Определение № 2022 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1994/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Б. Х. и Х. А. Х. против въззивно решение № 30/11.03.2024 г. по гр.д.№ 347/2025 г. на Окръжен съд-Кърджали, с което е потвърдено решение № 284 от 06.11.2023 г., постановено по гр.д. № 202/2023 г. по описа на Районен съд – Момчилград. С последното е отхвърлен, предявеният от касаторите положителен установителен иск за собственост да се признае за установено по отношение на ответника И. М. Х., че те са собственици на а 1/2 идеална част на основание изтекла придобивна давност на следния недвижим имот: неурегулиран поземлен имот, намиращ се в [населено място], кв. В. ***, ЕКАТТЕ ***, общ. К., обл. Кърджали, с площ 870 кв.м., ведно с построените в имота двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 124 кв.м., масивна стопанска сграда със застроена площ 53 кв.м. и масивна стопанска сграда със застроена площ 23 кв.м. при съседи на целия имот: север-имот на И. Х. Х. и земеделска територия; запад-имот на Ф. И.; изток-имот на Б. З. Х. и юг-път на Община Кирково. Като последица от отхвърляне на иска е отхвърлено и искането за отмяна на н.а. № 96,т.ІІ от 04.11.2016 г., с който ответника И. М. Х. е признат за собственик по давност на 1/2 ид.ч. от същия имот. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на чл. 266 ГПК, защото въззивният съд не е допуснал съдебно-графологическа експертиза за изследване подписа на праводателя им Х. М. Х. в молба-декларация за обстоятелстевна проверка, за неправилно прилагане правилата за доказателстевна тежест и неообснованост на изводите, че ищците не са опровергали изводите на нотариуса в издадения нот. акт по обстоятелствена проверка. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпроси, които не са ясно формулирани, но ще се разгледат по-долу: Ответникът по касация И. М. Х. оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване и моли да не се допуска касационен контрол. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. За да потвърди решението на РС, въззивната инстанция е анализирала свидетелските показания и писмените доказателства – н.а. № 96, т.ІІ от 04.11.2016 г., с който ответника И. М. Х. и брат му Х. М. Х. са признати при равни права за собственици на основание придобивна давност на целия процесен имот – дворно място и описаните двуетажна масивна жилищна сграда и две масивни стопански сгради и нот. акт № 137,т.І/10.04.2023 г., с който Х. М. Х. и съпругата му са дарили на ищеца М. Б. Х. собствената си 1/2 ид.ч. от целия имот. Въззивният съд е приел за установено, че къщата в процесния имот е построена от ищците - съпрузи М. Б. Х. и Х. А. Х. през 1965 г., които по-късно са изградили и две масивни стопански сгради; че ищците и синовете им живели в имота до 1989 г. – 1991 г., в който период поетапно заминали за Турция; че около десет години след това никой от семейството не се е връщал в къщата. От показанията на свидетелите А. С. К., Р. А. К. и К. С. К. е прието за установено, че през 2012 г. ответникът предприел със собствени средства изграждането в имота на подпорната стена, нова тоалетна, ВиК инсталацията, каменна зидария, наливане на бетон, направа на козирка. Въз основа показанията на св. Х. А. И. е прието, че нот.акт № 96/2016 г. е издаден на синовете на ищците по инициатива на техния баща, както и че в периода от 2016 г. до 2022 г. е нямало спор за собствеността на къщата между родителите и техния син ответник. От показанията на свидетелите Х. М. Х. и С. М. Ю. – син и дъщеря на ищците е прието, че родителите им са знаели за издаването на нот.акт № 96 от 2016 г., който св. Х. Х. предал на майка им още през същата година и документът се намира при нея и понастоящем. Въззивната инстанция е приела, че е налице предаване на владението от родителите на синовете, поради което не е било необходимо демонстриране пред тях на намерение за своене, защото е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС. Позовал се е на ТР № 11/2012 г. от 21.03.2013 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че нот. акт, издаден на основание обстоятелствена проверка не се ползва с материална доказателствена сила, но има легитимиращо действие и тежестта за опровергаване изводите на нотариуса в него е на този, който оспорва акта. Затова е приел, че не са опровергани изводите на нотариуса от събраните доказателства. Съдът е коментирал, че владението е достатъчно и за придобиване на кратката давност – от 2016 г. до предявяване на иска през 2023 г., но не е съобразил, че няма придобивно основание за ответника, за да придобие като добросъвестен владелец при наличие на предпоставките на чл. 70, ал.1 ЗС. От 2012 г., когато ответникът е предприел действия по основен ремонт и подобряване на имота със знанието и без противопоставянето на родителите до предявяване на иска обаче е изтекъл десет годишен срок за придобиване по давност като обикновен владелец. Позовавайки се на чл. 99 ЗС, съдът е приел, че ищците не са собствници по давност дори да са владели процесния имот, защото са изгубили /предали/ владението на синовете си, че е установено от свидетелски показания, че още от 2016 г. им е било известно, че ответникът е признат за собственик на 1/2 идеална част от процесния имот, чиято собственост са оспорили едва на 18.04.2023 г. с предявяване на настоящия установителен иск за собственост. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретния спор. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Обстоятелството, че не са формулирани ясни въпроси е достатъчно, да не се допуска касационно обжалване. Въпреки това, доколкото са формулирани, макар и неясно въпроси, съдът отбелязва следното: Първия изведен въпрос е: може ли страната да иска допускане на гласни доказателства след срока за подаване на въззивна жалба до устните прения, ако не е могла да узнае и посочи същите по-рано с цел преценка съответствието на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС. Позовава се на решение № 182/08.11.2013 г. по гр.д.№ 1959/2013 г. на ІІ гр.о. и решение № 328/15.05.2014 г. по гр.д.№ 805/2012 г. на ІV гр.о. Отговор на поставеният въпрос дава чл. 266, ал.2, т.1 ГПК и съдебната практика по него, но в случая тази хипотеза не е налице и въпросът не е относим към изхода от спора. Касаторите твърдят, чрез пълономщника си, че узнали едва след подаване на въззивната жалба, че синът им Х. М. Х. не е подписал молбата-декларация за обстоятелствена проверка и тогава изобщо не се е прибирал в България. Предмет на спора е не частта, за която Х. М. Х. е признат за собственик и която е прехвърлил на ищците, а частта, за която другия син – И. е признат за собственик. Затова поставеният въпрос е неотносим към изхода от спора. Отделно от това, при прехвърлянето през 2023 г. бащата-ищец М. Х. е придобил 1/2 ид.ч. от сина си Х. Х. и няма правен интерес да оспорва придобиването на прехвърлените му права от праводателя си. Не се изисква молбата-декларация за снабдяване с нот. акт по обстоятелстевна проверка да има достоверна дата на подписване – би могла да е подписана на всяка дата преди извършване на заверките от общината. По тези съображения не се допуска касационно обжалване на първия поставен въпрос, като неопределящ изхода от спора. Вторият изводим въпрос е: от какъв порок страда въззивно решение, когато с него съдът не се е произнесъл по възражение, касаещо валидността и доказателствената сила на писмено доказателство, обусловило решаващите изводи на съда в обжалваното решение. Касаторите се позовават на решение № 609 от 15.01.2009г. по т.д.№ 323/2008 г. на ВКС, І т.о., с което е прието, че такова решение е неправилно. Така формулиран въпрос не обосновава допускане до касация, тъй като неправилността на решението не е основание за допускане до касация. В случая касаторът и не посочва кой документ от нотариалното дело визира като оспорен. Ако това е молбата-декларация за образуване на производството по обстоятелствена проверка досежно подписа на молителя Х. Х., съдът вече изложи съображения за неотносимостта на този въпрос към изхода на спора. Ако въпроса е за издадения нот. акт по обстоятелствена проверка, с който ответникът е признат за собственик на процесната 1/2 ид.ч. от недвижимия имот, то с ТР № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че констативните нотариални актове не се ползват с материлана доказателствена сила, поради което не се открива производство по оспорването им, че те легитимират като собственик посоченото в нот. акт лице, а този, който оспорва изводите на нотариуса относно придобиване правото на собственост по давност носи доказателствената тежест да ги обори. Само ако и двете страни притежават нот. актове за един и същ имот, респективно за една и съща идеална част, всяка от тях ще следва да докаже правата си. В случай въззивният съд се е съобразил с това тълкувателно решение, позовал се е на легитимиращото действие на нот. акт и е приел, че констатациите на нотариуса не са оборени. Дори да се изключи възможността за придобиване при кратката придобивна давност, за прилагането на която не са налице предпоставките на чл. 70 ГПК /няма придобивно основание от несобственик/, от предприемане на действията по ремонта от 2012 г. до предявяване на иска през 2023 г. е изтекла дългата придобивна давност. Поради това и по втория въпрос, като неопределящ изхода от спора, не се допуска касационно обжалване. Третият въпрос се отнася до допустимостта на въззивното решение. Касотрът се позовава на противоречие с ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, като твърди, че съдът следвало да квалифицира предявения иск като отрицателен установителен за собственост, защото оспорва това, че ответникът е собственик. Предвид диспозитивното начало, ищецът преценява какъв иск за собственост да предяви – положителен установителен, отрицателен установителен или иск по чл. 108 ЗС. Съдържанието на исковата молба е ясно както в обстоятелствената си част, в която ищците твърдят, че са придобили имота по давност, така и в частта на петитума, където ясно са посочили, че искат съдът да ги признае за собственици на процесния имот по давност и да отмени нот. акт по обстоятелствена проверка за процесната 1/2 ид.ч. Твърденията на касаторите, послужили като основа за твърденията по третия въпрос не кореспондират на исковата молба и данните по делото, поради което по него не се допуска касационно обжалване. Съдът се е произнесъл по иска, който е предявен. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, което касаторите са посочили в изложението е налице, когато за разрешаване на правният спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени, или когато по прилагането им е налице съдебна практика, която облаче е неактуална или противоречива. По това основание, касаторите не са формулирали отделни въпроси, а по формулираните, съдът вече посочи, че не определят изхода от спора и по тях не се допуска касационен контрол. Затова и на това основание не се допуска касационно обжалване. Не е налице и очевидна неправилност Такава е налице когато решението страда в особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните, или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Съдът не констатира подобни пороци на решението, поради което не се допуска касационно обжалване и на това основание. Постъпила е молба от 21.02.2025 г. подадена от касаторите, с която уведомяват съда че са подали жалба в Прокуратурата относно подписа в молбата-декларация за обстоятелствена проверка. Съдът вече изложи съображения относно това, че е без значение кога е положен подписа върху молбата-декларация за обстоятелствена проверка. Закона не изисква достоверна дата, а е достатъчно само да е положен такъв към момента на представянето й в общината за удостоверяване на посочените в нея обстоятелства. Отделно от това, съдът отбеляза, че за настоящото дело е без значение дали Х. Х. е подписал молбата-декларация, тъй като частта, за която той е признат за собственик не е предмет на настоящия спор. Касаторите са придобили тази идеална част по сделка през 2023 г. и нямат интерес да твърдят, че праводателят им неправилно е признат за собственик. Предмет на спора е само 1/2 ид.ч. - частта, за която другия брат – ответника И. Х. е признат за собственик. Ако касаторите, като съсобственици на 1/2 ид.ч. от имота на основание сделка са лишени от възможността да ползват имота, имат други средства за защита. Образуването на досъдебно производство не влияе на изхода от настоящия спор и не е основание за спиране на настоящото дело на основание чл. 229, т.5 ГПК. /Виж ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, т.8./ Не е даден ход на делото по същество пред ВКС на основание чл. 295, ал.2 /бивш чл. 218и, ал.2 ГПК /отм.//, поради което е неприложима т.9 от ТР № 2/2004 г. на ОСГТК на ВКС. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1, т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 1500 лв., за които е отразено, че са изплатени в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение