Определение № 3022 от 08.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1332/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. К. Н., подадена чрез пълномощник Л. К. от АК - Пазарджик, против въззивно решение № 1259/13.11.2025 г. постановено по възз. гр. д. № 2225/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което след отмяна на решение № 2076/30.04.2025 г. по гр.д. № 17771/2023 г. на Районен съд – Пловдив, е отхвърлен предявеният от И. К. Н. против Ж. И. Г., иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК /ред. ДВ бр. 24/2019 г./ за изменение на упражняването на родителските права върху малолетното им дете С. И. Н., предоставени на майката Ж. И. Г., по силата на съдебна спогодба по гр.д. № 140/2021 г. на Районен съд – Пловдив. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, касаещи мерките за упражняване на родителските права и личните отношения между децата и родителите, като в тази връзка има ли приоритет интересът на децата, за който съдът да следи служебно?“; 2. „При съобразяване на критериите за преценка най-добрия интерес на детето по чл. 59, ал. 6 от СК и по § 1, т.5 от ДР на Закона за закрила на детето, съобразно разяснени в ППВС № 1/1974 г., съдът длъжен ли е да съобрази поведения на онзи родител, страдащ от психично заболяване, което психично заболяване е диагностицирано преди първоначалното решаване на въпроса за упражняването на родителските права, но което поведение създава риск за детето в последствие и това може ли да послужи като основание за изменение на първоначалния режим на упражняване на родителските права?“; и 3. „Ако ВКС прецени, че обжалваният акт е изграден върху грешни фактически констатации поради липса на доказателства, които тогава не са били налични, той може ли да отмени решението на второинстанционният съд и да върне делото за ново разглеждане?“. По първия въпрос се сочи противоречие на въззивното решение с приетото в: решение № 147/04.06.2014 г. по гр.д. № 1557/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение № 217/27.05.2015 г. по гр.д. № 6851/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 36/20.03.2015 г. по гр.д. № 4794/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение по гр.д № 59/2018 г. и др. По втория въпрос се твърди противоречие с: решение № 142/06.10.2020 г. по гр. д. № 193/2020 г. на ВКС, III г. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Ж. И. Г., е подала писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че И. К. Н. и Ж. И. Г. са родители на детето С. И. Н.. С определение от 15.12.2021 г. по гр. д. № 140/2021 г. на ПРС, съдът одобрил спогодба между страните, по силата на която упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете С. е било предоставено на майката и е определено местоживеене на детето при нея. На бащата е бил определен режим на лични контакти с детето и същият е задължен да изплаща месечна издръжка в размер на 200 лв. Производството по делото било образувано по иск предявен от бащата за изменение на родителските права по отношение на детето С. основан на твърдения, че майката Ж. Г. създавала пречки той да осъществява контакти с дъщеря си, общувал с нея предимно по телефона. Твърдял е, че майката често сменя работата си, като се мести в различни населени места и променя училищата, които посещава детето. През лятото на 2023 г. Г. се преместила в [населено място] дол и той бил лишен от възможността да се вижда с детето. Посочил е, че на 01.11.2023 г. майката на ответницата му се обадила и го уведомила, че дъщеря й е в болница, тъй като изпаднала в сериозна криза. Той взел детето си себе си и го записал в училище в [населено място]. Желаел да получи упражняване на родителските права, тъй като можел да се грижи по-добре за детето. В първоинстанционното производство били допуснати привременни мерки, според които родителските права са предоставени на бащата. По повод изпълнението на същите бил издаден изпълнителен лист, а ищеца подал заявление до прокуратурата за установяване местонахождението на детето. От постановлението за отказ да се образува досъдебно производство по пр.пр. № 1996/2024, РП-ТП Д., било установено, че детето С. е пребивавало при майка си за пролетната ваканция и в последствие е отказало да се върне при баща си, желаело да завърши училището си в [населено място] дол, където имало много приятели. С уведомление до съда от ответницата Г. посочила, че е предала детето на бащата на 18.09.2024 г., от която дата тя няма никаква връзка с детето, а телефонът й е блокиран. Прието е от въззивния съд, че за да се допусне промяна в упражняването на родителските права е необходимо да бъде доказано такава съществена промяна в обстоятелствата, която да обоснове извод, че родителят, комуто са предоставени не ги упражнява в интерес на детето или не може да ги упражнява пълноценно. За да отхвърли иска съдът е посочил, по делото не е установено и доказано такова поведение от страна на майката. Въз основа на писмените доказателства - изготвени социални доклади, както и на събраните гласни доказателства, съдът е обосновал извод за недоказаност на твърденията на ищеца, за създавани на пречки от страна на ответницата Г. при осъществяване на личните му контакти с детето С.. Посочено е, че в тази насока са единствено показанията на св. Д. Г. - съжителка на бащата, които обаче не са подкрепени от останалите доказателства по делото. Напротив, показанията на св. К. Г. /майка на ответницата/ и св. А. П. били в противната насока. Съдът е взел предвид, че всички тези свидетели са евентуално заинтересовани поради близките си родствени или семейни връзки, като е посочил, че при доказателствена тежест за ищеца да установи твърденията си, за създаване на пречки при осъществяване на личните му контакти с детето, той не е провел пълно и главно доказване на този факт. По отношение на второто посочено основание за изменение на мерките относно упражняване на родителските права, а именно установеното психиатрично заболяване на майката Ж. Г.: Въззивният съд е прел въз основа на заключението на съдебно-психиатричната експертиза за доказано, че ответницата страда от „шизоафективно разстройство, маниен тип“, като пристъпите на болестта са с остра симптоматика, която налагала приемане в болнично заведение. От удостоверение на ЦПЗ - Пловдив ЕООД било видно, че Г. е наблюдавана амбулаторно от 2004 г., многократно е лекувана стационарно, като последната й хоспитализация била в периода 02.11.2023 г. - 18.12.2023 г. с диагноза „шизоафективно разстройство, маниен тип“. Вещото лице установило, че Г. е лекувана три пъти стационарно в психиатрия – 2004 г., 2016 г. и 2023 г. Според експерта, поради дългогодишното психиатрично заболяване, имало наличие на емоционално волева промяна на личността, като след последната хоспитализация ответницата била изписана с подобрено състояние, а не клинично здрава. Според заключението, към момента Г. е в медикаментозна ремисия и е налице остатъчна симптоматика, предимно в емоционално-волевата сфера, като при поддържаща терапия тази ремисия би продължила. Състоянието на медикаментозна ремисия не представлявало опасност за живота и здравето на лицето, нито за детето. Към момента не се установявали данни за рисково или опасно поведение, агресивност и автоагресивност. Препоръчани са редовни прегледи при психиатър и прилагане на поддържащо лечение, като към момента на прегледа липсвали писмени данни за това. Във връзка със заболяването на майката, въззивният съд е обсъдил и показанията на изслушания пред въззивната инстанция свидетел - наблюдаващия лекар психиатър на Г. – д-р Н. Б.. Според показанията й, същата наблюдава от около две години ответницата и към момента можело да каже, че е в пълна ремисия, без никакви болестни симптоми. Поведението на Г. било подредено, придобила специалност, завършила и второ висше образование – психология. Стремежът за развитие в професионален план свидетелствал за едно възстановяване от заболяването. Според свидетеля, при психиатричните заболявания се изисквало в дългосрочен план прием на медикаменти, за да се предпази болния от влошаване на състоянието. Обсъдени са показанията на св. П., както и твърденията на самия ищец, от които е установено, че и двамата, за периода през който са живеели с ответницата, не са разбрали за заболяването й. Отчетено е, че независимо от заболяването си Г. е завършила „Медицина“ с отличен успех, взела е специалност, а също е завършила и второ висше образование – „Психология“. В рамките на този период тя родила две деца, като по отношение на детето С. до 2023 г., т.е. до 10 годишната му възраст се е грижила изключително сама. По отношение на самото дете С. е отчетен и факта, че до кризата на майка й в края на 2023 г., същата е била отлична ученичка, имала е извънкласни занимания, в които е развивала талантите и възможностите си, докато за времето, в което живеела при баща си е влошила успеха си. Съдът е приел, че при извършване на преценката за изменение на обстоятелствата заболяването на майката не следва да се абсолютизира, а е необходимо да се констатира дали то влияе негативно при отглеждането и възпитанието на детето. Прието е, че доколкото това състояние е съществувало и преди раждането на С., и в конкретния случай се характеризира единствено с поява на пристъпи и то след събития, провокиращи негативни изживявания в комбинация със спиране на поддържащото лечение, а към момента заболяването е в ремисия, не може да се приеме, че то съставлява пречка пред надлежното упражняване на родителските права. Посочено е, че липсват доказателства то да е довело до застрашаване на живота и здравето на детето, респ. да е препятствало упражняването на родителските права в интерес на последното. Съдът се е позовал на събраните по делото писмени доказателства, социални доклади, свидетелските показания, обясненията на страните, както и на заключенията на психологическите експертизи на родителите и детето, като е приел, че декларираното от майката отношение към възпитанието, образованието и развитието на детето С. е в много по-голяма степен отговарящо на интересите и потребностите на детето, от това, което е изложил бащата. Установено е, че докато е било отглеждано от майката, детето е било гледано добре, като са полагани адекватни грижи за осигуряване на правилното му физическо, интелектуално и емоционално развитие. Майката и в миналото, и към настоящия момент била проактивна към развитието на детето както в образователен план, така и в насока личностното му развитие. В този смисъл, въпреки заболяването си, тя демонстрирала по-голям родителски капацитет от бащата. Според приетото от съда, при изслушването на бащата, оставало впечатление, че той няма изградена близка и доверителна връзка с дъщеря си, въпреки изразеното желание да я отглежда. Приемал за достатъчно материалното и битовото осигуряване на детето, но липсвал стремеж към емоционална близост и подкрепа, както и идея за образователните и личностните перспективи пред детето. В обобщение въззивният съд е направил извод, че по делото не се установяват променени обстоятелства, като влошен родителски капацитет, препятстване от страна на майката на личните срещи между детето и бащата, поведение на майката, което да доведе до застрашаване или злепоставяне интересите на детето, които да обусловят промяната на родителските права. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с поставените от касатора въпроси. Първият въпрос е относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички приети и относими доказателства по делото в мотивите на решението си, като същият притежава характеристиките на общо основание за допускане на касационния контрол, но спрямо него не е налице релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос е формирана трайна, непротиворечива практика на ВКС: ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ІІ т.о.; решение № 226/12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010 г. на ІV г.о.; решение № 164/04.06.2014 г. по гр.д. № 196/2014 г. на III г.о.; решение № 589/29.06.2010 г. по гр.д. № 1359/2009 г. на I г.о.; решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г., на ІV г.о. и др., според която въззивната инстанция дължи излагане на собствени фактически и правни мотиви като втора инстанция по съществото на спора, след извършване на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Според задължителните разрешения в ППВС № 1/12.11.1974 г., както и в практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, предоставянето на упражняването на родителските права, определянето на местоживеенето на децата и на мерките за личните контакти, следва да бъдат определяни конкретно, при преценка не на отделни обстоятелства, а на съвкупността от обстоятелствата на конкретния случай, на базата на задълбочена съпоставка на всички правнозначими критерии, изведени по тълкувателен път в горепосоченото ППВС, които не са изчерпателни: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават децата, привързаността на децата към родителите, полът и възрастта на децата, възможността трети лица да оказват помощ при тяхното отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, на когото ще се предоставят родителските права, жилищно - битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага и др. Повечето от тези критерии за преценка са посочени вече изрично от законодателя в разпоредбата на чл. 59 СК и в § 1, т. 5 ДР ЗЗдет. Изменението на мерките относно упражняване на родителските права е израз на грижата за всестранна защита на децата, поради което наред с родителите и съдът следи служебно за ефикасността на взетите мерки и за правилното упражняване на родителските права. Избирането на тези мерки цели правилното развитие на децата, поради това, ако обстоятелствата се изменят съществено, въпросът за ефикасността на избраните мерки поставя въпроса за вземане на нови мерки съобразно с изменените обстоятелства. Във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали променените обстоятелства се отразяват на положението на детето и на ефикасността на съществуващите мерки. Към промените, засягащи положението на детето, спадат например: влошаване условията при родителя, на когото е предоставено детето, или пък подобряване условията на живот при другия родител, като под условия на живот се разбират не само жилищните и битовите условия, но и социалната среда и другите обстоятелства в решението по чл. 59, ал. 4 СК /ред. ДВ бр. 24/2019 г./; изпадане в невъзможност на родителя, при когото е детето, да упражнява родителските права поради заболяване, осъждане на лишаване от свобода за дълъг срок, напускане пределите на страната и др.; загубване на родителския авторитет или фактическа невъзможност родителят да се справи с лоши прояви на детето, а другият родител е в състояние да повлияе положително; повторно встъпване в нов брак на единия от двамата родители с трето лице. Необходимо е извършването на цялостна преценка въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства, които да бъдат анализирани с оглед на събраните по делото доказателства, единствено в светлината на висшия интерес на децата, за съблюдаването на който съдът следи служебно. В съответствие с горепосочената практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в мотивите на обжалваното решение, въззивната инстанция е обсъдила всички относими към спора доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, след което е достигнала до решаващия правен извод, че не е налице изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК /ред. ДВ бр. 24/2019 г./. В тази връзка въззивният съд е обсъдил представените писмени доказателства, изготвените социални доклади от компетентните държавни органи, свидетелските показания, неоспорените заключения на психологическите експертизи на родителите и на детето, заключението на съдебно-психиатричната експертиза относно заболяването и здравословното състояние на майката, обясненията на двамата родители, и заявеното от самото дете С. пред съда желание да продължи да живее при майка си. Посочените доказателства въззивният съд е обсъдил в съвкупност и взаимовръзка, след което е извел своите фактически и правни изводи изцяло в съответствие с приоритетния висш интерес на детето. Следва да се посочи, че от анализа на доказателствата по делото, въззивния съд не е приел да е налице поведение на майката, с оглед психичното й заболяване /с което е била диагностицирана още от 2004 г./, което да създава риск за детето, в каквато връзка е поставеният от касатора втори въпрос. Изводите на съда са основани на заключението на съдебно психиатричната експертиза, че във времето Г. е лекувана три пъти стационарно – 2010 г., 2016 г. и 2023 г., и че към момента тя е в медикаментозна ремисия, която при поддържаща терапия би продължила. Според вещото лице това състояние на Г. не съставлява опасност за живота и здравето й, нито застрашава самото дете /за което се е грижила сама до десетгодишната му възраст/ и към момента не се установяват данни за рисково или опасно поведение. Предвид изложеното и по този въпрос липсват предпоставки за достъп до касация на соченото основание. По третия въпрос: За да удовлетворяват изискванията за общо основание, поставените въпроси трябва да са правни, а не фактически, и да са изведени от решаващите изводи на въззивният съд, както и да са обусловил изхода на делото /в този смисъл са и разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Правният въпрос не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприетата от съда фактическа обстановка или обсъждането на събраните по делото доказателства. Въпросът дали обжалваният акт е изграден върху грешни констатации по фактите поради липса на доказателства е конкретен въпрос по делото, чийто отговор може да се даде след анализ на доказателствата при решаване на спора по същество. Т.е. същият е фактически, а не правен въпрос. Предвид изложеното, той не съставлява годно общо основание за допускане на касация. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение. Предвид изхода на делото разноски на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 750 евро, съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение