъжник по каузално правоотношение, обезпечено с менителничния ефект, по което каузално правоотношение поемателят се явява кредитор (така решение № 2 по т.д.№ 984/2012 год. на II т.о. на ВКС, решение № 40 по т.д.№ 148/2011 год. на I т.о. на ВКС,решение № 230 по т.д.№ 383/2012 год. на II т.о. на ВКС и др.). Възражението за недобросъвестност и злоупотреба с право, според ответниците се изразявало в предявяването на вземанията на „Глоуейв България“ ЕООД в производството по несъстоятелност на „Ава спорт“ ООД. Ищецът е предявил вземанията си в производството по несъстоятелност и видно от публикувания в търговския регистър списък на приетите вземания, вземането по договора за заем е прието, но осребряване все още не е извършено и разпределение на суми за погасяване на дълга не е осъществено от синдика, поради което възражението на ответниците е счетено от състава на САС за неоснователно. Недобросъвестност и злоупотреба с право е налице, само когато, реализирайки правата си по ефекта, като са му известни личните възражения на издателя, поемателят би получил повторно плащане, което да доведе до неоснователно обогатяване. В този смисъл, всички наведени възражения относно действителността на каузалните правоотношения, относно обезпечителната функция на записите на заповед не само по отношение на договора за заем, а и по отношение на договора за лизинг; погасяването по давност на вземанията по договора за сух лизинг на въздухоплавателно средство и характера на договора за кредит, а именно, че заемодателят осъществявал кредитиране по ЗКИ без да са налице условията да това, са счетени от въззивния съд за нетоносими към предмета на доказване в настоящото производство. Основанието за ангажирането на отговорността на ответниците, според съда, е поетото от тях задължение, в качеството има на авалисти, за което се установало, че е действително. Във въззивната жалба е наведено и възражение, че „Глоуейв България“ ЕООД не е било предявило правата си в производството по несъстоятелност въз основа на процесните записи на заповеди, а въз основа на договорите и споразуменията между него и длъжника „Ава спорт“ ООД. Съгласно чл.513 ал.1 от ТЗ отговорността на авалиста е солидарна, но поемателят може да я ангажира самостоятелно като авалистът няма възражение за поредност по силата на чл. 513, ал. 2 ТЗ. Ето защо за неоснователно в този смисъл е счетено и възражението, че записът на заповед е следвало да бъде предявен в производството по несъстоятелност на дружеството - издател. По изложените съображения е прието за неоснователно и твърдението във въззивната жалба, че е налице процесуално нарушение, тъй като е следвало производството по делото да бъде спряно до приключването на производството по иска с правно основание чл. 694 ал. 1 т. 1 от ТЗ, по който е образувано т. дело № 85/2021 г. по описа на МОС. По отношение на възражението за прихващане, заявено своевременно от ответниците: твърденията за плащания от главния длъжник „Ава спорт“ ООД, освен на тези установени със споразуменията, са недоказани, тъй като не са представени надлежни писмени доказателства за това. Приложените с отговора на исковата молба платежни нареждания представляват заверени фотокопия, които след оспорването им от ищеца са били изключени от доказателствения материал от първата инстанция, поради непредставяне на оригиналите от ответниците. Не са били събрани други доказателства за изпълнение на паричното задължение по договора за заем, включително и с назначената съдебно-счетоводна експертиза, поради което не можело да се приеме, че с погасяване на главния дълг е отпаднало и задължението по записите на заповед, които го обезпечават. Ето защо установителните искове по чл.422 алр.1 ГПК са приети за основателни и доказани. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към КЖ на двамата ответници е изложено следното: Решението на АС-София е недопустимо, тъй като предявеният иск е недопустим и постановеното решение изцяло противоречало на духа и буквата на закона досежно целта на заповедното производство и специалния характер на иска по чл.422 от ГПК. Съдът не бил преценил, че произволното съединяване на три отделни заповедни производства на практика лишава ответника от правото да организира индивидуална защита по всеки отделен иск и да заяви отделни възражения по издадения изпълнителен лист по всяко отделно заповедно производство и последващото исково производство. Развиват се съображения, че неправилно съдът бил приел, че съединяването на три отделни заповедни производства в един исков процес, дори и между едни и същи страни, е допустимо и производството по чл.422 от ГПК и делото не следва да се прекрати, въпреки факта, че се касаело за три отделни записа на заповед за различни суми, които са предявени по различно време и по които има различни искания за присъждане на лихва, като видно от приложените писмени доказателства към исковата молба се касаело за различно оформени отделни копия от записите на заповед от различни длъжностни лица и по различно време и в нарушение на разпоредбите на чл.422, ал.1 и чл.418, ал.6 от ГПК. Ищецът не бил посочил за кое от двете каузални правоотношения между първоначалните страни, които предполагат издаване на записите на заповед като обезпечение, се отнасял всеки конкретен запис на заповед и въпреки съдържанието на исковата молба, от която ставало ясно, че се касае до три отделни иска от страна на ищеца с различна главница и лихви, по които следва да се събере отделна държавна такса и да се изпълнят разпоредбите на чл.422, ал.1 от ГПК, ги разгледал в едно производство. По тези оплаквания за недопустимост на процесните искове, поради съвместното им разглеждане в едно производство, като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2, предл.второ ГПК -вероятна недопустимост, настоящият състав на ВКС,Първо т.о. намира следното: Процесуалноправната уредба в чл.210 ал.1 и ал.2 ГПК уреждат като предпоставки за предявяване на няколко иска с една искова молба срещу същия ответник подсъдността на последните да е пред един и същи съд по правилата на родовата подсъдност и разглеждането им да става по един и същи съдопроизводствен ред. Тези предпоставки са налице по отношение на настоящите искове. Съдът, по своя преценка би могъл да раздели производството по съвместно предявените искове, когато съвместното им разглеждане би ще бъде значително затруднено и то по искове,които не се намират във връзка с предмета на делото/чл.210 ал.2,предл. последно ГПК /. Следователно в случая възражението за вероятна недопустимост на производството по обективносъединените искове, с оглед съвместното им разглеждане в едно производство, е неоснователно. Такова се явява и възражението за нередовност на ИМ, с оглед на непосочването в същата, за кое от двете каузални правоотношения между първоначалните страни, които предполагат издаване на записите на заповед като обезпечение, се отнасял всеки конкретен запис на заповед-същото става ясно от съдържанието на обстоятелствената част. Не се установява и недопустимост на постановеното въззивно решение ,поради пропуск на съда при наличие на основание за спиране на производството на основание чл.229 ГПК да спре същото: образуването на преписка в Обл.дирекция на МВР-Монтана не попада в хипотезите,нито на чл.229 т.4 ГПК- висящ съдебен спор ,решението, по който,ще има значение за изхода по процесното дело,нито в тази по чл.229,т.5 ГПК-разкриване при разглеждането на гражданския спор на престъпни обстоятелства от установяването,на които зависи изходът по гражданския спор. Останалите оплаквания в изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК са изцяло по доводи за материалноправната и процесуална незаконосъобразност. Всички тези доводи, настоящият състав на ВКС,Първо т.о. намира, че са по правилността на обжалваното решение и в този смисъл се явяват ирелевантни в производството по чл.288 ГПК. Не се формулират, каквито и да е било правни въпроси, адресирани до ВКС, с оглед подлагането им на дискреция по допълнителните основания за това уредени нормативно в разпоредбите на чл.280 ал.1т.т.1-3 ГПК. Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в цитираното ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че по КЖ липсва установяване на общата предпоставка за достъп до касация- формулиране на един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК., поради което ВКС, не дължи произнасяне и по допълнителния селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване. С оглед изложеното, съдът