Определение № 1184 от 11.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1667/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. Б. от [населено място] срещу въззивно решение № 225 от 02.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 361/2024 г. на Великотърновския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 158 от 05.04.2024 г. по гр. д. № 674/2023 г. на Плевенския окръжен съд, с което признато за установено по отношение на касатора, че М. И. И. е собственик на апартамент с идентификатор ***** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД 18- 71/06.06.2008 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 93,45 кв. м, находящ се [населено място], [улица], вх. А, ет. 2, ап. 6, който самостоятелен обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, заедно с избено помещение № 6 с площ от 6,90 кв. м, таванско помещение № 6 с площ от 9,43 кв. м и 4,9136 % ид. части от общите части на сградата, както и на гараж с идентификатор ***** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД 18-71/06.06.2008 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 24,50 кв. м, находящ се [населено място], [улица], вх. А, ет. 0, гараж 1, който самостоятелен обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, заедно с 1,0348 % ид. части от общите части на сградата, и на основание чл. 108 ЗС ответникът е осъден да предаде на ищеца владението на процесните имоти. Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 11/11.07.2017 г. ответникът е прехвърлил на ищеца правото си на собственост върху процесните имоти. С влязло в сила решение № 11 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 353/2019 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 341от 25.07.2019 г. по гр. д. № 74/2019 г. на Плевенския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от А. И. Б. срещу М. И. И. иск по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД за отмяна на горепосочения договор за дарение. От показанията на свидетелите Г. П. Т. /майка на ищеца/ и С. В. П. /фактически съпружески съжител на майката на ищеца/ е установено, че след завръщането на М. И. от Англия през 2023 г. той живее при тях в жилището им в гр. София и не работи, като искал да ползва дареното от дядо му жилище, но последният не му предоставял възможност за това, като не му давал ключ. Свидетелката Т. е посочила, че при сключването на договора за дарение страните били в добри отношения, но след това ответникът не поддържал връзка с внука си и не го пускал в жилището, а асистентката му ползвала гаража. Тя и съжителят й заплащат всички сметки за консумативни разходи в процесния имот от 2017 г.; ищецът е учредил в нейна полза право на ползване на имота, но тя реално не го е ползвала никога. Свидетелката К. Н., която твърди, че е личен асистент на ответника и се грижи за него, като от 2000 г. до 2016 г. е живяла при него в апартамента, като негова приятелка, посочва, че преди прехвърлянето на имота от ответника на ищеца присъствала на техен разговор, по време на който ищецът обещал да се грижи за дядо си и казвал, че няма да го остави. Когато отишли при нотариуса, ищецът отново обещал, че ще го гледа, но клауза в този смисъл не е включена в договора. Същата е заявила, че ответникът никога не е създавал пречки на ищеца да ползва апартамента и гаража, но той не искал да вижда дядо си и да вземе ключ за имота. Няколко пъти майката на ищеца звъняла по телефона на ответника с молба той да освободи имота. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че след прехвърлянето на собствеността ответникът е този, който е продължил да живее в имота. Ищецът не разполагал с ключ от същия, не го е обитавал, както и не го е ползвала неговата майка, а фактическата власт върху имота е упражнявана единствено от ответника. При сключването на договора за дарение на имота ответникът не е запазил право на ползване върху същия, доколкото липсва такава клауза в договора. Не е установено и наличието на изрична уговорка между страните, имаща характер на договор за послужване, той да обитава и ползва процесния апартамент след прехвърлянето на собствеността, тоест че упражняваното от него владение върху имота е на годно правно основание. С оглед на това въззивният съд е направил извод за основателност на предявения иск. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. За правомощията на въззивния съд да събере доказателства по свой почин /да изиска нотариален акт за учредяване право на ползване/ и 2. Следва ли лицето, в полза на което е учредено право на ползване върху недвижимия имот, да бъде необходим другар и каква активна легитимация има собственикът на имота при иск по чл. 108 ЗС при учредено право на ползване в полза на трето лице. Ответникът по жалбата не е подал отговор. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. На първо място следва да се отбележи, че посочените въпроси нямат никакво отношение към очертания от становищата на страните предмет на спора по настоящото дело, респ. по тях във въззивното решение липсва произнасяне, а са поставени във връзка със заявеното от разпитана по делото свидетелка, че в нейна полза е налице учредено право на ползване върху процесния апартамент, което обстоятелство не е прието за установено по делото и съдът не е основал изводите си на него. Наред с това липсва противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3, по отношение на първия въпрос, а соченото от касатора решение № 14 от 20.03.2015 г. по гр. д. № 5426/2014 г. на ВКС, II г. о., няма връзка с поставените въпроси, тъй като се отнася за учредено в полза на ответника право на ползване, каквато хипотеза не е налице. В допълнение следва да се посочи, че въпросите са решени в съответствие с практиката на ВКС, която приема, че собственикът на имота има правен интерес от предявяване на иск по чл. 108 ЗС, когато имотът се владее от лице, което не е носител на правото на ползване. В решение № 139/18.01.2021 г. по гр. д. № 533/2020 г. на ВКС, I г. о., е посочено, че собственикът е длъжен да търпи в имота си само носителя на вещното право на ползване и лицата, които той е допуснал в имота, но не и други трети лица, които нямат правно основание да се намират в него. Ако в последния случай носителят на вещното право на ползване бездейства, не може да бъде отречено правото на собственика да предприеме активни действия по отстраняване на третото лице от имота чрез иск по чл. 108 ЗС. Наред с това сочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебна практика е неотносима към настоящото дело. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,