Определение № 1935 от 15.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 991/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „М. Е.“ О.“ срещу решение №461 от 10.11.2025 г., постановено по в.гр.д. №595 по описа за 2025 г. на Русенския окръжен съд в частите, с които след частична ревизия на първоинстанционното решение и като краен резултат дружеството е осъдено да заплати на И. П. И. 60 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 91,19 лв. обезщетение за имуществени вреди, причинени от трудова злополука, настъпила на 13.04.2021 г. Касаторът твърди, че решението на Благоевградския окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване касаторът сочи противоречие на решението с практиката на ВКС относно задължението на съда при определяне на обезщетение за неимуществени вреди при трудова злополука да посочи всички обстоятелства, които са от значение при определяне на справедлив размер по смисъла на чл.52 от ЗЗД и да обсъди всички критерии, посочени в ППВС № 4/1968 г. И. П. И. застъпва становището, че няма основания за допускане до касационно обжалване на решението на Русенския окръжен съд, като оспорва касационната жалба и по същество. Настоящата инстанция констатира, че касационната жалба, в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по обезщетението за имуществени вреди е недопустима съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, тъй като цената на иска е под 5 000 лв., поради което в тази част тя следва да бъде оставена без разглеждане, а производството трябва да бъде прекратено. В останалите части касационната жалба е подадена в срок по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: И. П. И. по време на работата си като шофьор на товарен автомобил в „М. Е.“ О. на 13.04.2021 г. е извършвал превоз на куриерски пратки от [населено място] до складов обект в [населено място]. Около 22,10 часа в последния завой преди втория разклон за [населено място] ремаркето на движещ се в обратната посока товарен автомобил е навлязло в платното за движение на товарния автомобил на ищеца, като страничната лява част на това ремарке в задния си край се е блъснала в предната лява част на кабината на управлявания от И. П. И. автомобил. Вследствие на този сблъсък било счупено предното стъкло, от което И. П. И. е получил разкъсно-контузни рани в областта на главата и лявата ръка, травми в областта на гърдите и корема и разкъсно-контузна рана на склера и роговица на лявото око. Злополуката е била призната за трудова с разпореждане № 31271 от 17.02.2022 г. За подробно описаните в исковата молба болки и страдания по време на произшествието и от последвалото лечение той е предявил иск срещу дружеството за заплащане на 70 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. В отговора на исковата молба дружеството е повдигнало възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, който е допуснал груба небрежност и е оспорило размера на претендираното обезщетение. Първоинстанционният съд е счел, че ищецът съзнателно е пренебрегнал основни правила на работата на шофьор, като не е намалил скоростта на движение при заслепяване, което е окачествил като груба небрежност, водеща до съпричиняване на вредоносния резултат в размер на 20 процентни пункта. Затова, след като е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 70 000 лв., го е намалил с 20 процента и е осъдил работодателя да заплати 56 000 лв. Въззивният съд обаче е приел, че възражението за съпричиняване от страна на ищеца е недоказано, тъй като не са събрани доказателства, от които да се направи извод, че ищецът не е проявил елементарна грижа и внимание. Посочил е, че обясненията за причините на произшествието, посочени в автотехническата експертиза, са основани на вероятности, възможности и допускания, които не са установени от очевидец или от замервания на пътните ленти на местопроизшествието. Въз основа на медицинската документация, заключението на съдебно-медицинската експертиза и показанията на свидетелите Русенският окръжен съд е приел, че ищецът е получил разкъсно-контузна рана на еклера и роговицата на лявото око със загуба на вътреочни тъкани, сътресение на мозъка, разкъсно-контузна рана в тилната част. От тези увреждания съдът е счел за изключително тежки тези, които са в областта на лявото око, които трайно затрудняват зрението. Останалите увреждания са причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Отбелязал е, че ищецът е претърпял две оперативни интервенции на окото, свързани с болки и страдания, с кошмарни преживявания и страх да не загуби окото си завинаги. Наложило се и продължително сериозно медикаментозно лечение. Причинените увреждания са се отразили негативно на психическото състояние на ищеца-страхувал се да излиза от дома си, виждали са го да плаче и дори след като е настъпило възстановяване-четири години по-късно- все още се притеснявал и не шофирал вечер. Въззивният съд е отдал тежест и на обстоятелството, че според съдебно-медицинската експертиза от травмата е нарушена анатомията на окото, отрязана е част от вътреочните структури, което е неблагоприятен фактор за бъдещите прогнози. Като е взел предвид тези данни за болките и страданията, които ищецът е преживял, трудният, бавен и мъчителен процес на възстановяване, неблагоприятната прогноза за състоянието на окото в бъдеще, установените обстоятелства за негативните психически промени, въззивният съд е счел, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 60 000 лв. Ето защо е потвърдил първоинстанционното решение за присъждане на 56 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от трудовата злополука, отменил го е в частта, с която искът е отхвърлен над този размер до 60 000 лв. и е присъдил допълнително 4 000 лв. Във връзка с мотивите на въззивния съд касаторът е поставил въпроса относно определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост с отчитане на всички конкретни обстоятелства, които ги обуславят, по който въпрос твърди, че е налице противоречие с практиката на ВКС. В обосновката на претендираното противоречие касаторът поставя акцента върху физическите последици от трудовата злополука, като изтъква, че уврежданията не са били животозастрашаващи, а функциите на окото в крайна сметка не са били засегнати. Именно предложеният от касатора ограничителен подход по отношение на неимуществените вреди, които подлежат на обезщетяване би бил в противоречие с приложимата практика на ВКС. Психическите последици от получените физически травми, болките и страданията от медицинските интервенции, страха от загуба на окото, притесненията да шофира през нощта също са критерии, обуславящи по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди. Съобразявайки тези последици, въззивният съд е постановил решението си в съответствие с практиката на ВКС. Нещо повече, посоченото в изложението обстоятелство-наличието на цикатрикс с помътняване, което е анатомично увреждане на пигментната част на окото, не води до извод за необходимост от намаляване на обезщетението, а е в подкрепа на присъдения размер, тъй като се касае за загрозяващ траен белег на окото на сравнително млад човек. Цитираните от касатора решения № 110 от 16.10.2023 г. по гр. д. № 148/2023 г. на I ГО и № 291 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на IV ГО на ВКС нямат никакво отношение към настоящия случай. Те касаят присъдени обезщетения за неимуществени вреди от съвсем различен характер- от смърт на близък, настъпила в моменти на различна икономическа обстановка/през 2017 г. с обезщетение от 110 000 лв. в първото решение и през 2006 г. с обезщетение от 40 000 лв. във второто решение/. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване в частите, с които въззивният съд се е произнесъл по иска за присъждане на неимуществени вреди от трудовата злополука не следва да се допуска. При този изход на спора в касаторът следва да бъде осъден да заплати на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. 2000 евро адвокатско възнаграждение на „Еднолично адвокатско дружество В. В.“ Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение