Определение № 4323 от 05.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3963/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх.№ 18529 от 29.08.2022 г., подадена от Я. Н. К. и Б. Г. К. чрез адвокат Г. Н. от САК против частта от въззивно Определение № 1924 от 19.07.2022 г. по в.ч.гр.д.№ 2020/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, І състав, с която, след като частично е отменено Определение № 263376 от 16.05.2022 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК по гр.д.№ 14738/2015 г. по описа на СГС, ГО, І-1 състав, въззивният съд е оставил без уважение молбата на настоящите касатори за изменение чрез допълване на Определение № 261709 от 15.03.2022 г. по гр.д.№ 14738/2015 г. на СГС, І-1 състав посредством осъждането на Ю. И. Ц. да заплати на Я. Н. К. и Б. Г. К. разноски по делото на основание чл. 78, ал. 4 ГПК за адвокатско възнаграждение на всеки един от тях за разликата над сумата 1 250 лв. до сумата 2 500 лв. Ответницата по касация Ю. И. Ц. е подала писмен отговор чрез адвокат К. М. от САК, в който излага становище, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че жалбата е неоснователна. Касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирани лица и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК. По допускане на касационното обжалване, ВКС намира следното: Производството пред СГС е започнало по искова молба на Ю. И. против настоящите касатори за защита на право на собственост върху недвижим имот. В исковата молба ищцата е направила искане за спиране на производството по делото до приключване на обуславящ спор. Преди да постанови спиране на производството, първоинстанционният съд е дал указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, след изпълнение на които е извършено вписването й, както и е разпоредил връчване на преписи от исковата молба на ответниците. На 19.04.2016 г. ответниците са депозирали отговори на исковата молба. На 05.05.2016 г. съдът е спрял производството по делото до приключване на производството по обуславящото дело. Последното е факт, считано от 19.01.2022 г., когато е постановено Решение № 60221 по гр.д.№ 3270/2020 г. по описа на ВКС, ІV г.о. С молба вх.№ 265023 от 31.01.2022 г. адвокат Г. Н. е представила доказателства, че е упълномощена от всеки от ответниците да ги представлява по делото, като първоначално упълномощената адвокат В. Г. е починала на 24.01.2019 г. Представени са пълномощни и договори за правна помощ, сключени съответно на 20.01.2022 г. между Я. Н. К. и адвокат Г. Н., както и на 24.01.2022 г. между Б. Г. К. и адвокат Г. Н.. В договорите е удостоверено заплащането на адвокатско възнаграждение от всеки от ответниците в размер на по 2 500 лв. С молба вх.№ 265185 от 31.01.2022 г. Я. Н. К. и Б. Г. К., представлявани от адвокат Г. Н. са заявили искане производството по делото да бъде възобновено, поради отпадането на пречката за движението му. С молба вх.№ 272774 от 07.03.2022 г. ищцата, представлявана от адвокат К. М., е заявила отказ от предявените искове, поради което и на основание чл. 233 ГПК съдът е прекратил производството по делото с Определение № 261709 от 15.03.2022 г. Последвало е депозирането на молба вх.№ 275466 от 18.03.2022 г., с която Я. Н. К. и Б. Г. К. са поискали присъждането на разноските, които са направили за защитата си. След размяна на книжа, първоинстанционният съд е постановил Определение № 263376 от 16.05.2022 г., с което Определение № 261709 от 15.03.2022 г. е допълнено посредством присъждането на разноски в размер на по 2 500 лв. в полза на всеки един от ответниците. Сезиран с частна жалба от ищцата, позовала се включително на прекомерност на присъдените разноски, с атакуваното определение въззивният съд е приел, че първоинстанционното определение е частично неправилно. Посочено е, че съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, а съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК съдът може по искане на страна да намали разноските поради прекомерност. Съобразено е, че ищцата действително е искала спиране на производството по делото още с исковата молба, но произнасяне по това искане се дължи при редовна искова молба, а в случая - и след вписването на същата, с оглед защита интереса на самия ищец. Преди произнасянето си по искането за спиране първоинстанционният съд е дал възможност на ответниците за отговор, като тази негова преценка не подлежи на инстанционен контрол. Съдът е длъжен да спре производството по делото преди постановяване на своето решение, за да съобрази постановено решение по обуславящ спор и да не бъде неговия акт недопустим, но не е длъжен да го стори на фаза искова молба. След като съдът е дал възможност на ответниците за отговор по чл. 131 ГПК, за същите тече процесуален срок за отговор, след който срок настъпва преклузия на техни права. Ответниците са известени за делото, ангажирали са защита и са направили разноски. Като неоснователно е преценено позоваването на обстоятелството, че поради прекратяването на производството по исковете не се е стигнало до разглеждане на спора по същество, заявено от страна на ищцата като изключващо отговорността й. Оттеглянето или отказът от исковете е действие, което зависи изцяло от волята на ищеца. Ответниците не могат и не са длъжни да го предвидят, така че същите договарят и заплащат хонорар за защитата си по делото съобразно материалния интерес, а съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК всички направени от ответниците разноски при прекратяване на производството се възлагат върху ищеца. Съдът се е позовал и на практика на ВКС по сходни казуси. Прието е, че представените договори за правна помощ удостоверяват реалното заплащане на суми от по 2 500 лв. от всеки ответник като адвокатско възнаграждение по делото. Съобразен е размера на цената на иска – 64 073,50 лв., предвид което и съгласно чл. 7, ал. 2 НМРАВ минималният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на сумата 2 452,21 лв. за защита по предявен иск за собственост за целия имот. В случая ищцата е претендирала установяване по отношение на двамата ответници, че е собственик на имота и съответно осъждането на двамата общо да й предадат владението върху имота. При така предявените искове, с оглед материалния интерес, общо защитата на двамата ответници има право на минимално възнаграждение в размер на 2 452,21 лв., а не за защита на всеки един ответник да се дължи възнаграждение в минимален размер от 2 452,21 лв. В този смисъл заплатеното от двамата ответници възнаграждение и претендирано като разноски по делото в размер на 2 500 лв. за всеки ответник е преценено като прекомерно. Така е мотивирано частичното отменяване на първоинстанционния акт и отхвърлянето на исканията на Я. Н. К. и Б. Г. К. за разликите над сумите от по 1 250 лв. В изложението към частната касационна жалба е поставен въпроса допустимо ли е съдът, при направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, при съединени искове срещу двама ответници, да намали реално доказаното и заплатено адвокатско възнаграждение под определения минимум, визиран в Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с довод, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с ТР № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Питането има обуславящо значение за изхода на делото, като е налице и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По основанието за допускане на обжалването: Съгласно т. 3 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, при възражение на страна по делото съдът може да намали подлежащото на присъждане възнаграждение за адвокат на насрещната страна до минималния размер, предвидения в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С разпоредбата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ е предвидено, че възнагражденията за процесуално представителство по граждански дела се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно, като след изменението, обнародвано с ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г., текстът уточнява, че това правило се прилага независимо от формата на съединяване на исковете. В хипотеза от вида на разглежданата, при която са предявени искове срещу няколко ответници, които помежду си нямат положението на задължителни необходими другари, основание за това нормативно разрешение дава правилото на чл. 216, ал. 1 ГПК, съгласно което всеки от другарите действа самостоятелно и неговите процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите, т.е. всеки другар води сам своя процес в рамките на общото производство. Доколкото делата при обикновено другарство не са идентични, те могат да получат различно решение съобразно различното материално-правно положение на всеки от другарите. В този смисъл, макар делата им да се явяват свързани поради наличието на общи факти, защитата на всеки от другарите е самостоятелна и за организирането й всеки от тях има собствен интерес от ангажирането на надлежен процесуален представител с юридическо образование (адвокат). Корелативно на това е правото всеки от другарите самостоятелно да бъде възмезден за разноските, които е направил при упражняване на правото си на защита. По основателността на частната касационна жалба: Постановеното от въззивния съд определение противоречи на приетото в отговор на значимия за производството правен въпрос. В случая са предявени за съвместно разглеждане субективно съединени претенции по чл. 108 ЗС срещу двама ответници, почиващи на твърдението за противопоставимо и на двамата притежание от ищцата на правото на собственост върху процесния недвижим имот по силата на наследственото правоприемство между Ю. И. Ц. и баща й И. С. Ц.. По отношение на Я. Н. К. е поддържано отсъствието на основание той да упражнява фактическа власт поради нищожност на легитимиращия го договор за продажба от 23.11.2010 г., а по отношение на Б. Г. К. – поради липсата на каквото и да е правно основание да се намира в имота. Както и самата ищца е съобразила при завеждане на делото, обвързаност на изхода от спора по посоченото като обуславящо дело (приключило с решението по гр.д.№ 3270/2020 г. по описа на ВКС, ІV г.о.) има само по отношение на иска по чл. 108 ЗС, предявен срещу ответника Я. Н. К., докато по отношение на Б. Г. К. такава връзка не съществува. В този смисъл предявените за разглеждане претенции по чл. 108 ЗС представляват именно такива срещу ответници – обикновени другари, самостоятелността на чиито дела обосновава ангажиране отговорността на ищцовата страна за направените от всеки от ответниците разноски поотделно. Съответно – по повод заявеното от ищцата възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, поотделно следва да се преценява и съответствието между размера на договореното от всеки от ответниците адвокатско възнаграждение с действителната фактическа и правна сложност на спора. Между страните няма спор, че в случая тя е близка до минималната, доколкото производството е приключило поради отказ от иска, заявен след извършеното връчване на преписи от исковата молба и депозиране на отговори в срока по чл. 131 ГПК. Близки до минималния размер (възлизащ на 2 452,21 лв.) са и размерите на договорените и заплатени от всеки от ответниците адвокатски възнаграждения, поради което заявеното от Ю. И. Ц. с отговора на молбата по чл. 248 ГПК и поддържано с частната жалба възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Това налага отменяване на въззивното определение в обжалваната част, като вместо това се постанови присъждането на разликата до пълните размери на претендираните от всеки от касаторите разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Воден от изложеното Върховния касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия