Определение № 60452 от 04.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 910/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ВИК-ИЛИНОВА“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. Пазарджик, ул. „Христо Ботев“ № 57, ет. 4, ап. 13, чрез адв. В. против решение № 264/11.08.2020 г. по гр. д. № 318/2020 г. на Окръжен съд - Пазарджик, ГК, втори въззивен състав. Ответникът „АМ-АС“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. Пазарджик, ул. „Христо Смирненски“ № 1 Г, чрез адв. Д. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. И. П. И. не е страна в касационното производство, за да подава отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Предявеният против него иск е отхвърлен, в тази част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. И. И. не е необходим другар на касатора, за да участва като страна в касационното производство по жалба срещу въззивното решение в частта, с която е уважен искът на „АМ-АС“ ЕООД против „ВИК-ИЛИНОВА“ ЕООД. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е горното въззивно решение в частта, с която след отмяна на решение № 264/24.02.2020 г. по гр. д. № 1825/2019 г. на Районен съд – Пазарджик в частта, с която е отхвърлен предявеният от „АМ-АС“ ЕООД против „ВИК-ИЛИНОВА“ ЕООД иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД - за заплащане на сумата 21 519 лева, съставляваща обезщетение на вреди, причинени през време на ползването на недвижим имот – „кафе клуб и кухня“, находящ се в [населено място], ул. „Христо Смирненски“ № 1, отдаден под наем на ответника, в резултат от възникнал на 18.12.2018 г. пожар в наетия имот, е уважена претенцията с присъждане на исковата сума, ведно със законната лихва върху нея, считано от 08.05.2019 г. до окончателното й изплащане и са присъдени разноски на ищеца, възложени в тежест на този ответник. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че между двете търговски дружества е бил сключен договор за наем от 01.09.2018 г. с предмет недвижим имот с площ 99. 36 кв. м., собственост на ищеца; че на 18.12.2018г. в наетия от ответника обект избухнал пожар, водещ началото си от там монтиран климатик (поради късо съединение в захранващия му кабел), от което са произтекли вреди – унищожени били част от вещите в имота и неговото обзавеждане; че размерът на вредите за имуществото на ищеца - наемодател възлизали на обща стойност 27 990 лв. Въз основа на събраните по делото доказателства втората инстанция е приела, че са налице предпоставките от състава на чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника - наемател за обезщетяване на вредите, причинените на наетия имот, а именно: наличие на валидно наемно правоотношение между страните с източник договор за наем, по който ищцовото дружество е наемодател, а ответното - наемател: че предметът на съглашението „кафе клуб и кухня“ е предаден на ответника в добро състояние; че по време на ползването на така наетият имот са произтекли констатираните от вещото лице щети в него, резултат от възникнал пожар при късо съединение на кабел от уред в обекта. Мотивирани са доводи, че ответното дружество не е оборило презумпцията на чл.233, ал. 1 ЗЗД - не е доказало, че претендираните от наемодателя за обезщетяване вреди, настъпили през време на ползването й се дължат на причина, за която като наемател, то не отговаря. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като излага съображения за правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК, сочи случаите, при които той прилага служебното начало и твърди, че решението на втората инстанция в обжалваната част е в отклонение със задължителната практика на ВКС, а също и че е очевидно неправилно – предпоставка за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В касационната жалба пък е направено оплакване, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск. Касационно обжалване не следва да се допуска. Според разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана във въззивното решение. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната допълнителна предпоставка - дали правният въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК или в противоречие с актове на КС на РБ или Съда на ЕС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като в тези случаи следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика и мотивира аргументи за наличие на релевантното твърдяно противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като при него страната следва да изложи съображения за необходимостта от произнасяне на касационния съд по питането с принос за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия (в едната хипотеза); а при доводи за непълна, неясна или противоречива правна уредба, мотивирано да изведе потребността от произнасяне на ВКС с оглед създаване на съдебна практика по прилагането й или за нейното осъвременяване предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (в другата хипотеза). В случая касационният жалбоподател не е поставил конкретен правен въпрос (а ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал. 3 ГПК, а само да го уточни и конкретизира – пак в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК), поради което липсва общо основание за достъп до касация. Вместо това се е задоволил да посочи ограниченията в обсега на дейността на въззивната инстанция и случаите, в които при нейното осъществяване служебното начало следва да има превес над диспозитивното и състезателното начало. Тези доводи обаче касаят правилността на обжалвания въззивен акт и като касационни основания попадат в приложно поле на чл. 281, т. 3 ГПК – при разглеждане на касационната жалба по същество, но са неотносими в производството по селектирането й, по чл. 288 ГПК. Правилността на решението е извън предмета на производството по допускане на касационното обжалване. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към цитираните по - горе указания по т. 1 от визирания тълкувателен акт. Затова искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно. Следва да се изтъкне също, че в изложението не е обоснована и допълнителната предпоставка на разглежданото основание, предвид липсата на позоваване на конкретна задължителна практика на ВКС, в противоречие с която се твърди да е постановено обжалваното въззивно решение. Отсъстват също данни въззивният съдебен акт в обжалваната част да е вероятно недопустим – основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал.2, предл. 2 ГПК. Решението на втората съдебна инстанция е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на иск, както и при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба. В случая не е налице нито една от хипотезите на произнасяне по непредявен иск, каквито аргументи прави жалбоподателят, основани на оплакванията на ищеца във въззивната му жалба за приложение по спорното правоотношение на норми, разписващи деликтната отговорност – чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. Съобразно изложените в исковата молба фактически твърдения и съдържащото се в нейния петитум искане инстанцията по същество е дала правна квалификация на предявения иск по чл. 233, ал.1, изр. 2 ЗЗД – относно претендираното вземане на наемодателя за вреди, причинени на нает имот през време на ползването му. Ето защо, при постановяване на обжалваното решение съдът не е излязъл извън предмета и обхвата на търсената защита и не е нарушил принципа на диспозитивното начало в процеса, тъй като е разгледал фактите и обстоятелствата, заявени от ищеца по делото. При произнасяне по надлежно въведените от ищеца факти решението по делото не е недопустимо. В тези случаи дори да е налице различие в правната квалификация на предявения иск, дадено от съдилищата (първоинстанционен и въззивен) – доколкото правната квалификация на една претенция е дейност на съда по приложение на закона и не се определя от посоченото от ищеца – съдебното решение не би било недопустимо, като постановено по непредявен иск, а евентуално неправилно - ако преценката на съда по определяне на приложимия материален закон се окаже погрешна. Предвид на изложеното, позоваването на правни норми, които не са приложими към спорното правоотношение (индивидуализирано със страни, правопораждащи юридически факти и искане - петитум), сторено от ищеца с въззивната жалба, не може подмени предмета на материалноправния спор и да обуслови недопустимост на произнасянето от въззивния съд. Не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – за достъп до касация поради очевидната неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Визираното основание съдържа фактически състав, чието приложение е предпоставено от обосноваване на особено тежък порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Констатирането на такъв порок не изисква извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се изтъкне и че очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Това, видно от съдържанието на изложението не е сторено в случая. Касаторът свързва наличието на разглежданото основание с порок на въззивното решение в обжалваната част, обуславящ неговата неправилност (поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост) и така релевира касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не мотивира предпоставки от състава по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК с оглед на неговото съдържание, дефинирано по - горе. В заключение следва да се посочи, че касационният жалбоподател не е обосновал приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, а също и липсват данни за приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивния съдебен акт в обжалваната част. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника – търговско дружество разноски за касационното производство. Видно от договора за правна защита и съдействие те възлизат на сумата 1 200 лв. и са заплатени в брой, като вписването за направеното плащане в договора е достатъчно и има характера на разписка – така т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.