Определение № 5808 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2597/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. М. К. (лично), действащ като ЕТ с фирма „Марио Асенов – Юлстрейд – Юлиян Кирилов“ с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. Л. срещу решение № 217 от 29.02.2024 г. по гр. д. № 1284/2023 г. на Апелативен съд – София, 10 - ти граждански състав.

Ответникът В. П. С. чрез адв. С. в писмения отговор (и допълнителния такъв в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК) изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Третото лице – помагач на страната на ищеца „Юлстрейд“ ООД със седалище [населено място] не взема становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 290/18.01.2023 г. по гр. д. № 5049/2022 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I - 14 състав за отхвърляне на предявения от Ю. М. К., действащ като ЕТ с фирма „Марио Асенов – Юлстрейд – Юлиян Кирилов“ против В. П. С. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - за заплащане на сумата общо от 96 710 лв. като получена без основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на исковата молба – 12.12.2016 г. до изплащането и в полза на ответника са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищецът с пет броя платежни нареждания съответно от 25.10.2013 г., 18.11.2013 г., 23.10.2014 г., 27.11.2014 г. и 14.04.2015 г. е превел на ответника общо сумата от 96 710 лв. с основание: „плащане на годишна рента за 2012/2013 г. и 2013/2014 г.“. Приел е да не е спорно по делото обстоятелството, че по силата на договор за продажба по чл. 15, ал. 1 ТЗ, сключен на 03.10.2016 г. с нотариална заверка на подписите на страните, търговското предприятие (вкл. и процесното вземане) на ЕТ „Марио Асенов – Юлстрейд – Юлиян Кирилов“ е прехвърлено на „Юлстрейд" ООД, което пък, чрез договор за цесия от 31.10.2022 г. (в хода на висящия процес) е прехвърлило на ищеца горното вземане срещу ответника С., в размер на 96 710 лв., за което длъжникът е уведомен съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Изтъкнал е, че с нотариална покана от 26.09.2016 г. ищецът поканил ответника да му възстанови така получената обща сума. Обсъдени са представените по делото писмени доказателства: нотариално заверени пълномощни - от 2010 г. и 2013 г. за извършено от ответника овластяване на М.К. А. и Ю. М. К. да сключват от негово име и за негова сметка придобивни сделки с недвижими имоти при цена и условия, каквито преценят, да закупуват земеделски земи, да ги отдават под наем и да получават аренда и наем от наемателите/арендаторите; две прехвърлителни сделки, обективирани в нотариални актове № № 71/28.09.2010 г. и 148/29.10.2010 г., по които ответникът чрез своя пълномощник М. А. е придобил земеделски земи в землищата на селата М. и Х., [община], област В.; договори за наем на земеделска земя от 01.05.2013 г. и 01.05.2014 г. за отдадени под наем от ответника чрез упълномощеното лице М. К. А. земеделски земи; договори за наем на земеделска земя от 08.06.2015 г., по които наемател е ищецът, а наемодател е ответникът. В тази насока са кредитирани показанията на разпитаните свидетели и данните от заключението на назначената счетоводна експертиза. Установено е от последното, че в периода 21.09.2012 г. - 21.08.2017 г. ищецът е превел на ответника общо 170 202. 12 лв. с основание на преводите „годишна рента“, а за времето от 19.06.2008 г. до 31.12.2016 г. по разплащателната сметка на едноличния търговец е постъпила сума от 422 480. 35 лв. от наем и рента на земеделска земя. Възприето е и експертното изследване относно данните, че юридическите лица - страни по договорите за аренда и наем, са превеждали по сметка на ищеца суми във връзка с тях (касае се за съответна арендна и наемна цена за ползването на земеделските земи, собственост на ответника), а платежните документи удостоверяват извършени плащания от ищеца към ответника със същото основание - плащане на годишна рента. При горните фактически обстоятелства втората съдебна инстанция е направила извод, че между страните по делото в годините са се установили трайни отношения, които не са ограничени във времето. Тези отношения са основани както на овластяване (едностранни упълномощителни сделки), така и на сключени договори за поръчка – чл. 280 ЗЗД и създадени от това мандатни правоотношения във връзка с възлагане извършването на сделки с имоти и земеделски земи (придобивания, отдаване под наем/аренда), собственост на ответника – от негово име и за негова сметка. По силата на овластяването и възложените им действия, доверениците по мандата са поели задължението да предадат на доверителя (ответника С.), всичко, което са получили в изпълнение на поръчката - чл. 284, ал. 2 ЗЗД. Направено е съждение, че отчетната сделка включва и предаването на получената рента от земеделската земя. В случая е прието, че платежните документи, които материализират процесните преводи на суми, претендирани да бъдат върнати като извършени без основание от ищеца, установяват плащания на рента за земеделска земя за определени стопански години. Така е направен решаващ извод, че е налице основание за получаване на процесната сума от 96 710 лв. от ответника С., доколкото тя е преведена (платена) в изпълнение на отчетна сделка по договор за поръчка. Затова и искът за връщане на даденото като престирано без основание е счетен за неоснователен и поради това отхвърлен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросите са със следното съдържание:

1. „Допустимо ли е едноличен търговец да бъде обвързан от правоотношение (мандатно такова по договор за поръчка), създадено от физическото лице, което е регистрирано, респ. придобило е в последствие фирмата и предприятието от вече регистрирано в това качество лице?“;

2. „Налице ли е имуществена обособеност по отношение имуществото на едноличен търговец, въпреки липсата на различна персонификация между него и физическото лице, което го представлява, доколкото то е само с разширена правоспособност?“;

3. „Допустимо ли е едноличен търговец да бъде представляван без изрично учредена представителна власт от лице, което му е прехвърлило фирмата и предприятието, както и да отговаря по мандатно правоотношение, създадено от това лице?“;

4. „Допустимо ли е едноличен търговец да бъде обвързан от мандатно правоотношение и упълномощителна сделка, която го съпътства, когато те са възникнали спрямо него като физическо лице без търговско качество?“;

5. „Допустимо ли е правно да се отъждествяват договори за наем и за аренда, въпреки еднаквото им счетоводно третиране като приходи по една и съща счетоводна сметка, след като това разграничение е от значение за изхода на спора?“;

6. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор, както и всички събрани доказателства по делото относно релевантните факти в тяхната взаимна връзка. Длъжен ли е той да изложи собствени мотиви по наведените във въззивната жалба доводи и да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред, във връзка с тях?“.

По първите четири питания се сочи, че решението на въззивния съд е в отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 91/27.08.2015 г. по гр. д. № 321/2015 г. на II г. о. и решение № 493/05.03.2013 г. по гр. д. № 236/2012 г. на I г. о., а по останалите два – с решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на II т. о. и решение № 20/09.02.2017 г. по гр. д. № 2885/2016 г. на IV г. о.

Поддържа се и искане за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Първите пет питания не обосновават основание за допускане на обжалването. Четири от тях се повдигат с оглед материалноправната легитимация на ищеца Ю. М. К., действащ като едноличен търговец с посочената фирма да получи защита на претендираното от него субективно право – вземане за исковата сума от ответника. Преценката на решаващия състав дали това е така – т.е. съществуват ли предпоставките от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД касае правилността на въззивното решение и е от значение при разглеждане на касационната жалба в производството по чл. 290 ГПК, но е извън предмета на производството по нейното селектиране – по чл. 288 ГПК. В това производство се преценяват правните разрешения на въззивния съд, но не и дали те са законосъобразни. Така поставените въпроси са фактически, защото отговорът им предполага обсъждане на доказателства по делото (кой е платеца на паричната сума, съществува ли посоченото в платежния документ основание за паричния превод, има ли пък основание ответникът да получи и задържи сумата – предвид установените трайни отношения между страните, основани на извършени упълномощителни сделки и създадени мандатни правоотношения по договори за поръчки касателно наем и аренда на недвижими имоти и земеделски земи, собственост на ответника, вкл. получаване вместо него на дохода от тях). Въпросите не удовлетворяват изискването за общо основание по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т.е. правен въпрос, обусловил изхода на конкретното дело и поставен в основата на решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение, поради което не могат да обосноват приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. Затова по първите четири питания достъп до касация не може да се осъществи, така, както и във връзка с петото питане. То е предпоставено от становището на ищеца, че въззивният съд неправилно е отъждествил по правната им природа договора за наем и договора за аренда, които макар и да се третират еднакво при счетоводните записвания (на търговеца) – като приходи по една и съща счетоводна сметка, имат различия и това обуславя и друг резултат по спора. Въпрос, изведен от становище на страната, изразяващо несъгласие с правните изводи по обжалваното решение, не може да послужи за основание за допускане на касационното обжалване. По съществото си въпросът съставлява касационен довод за неправилност на решението – чл. 281, т. 3 ГПК, който се проверява при разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 ГПК, но е без всякакво значение при селекцията й с оглед предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в случая отсъстват.

Последният повдигнат въпрос е принципно относим към всяко исково производство, но предвид изложените мотиви и правни съображения от въззивния съд се налага, че той не формира основание за допускане на обжалването, доколкото въззивното решение е постановено в съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В случая съставът на втората инстанция е изпълнил задълженията си за обсъждане на въведените в производството доводи и възражения, подложил е на цялостен анализ събраните доказателства относно релевантните за спора факти и е направил собствени фактически и правни изводи относно процесното вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване – чл. 55, ал. 1 ЗЗД в хипотезата на връщане на даденото без основание. Обжалваното решение се явява съобразено с практиката на ВКС, което обстоятелство пък изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не може да се удовлетвори и искането за допускане на касационно обжалване, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, респ. чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което обжалването не може да бъде допуснато.

При този изход на делото касаторът дължи на ответната страна по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 3 000 лв., платени по банков път с основание на превода „процесуално представителство и защита на ответника В. П. С. по касационна жалба срещу решение № 217/29.02.2024 г. по гр. д. № 1284/2023 г. на АС – София, ГК, 10 - ти състав“. Представени са и доказателства – извлечение от банкови документи, за извършен разход по описания начин.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.