Определение № 4917 от 14.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2324/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Н. Г. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 7125/ 24.11.2025 г. по гр.д.№ 364/ 2023 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 52727/ 2019 г. и по този начин по реда на чл.422 ГПК е признато за установено спрямо касатора, че на основание чл.240 ал.1 ЗЗД дължи на Н. Б. Б. сумата 20 000 лева, представляваща главница по договор за заем от 08.10.2013 г., с нотариална заверка на подписите рег.№ 23106/ 08.10.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 18.05.2018 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 31714/ 2018 г. на Софийски районен съд, и е разпределена отговорността за разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят поставя въпросите „Възможно ли е съдебно решение при иск, основаващ се на претенция за връщане на дадена в заем парична сума, при която е оспорен основен елемент от фактическия състав на реалния договор за заем - предаването на паричната сума, да се основава на разписка за предаването й, представена единствено в копие (оспорено от заемополучателя) с твърдение, че документът е изгубен не по вина на страната, която се ползва от него?“ и „Налице ли е вина на страната за загубване на оригинален документ в хипотезата, при която страната не е поискала оригинала на документа от своя процесуален представител, знаейки че той е претърпял злополука (ПТП), вследствие на която е прекратил адвокатска практика в страната, трайно се е установил в чужбина и се е отписал като адвокат?“, за които поддържа, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна Н. Б. оспорва жалбата. Твърди, че изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не съдържа годни правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК, а оплаквания с доказателствен характер. Те касаели правилността на съдебния акт, които не можело да обосноват допускане на касационното обжалване. Отделно поддържа, че първият въпрос е неотносим, тъй като въззивният съд не основал решението си „на копие от разписка", а на цялостна доказателствена съвкупност, включваща приетите документи, свидетелските показания и заключението на графологичната експертиза. Под формата на правен въпрос касаторът целял ВКС да провери наново доказателствата, което било недопустимо. За втория въпрос поддържа, че той не поставя правен проблем от общо значение и предполага преценка какво е знаел ищецът; от кога го е знаел; какви действия е могъл да предприеме; дали е положил достатъчна грижа; дали е налице процесуална пасивност. Това били фактически въпроси, които подлежали на доказване и преценка по конкретното дело, а не основание по чл.280 ГПК. Моли обжалването да не бъде допускано, евентуално излага съображения по същество за правилност на обжалваното решение. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Въззивният съд приел, че с договор с нотариална заверка на подписите, сключен на 08.10.2013 г., между страните по делото било постигнато съгласие за сключване на договор за паричен заем за сумата 20 000 лв. Безспорно било и това, че на 31.01.2018 г. ответникът получил писмено уведомление – покана от ищеца връщане на сумата по договора. Спорно било дали ищецът фактически предоставил на ответника сумата от 20 000 лв. В договора с нотариална заверка на подписите било уговорено, че заемодателят /Н. Б./ предоставя на заемателя /В. Г./ сумата 20 000 лв. в деня на подписването му, като заемателят се е задължил в 3-дневен срок от поканата да върне заемната сума на заемодателя. В ал.2 на чл.2 на договора страните изрично уговорили, че за изпълнение на чл.2 ал.1 от договора заемателят подписва разписка или РКО. Съдът приел, че такава разписка била съставена, но че оригиналът бил изгубен, а било налично единствено копие от нея. По реда на чл.183 ГПК в хода на първоинстанционното производство бил изискан от ищеца оригинала, който не бил представен, а пълномощникът на ищеца посочил, че той е у адвокат А., който не може да бъде открит. Документът били изключен от доказателствения материал при първото въззивно разглеждане на спора /гр.д.№ 9610/ 2020 г. на Софийски градски съд/ и затова с постановеното по това дело и влязло в сила решение искът бил отхвърлен. Актът на въззивния съд бил отменен с решение № 1/ 06.01.2023 г. по гр.д. № 3689/ 2022 г., ВКС, III г.о. постановено по реда на чл.303 ГПК, с което било прието, че оригиналът на разписката от 08.10.2013 г. е изгубен/унищожен документ и че това е ново обстоятелство от съществено значение за делото, което не е могло да бъде известно при решаването му. Съгласно чл.165 ал.1 ГПК, за установяване на факта на предаване на сумата били допустими свидетелски показания, ако документът бил загубен или унищожен не по вина на страната. От показанията на свидетеля А., разпитан по гр.д.№ 3689/ 2022 г. на ВКС, III г.о., касационният съд приел, че новоустановено обстоятелство от съществено значение за делото е изгубването/унищожаването на разписката не по вина на ищцовата страна и тези констатации били задължителни за въззивния съд, на който делото било върнато за ново разглеждане. От показанията на свидетеля А., разпитан при новото разглеждане на спора от въззивния съд, ставало ясно, че той е бил пълномощник на Н. Б. в качеството на адвокат. Именно той изготвил текста на договор за заем от 08.10.2013 г. Договорът бил подписан от страните пред нотариус, на която нотариална заверка свидетелят не присъствал, но присъствал при предаване на сумата и изготвяне от ответника на изгубената разписка от 08.10.2013 г., чието съдържание потвърждава. Оригиналната разписка била предадена на адвоката за съхранение, постъпила в адвокатския му архив, но след претърпяна катастрофа през 2014 г. свидетелят А. прекратил фактически адвокатската си дейност и заминал да живее при неувреждащи здравето му климатични условия /в Занзибар/, като в България се връщал инцидентно. При едно от връщанията си намерил адвокатския си кабинет с разбита ключалка и разхвърляни документи. Липсата на разписката установил едва след като ищецът се свързвал с него във връзка с настоящото дело и при опит да я намери в оригинал. Показанията на свидетеля съдът кредитирал изцяло, като отчел, че при изискване на разписката в оригинал в хода на първоинстанционното производство ищецът нямал връзка с адвокат А., нито знаел, че същият вече не е в България. Направените възражения от ответника срещу достоверността на показанията на свидетеля съдът отхвърлил. Посочил, че те се потвърждават от заключението на графологичната експертиза, според което както ръкописния текст, така и подписа върху наличното по делото копие от разписката, били изпълнени от ответника. Експертизата не можела да изключи неговото изявление да е пренесено по технически начин върху оригинала на документа, но съвкупното обсъждане на доказателствата по делото водело до единствено възможен извод. Носещата доказателствена тежест страна следвало да установи твърдените от нея факти при условие на пълно и главно доказване, но това можело да се осъществи и само с косвени доказателства, стига те да изграждали такава система от странични факти, която да създава сигурност, че индицираният главен факт се е осъществил. В случая било доказано сключването на 08.10.2013 г. на договор за заем между страните, постигане на съгласие за предаване на парична сума от 20 000 лв. между ищеца и ответника, предаване на сумата от ищеца на ответника на 08.10.2013 г., поето задължение на ответника да върне паричната сума след покана, получена покана от ответника на 31.01.2018 г. за връщане на сумата и неизпълнение на задължението за връщане в 3-дневен срок, поради което ищецът доказал фактическия състав, от който възникнало спорното вземане. Така мотивираното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол по формулираните от касатора въпроси, тъй като те не обуславят решаващите изводи на въззивния съд, а вторият от тях не отговаря и на изискванията по чл.280 ал.1 ГПК. Първият от въпросите предпоставя, че оспореният от ответника основен елемент от фактическия състав на реалния договор за заем - предаването на паричната сума, е приет за установен от въззивния съд от разписка за предаване на сумата, представена единствено в копие. Видно е от мотивите на обжалваното решение, че фактът на предаването на сумата е приет за установен не от разписката, която е изключена от доказателствата по делото. Той е приет за установен от показанията на свидетеля А., обсъдени в съвкупност с останалите доказателства по делото и кредитирани като подкрепени от приетите писмени доказателства и експертното заключение. По отношение на това разрешение на инстанцията по същество питането възможно ли е изграждане на фактически извод въз основа на оспорено копие от документ при липсващ оригинал, няма отношение. Вторият въпрос не отговаря на изискванията към общото основание за достъп до касационен контрол, тъй като в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, е изяснено, че правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания второто питане на жалбоподателя не отговаря, то съставлява оплакване срещу правилността на констатацията на въззивния съд, че разписката е изгубена не по вина на страната, която се позовава на нея. Питането е и необуславящо, защото въззивният съд ясно е посочил, че изгубването/унищожаването на разписката не по вина на ищцовата страна е установено в задължителното за него решение по гр.д.№ 3689/ 2022 г. на ВКС, III г.о. и че тази констатация го обвързва. Той не е излагал мотиви каква е била дължимата от ищеца грижа за съхраняване на документа, а е изложил такива за задължителност на указанията в отменителното решение на ВКС. По тези съображения Върховният касационен съд