Определение № 1 от 03.01.2014 г. на ВКС по т. д. № 238/2012 г.

Производството е по чл. 288 във вр.с чл. 280 ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] подадена чрез процесуалните му представители адвокатите М.К., Е.Б. и А.К. срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 617/27.12.2011 г. постановено по т.д.№ 78/2011 г. С това решение след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение на Пловдивския окръжен съд от 27.06.2003 г. по гр.д.№ 646/2002 г. апелативният съд е осъдил ответника-касатор да заплати на [фирма] /в несъстоятелност/ със седалище [населено място] общо сумата 4 173 813.54 лв. представляваща обезщетение за вреди вследствие извършени продажби по реда на ЗОЗ на заложено имущество с договор от 11.01.1994 г. и анекс към него от 22.05.1998 г. Процесните вреди се изразяват в загубите, които залогодателят е претърпял от разликата между пазарната стойност на заложените машини и допълнително оборудване и цената, на която са продадени от заложния кредитор. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че решаващият съд не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Наведени са доводи, че въззивното решение е постановено при неправилен анализ на вложения в нормата на чл.37 ал. 3 ЗОЗ правен смисъл на изискването заложният кредитор да положи грижата на добрия търговец при извършването на продажбата, която според касатора се свежда до обичайните и нормални действия при аналогични по своята цел и условия продажби на вещи от синдици, заложни кредитори и съдебни изпълнители. В тази връзка изискването към заложния кредитор за полагане на дължимата грижа не следва да е в по-голям обем от това към залогодателя и обстоятелството, че постигнатата продажна цена е по-ниска от реалната цена на продадената вещ не може да бъде по презумпция вменено във вина на кредитора при положение, че същата се разминава с оценката на потенциалните купувачи за процесното оборудване и с реалностите на пазара. Още по-малко може да е отговорна банката, че не е постигнала възможното – при липса на търсене в страната да накара купувачите да наддават за доставено преди 10 години оборудване, което са решили че не им е нужно при цени, на които производителите предлагат новите си поколения машини. В допълнителното изложение по чл.284, ал. 3 т. 1 ГПК касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1, 2 и 3 ГПК по поставените многобройни материалноправни и процесуални въпроси, които обобщени се свеждат до следното: 1. Какво е съдържанието на грижата на добър търговец по смисъла на чл.37 ал. 3 ЗОЗ, какви са критериите спрямо заложния кредитор и изпълнени ли са в случая при осъществяването на процесните продажби. Може ли кредиторът да носи отговорност, че не е постигнал по-високата продажна цена, когато е изпълнил тези критерии и е продал заложените вещи по максималната предложена в тръжната процедура цена. 2. Длъжен ли е залогодателят да положи също грижа на добър търговец като окаже съдействие за осъществяване на продажбите и постигане на максимални цени и при неположена от него грижа може ли да претендира от заложния кредитор отговорност за вреди произтичащи от по-ниски продажни цени. 3. Как се определя пазарната цена на продаденото заложено имущество и носи ли отговорност заложният кредитор, ако продаде вещите по най-високата предложена цена. 4. Длъжен ли е съдът да обоснове крайните си правни изводи след като обсъди всички факти и доказателства и доводите на страните, които са от значение за изхода на делото. 5. При отмяна на влязло в сила решение на основание чл.303, ал.1, т. 1 ГПК, когато във възобновеното производство не е доказано твърдяното новооткрито обстоятелство, може ли въззивният съд да уважи иска основавайки решението си на същите доказателства и факти, на които преди това с отмененото решение искът е бил отхвърлен. 6. Тече ли давност относно спорното вземане или е налице предвиденото в чл.115 ЗЗД спиране на давностния срок от датата на влизане на решението в сила до датата на възобновяване на съдебното производство след отмяната му по реда на чл.303 ал.1 т.1 ГПК, през който период не е имало висящ процес. Излагайки доводите за наличие на противоречива съдебна практика и противоречие с практиката на ВКС касаторът се е позовал на цитирани в жалбата съдебни решения на различни състави на ВКС постановени както при действието на отменения ГПК от 1952 г., така и при сега действуващия ГПК от 2007 г. Ответникът по касационната жалба [фирма] /в несъстоятелност/ със седалище [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат Т. З. от САК изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – направените оплаквания са неоснователни. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Видно от данните по делото, с обжалваното решение след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение апелативният съд е уважил предявеният иск и е осъдил ответника-касатор да заплати на [фирма] /в несъстоятелност/ общо сумата 4 173 813.54 лв. представляваща обезщетение за вреди настъпили в резултат на продадено по реда на Закона за особените залози /ЗОЗ/ заложено имущество. Процесните вреди се изразяват в загубите, които залогодателят е претърпял от разликата между пазарната стойност на заложените машини и допълнително оборудване към момента на продажбата и цената, по която са продадени от заложния кредитор. Производството е по пар. 2 ал. 1 от ПЗР на ГПК от 2007 г. във вр.с чл.196 и сл. на отменения ГПК от 1952 г. и въззивното решение е постановено след като ВКС е отменил по реда на чл.307 ал. 3 вр. с чл.303 ал.1 т. 1 ГПК решението по т.д.№ 368/2006 г. на ВКС, ТК, І т.о. и оставеното с него в сила решение на Пловдивския апелативен съд по т.д.№ 662/2005 г. и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. По делото е безспорно установено, че на 11.01.1994 г. между ищцовото дружество и Банка [фирма] /чийто правоприемник след преобразуването й чрез вливане се явява ответника [фирма]/ е сключен договор за учредяване на залог по реда на ЗОЗ върху движимо имущество на ищеца за обезпечаване на вземане на банката по сключен между тях предходен договор за валутен кредит от 25.11.1992 г. На 22.05.1998 г. към договора за залог е сключен анекс, в който заложеното имущество е било конкретизирано и са уговорени начините за удовлетворяване на заложния кредитор. Безспорно е също, че поради неиздължаване на кредита в съответните срокове банката е пристъпила към изпълнение на заложеното имущество, като в периода от 23 май до 9 юли 2001 г. заложният кредитор от свое име, но за сметка на залогодателя е продал процесните машини. Тези машини са уникални и са част от „Оборудване на Завод за колбаси и деликатеси” – т. нар. „канадски цех” и по мнението на лицензираните оценители, на които е било възложено извършването на експертна оценка относно продажната стойност на заложените вещи, евентуалната им реализация следва да бъде потърсена извън страната и единствената алтернатива с оглед тяхната мощност и производствен капацитет е машините да бъдат интегрирани в производствени линии на големи западни месопреработвателни фирми. Установено е от данните по делото, че машините са продадени на търг след публикувани обяви само в три български всекидневника на единствения явил се купувач общо за сумата 139 293.47 лв. представляваща около 3.23 % от справедливата им пазарна стойност, която според заключението на назначените по делото многобройни експертизи възлиза на сумата 4 313 053 лв. При тези фактически данни с обжалваното решение наличието на вреда за залогодателя по договора за особен залог е обосновано с решаващия извод, че заложният кредитор не е положил дължимата грижа на добрия търговец, в резултат на което продавайки заложеното имущество на цена около тридесет пъти под пазарната стойност му е причинил реална загуба произтичаща от разликата между действителната и продажната цена на процесните активи. Изложени са съображения, че съгласно разпоредбите на чл.37 ал. 3 ЗОЗ, упражнявайки правото да продаде заложена вещ кредиторът трябва да полага грижа, която не е обикновена, задължавайки го да действува по начин, по който би действувал не всеки търговец, а само добрият търговец. Посочената норма според решаващия съд съдържа законово изискване за такова дължимо поведение на кредитора, с което защитавайки собствения си интерес, опасностите за длъжника от увреждане при продажба на заложената вещ без негово участие да бъдат елиминирани. В тази връзка анализирайки в цялост събраните по делото многобройни писмени и гласни доказателства съдът е направил извода, че в конкретния случай ответникът не само не е положил изискваната от договора и закона грижа на добър търговец при продажбата на имуществото на залогодателя, но е злепоставил интересите му – извършил е продажбата в условия на непазарни отношения без да отчете спецификата на процесното оборудване, с оглед реализацията му на пазара; налице е симулирано разгласяване на продажбите без конкретни данни и характеристики на продаваните вещи, които да привлекат информирани евентуални купувачи. Като пряк резултат от посочените действия е ощетяването на ищеца чрез намаляване на имуществото му в размер на процесната сума. Съгласно указанията дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК, за да обоснове допускане на касационен контрол, материалноправният или процесуален въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение с оглед възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или преценката на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение предвидени в чл.281 т. 3 ГПК. Формулираният в т.1 от изложението по чл.284 ал. 3 т. 1 ГПК правен въпрос е относим към предмета на спора, но отговорът му е изцяло в зависимост от събраните доказателства и установените факти по конкретното дело. Съгласно константната практика на ВКС Законът за особените залози предоставя възможност на заложния кредитор сам да подаде заложеното имущество без да въвежда конкретни изисквания към начина, по който следва да бъде извършена продажбата – в т.ч. и по отношение определяне цената на същото. Предвиденото в чл.37 ал. 3 ЗОЗ задължение при продажбата да положи грижа на добрия търговец обикновено се свежда до знанието и съобразяването с определени изисквания предвидени в закона и съответния договор, които са различни за всеки отделен случай. С оглед естеството на извършеното действие- продажбата на чуждо имущество от името на кредитора, но за сметка на залогодателя, под „грижа на добрия търговец” следва да се разбира предприемането на всички необходими действия, за да се постигне максимална продажна цена на заложеното имущество. Това означава: да бъде изготвена оценка за пазарната стойност на имуществото, която да бъде ориентир за цената, която би могла да се постигне; продажбата да бъде разгласена по начин, който да гарантира информирането на заинтересованите от закупуването му лица, като в обявата се предоставят достатъчно конкретни данни за вида на продаваното имущество; да се изчака изтичането на разумен срок /в рамките на предвидения в закона шестмесечен срок/ след разгласяването за постъпване на оферти от потенциални купувачи; договорът да бъде сключен с купувача предложил най-високата цена при спазване на императивното изискване на чл.37 ал. 2 ЗОЗ за заплащане пълния размер на цената; при желание от страна на самия длъжник да му се даде възможност да участвува активно при намирането на купувач и др. Примерно изброените действия би следвало да осигурят в достатъчна степен извършване на продажбата при най-изгодни условия, с което да се охранят интересите както на залогодателя, така и на неговите кредитори. В този смисъл е постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 40/13.04.2011 г. по т.д.№ 448/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., което съгласно т.2 от ТР № 1/2009 г. на ВКС е задължително за долустоящите съдебни инстанции. Следователно, въпросът дали с действията си даден търговец е положил дължимата грижа по смисъла на чл.37 ал. 3 ЗОЗ при изпълнение на задълженията си е винаги конкретен и е невъзможно формулирането на обща дефиниция на понятието „грижа на добър търговец”, което да е приложимо за всички случаи, в който смисъл е поддържаното от касатора становище. В тази връзка цитираните в касационната жалба съдебни решения на различни състави на ВКС не обосновават наличие на противоречива съдебна практика, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка. В тях е изследвано конкретното проявление на дължимата грижа при оповестяването и провеждането на продажбата, което е извършил и апелативният съд при постановяване на обжалваното решение. Дефинирането на добросъвестността чрез изпълнение, респ. неизпълнение на конкретните задължения на кредитора, поради строгата им индивидуалност не може да представлява въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на т.4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Що се касае до конкретните изводи, до които е стигнал апелативният съд в резултат на извършената преценка на установените факти по делото, тези изводи касаят правилността на постановения съдебен акт и не могат да бъдат ревизирани в производството по чл.288 ГПК, тъй като са предмет на самия касационен контрол, в какъвто смисъл са и задължителните указания в цитираното тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС. Не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на поставения в т.2 от изложението му хипотетичен въпрос длъжен ли е залогодателят да положи също грижа на добрия търговец като окаже съдействие за осъществяване на продажбите и постигане на максимални цени и при неположена грижа, може ли да претендира от заложния кредитор отговорност за вреди произтичащи от по-ниски продажни цени. Така поставения за обсъждане в производството по чл. 288 ГПК въпрос, както и въпросът за определяне размерът на пазарната цена на продаденото имущество от назначените по делото многобройни финансово икономически експертизи целят единствено проверка правилността на изводите на въззивния съд относно конкретни факти. Както вече беше посочено, въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на материалния закон въз основа на тях не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване. Изложеният от жалбоподателя процесуален въпрос относно задължението на съда при постановяване на решението да обсъди всички доказателства е релевантен по делото, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 188 ал.1 и 2, чл.127, ал.1 и чл.157 на приложимия в случая ГПК /отм./ Видно от данните по делото, в изпълнение на цитираните процесуални норми апелативният съд е обсъдил събраните по делото многобройни писмени и гласни доказателства, както и доводите и възраженията на страните, в резултат на което е достигнал до извода за основателност на предявения иск. С тези действия съдът е действувал правилно в съответствие с процесуалния закон и трайната съдебна практика, поради което не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване. Тази суверенна преценка на цялостния фактически и доказателствен материал извършена от апелативния съд след отмяната от ВКС по реда на чл. 303 ал.1 т.1 ГПК на предходното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд във връзка с подадената от ищеца въззивна жалба е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. Ето защо, оплакванията на касатора за необоснованост изразяваща се в погрешно тълкуване от съда на събраните по делото доказателства представляват основания за касиране на обжалваното решение поради неговата неправилност по смисъла на чл.281 т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280 ал.1 ГПК. Както вече беше посочено, на основание пар. 2 ал. 1 от ПЗР от сега действуващия ГПК, след отмяната от ВКС по чл.307 ал. 3 ГПК, въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд се е развило по правилата на отменения ГПК от 1952 г. В тази връзка съгласно т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС предвид решаващата дейност на въззивния съд, той достига до свое собствено решение по отношение на предявения иск, като извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и прави своите фактически и правни изводи без да е обвързан от изразени становища в отмененото предходно въззивно решение или ограничен в рамките на новооткритото обстоятелство или нови писмени доказателства послужили като основания за отмяната по чл.303 ал.1 т.1 ГПК, както се твърди в т.5 от изложението в касационната жалба. Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК по поставения в т.6 от изложението въпрос тече ли давност относно спорното вземане в периода от влизане в сила на въззивното решение до датата на възобновяване на съдебното производство пред въззивния съд след отмяната му по реда на чл.303 ал.1 т.1 ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС, отмяната на основание чл.303 ал.1 т. 1 ГПК се допуска, когато се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за изхода на делото, които не са могли да бъдат известни на страната при решаването му или с които тя не е могла да се снабди своевременно. Новооткритите обстоятелства са юридически и доказателствени факти, които са съществували към деня на приключване на устните състезания, но не са били включени в делото без този пропуск да се дължи на нарушение на съда или на процесуална небрежност на страната – т.е. непълнотата на фактическия и доказателствен материал по делото се дължи на обективна невъзможност да се установи истината по време на неговата висящност. В тази връзка отмяната е необходима, за да се осъществи ново разглеждане на делото, при възстановената висящност на което тези факти биха били съобразени от съда при решаване на спора. Ето защо, с отмяната се възстановява висящността на делото от определена в отменителното решение фаза и давност не тече съгласно чл.115 ал.1 б.”ж” ГПК до окончателното му приключване. В случая, с оглед данните делото, не е налице хипотезата на чл.116 б.”б” пр.второ ЗЗД на прекъсване на давността, тъй като с постановеното от ВКС решение по чл. 307 ал. 3 ГПК е отменено инстанционното решение, с което искът е бил отхвърлен. Прилага се разпоредбата на чл. 116 б.”б” пр.първо ЗЗД, като давността се счита за прекъсната с предявяването на иска пред съда и съгласно чл. 115 ал. 1 б.”ж” ЗЗД давност не тече докато трае съдебния процес. Съгласно даденото тълкуване в т.4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона е насочено към отстраняване, поради неточно тълкуване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му поради съществуваща неяснота, какъвто не е настоящия случай, тъй като нормите на чл.115 и чл.116 ЗЗД са пределно ясни и по приложението им съществува постоянна и непротиворечива съдебна практика. С оглед изхода на делото разноски на касатора за настоящото производство не се дължат. Разноски на ответника по касация не се присъждат, тъй като не е представил доказателства че такива са направени. По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховен касационен съд