Определение № 272 от 15.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 717/2016 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Емил И. М. срещу решение № 1772 от 06.08.2015г. по т. дело № 1170/2015г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав, с което е потвърдено решение от 15.12.2014г. по т. дело № 2973/2014г. на Софийски градски съд, VI-18 състав. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от [фирма] срещу Държавата чрез Министъра на регионалното развитие искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата 200 000 лв., платена на 19.05.2009г. при липса на основание, и с правно основание чл. 86 ЗЗД в размер 61 595,61 лв. – лихва за забава за периода от 15.04.2011г. до датата на исковата молба – 14.05.2014г., поради прихващане с насрещно вземане на ответника, представляващо обезщетение за ползване на морски плаж „Златни пясъци“ за периода от 27.05.2008г. до 08.09.2008г. в общ размер 373 428,26 лв. Ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78 ГПК сума в размер 300 лв. – съдебно-деловодни разноски.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба писмено изложение въвежда доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Има ли действие силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което е уважен частичен иск за вземането, в последващ процес за останалата част от вземането, или съдът трябва да решава и за основанието на вземането, освен за неговия размер? – противоречие с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, решение № 610/09.12.2008г. по т. д. № 391/2008г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 33/25.03.2013г. по т. д. № 140/2012г. на ВКС, ТК, I т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

2. Може ли да се определи размерът на обогатяването, съответно на обедняването, за вземане за неоснователно обогатяване за ползване без основание на чужд имот при иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като се ползва за основа методика за определяне на концесионно възнаграждение, приложението на която е уговорено в договор за концесия, който не е действал между страните за процесния период поради изтичане на срока му? – противоречие с решение № 131/27.10.2009г. по т. д. № 268/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 296/07.04.2010г. по гр. д. № 1033/2009г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 391/26.05.2010г. по гр. д. № 765/2009г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 262/22.02.2013г. по гр. д. № 1480/2011г. на ВКС, ГК, III г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/; разрешението на този въпрос е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.

Ответникът Държавата чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез процесуален представител юрисконсулт С. Бедникова оспорва касационната жалба и релевира доводи за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът поддържа, че първият въпрос е въведен с оглед конкретни твърдения по фактите по спора и неправилна интерпретация на мотивите на въззивния съд. Счита, че този въпрос не е обосновал правните изводи на въззивната инстанция и независимо, че съдът е приел за преклудирани възраженията на ищеца за недоказаност на всички елементи на фактическия състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и за неприложимостта на методиката за определяне на концесионното възнаграждение, същите по същество са разгледани и аргументирано са приети за неоснователни. Ответникът излага съображения, че вторият въпрос не е решен в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка: на 09.06.1998 г. страните са сключили договор за концесия на част от крайбрежната ивица, представляваща „Морски плаж „Златни пясъци“, изключителна държавна собственост, за срок от 10 години, считано от 01.05.1998 г.; на 05.09.2008 г. страните са сключили споразумение с действие до 31.12.2008 г., с което на ищеца е предоставено правото да извършва дейностите по чл. 10, ал. 4 ЗУЧК срещу негово задължение да осигури задължителните дейности по § 1, т. 1 ЗУЧК и в срок до 31.12.2008 г. да плати по бюджетната сметка на министерството сума в размер на годишното концесионно възнаграждение за 2008 г.; така сключеното споразумение е прието за нищожно с решение на Варненски окръжен съд за отхвърляне на предявени срещу ищеца искове за заплащане на парични суми на основание това споразумение; на 19.05.2009 г. ищецът е заплатил по сметка на МРРБ сумата 200 000 лв., като с писмо, получено в министерството на 25.06.2009 г., е поискал връщането й. Съдебният състав е приел, че с решение на Варненски окръжен съд, влязло в сила на 04.02.2013 г., т. е. преди образуване на настоящото дело, ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 37 343 лв. по предявен частичен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като част от обща сума в размер на 373 428.26 лв., с която ищецът се е обогатил за сметка на държавата поради това, че за периода 27.05.2008 г. – 08.09.2008 г. без основание е ползвал плаж „Златни пясъци“ - публична държавна собственост. За разликата над присъдения размер от 37 343 лв. ответникът е предявил нов иск срещу ищеца, по който е образувано гр. д. № 1625/2013 г. на Варненски окръжен съд, приключило на първа инстанция с решение от 06.04.2015 г., което към момента на приключване на устните състезания по въззивното дело не е влязло в сила поради обжалване.

Оплакването за недопустимо произнасяне по възражението за прихващане е прието за неоснователно по съображения, че при предявен иск за присъждане на определено вземане в отделно производство, докато последното е висящо, правилото по чл. 126 ГПК не изключва възможността претендиращият да предяви вземането с възражение за прихващане срещу предявен срещу него иск в друго производство. В този смисъл въззивният съд се е позовал на последователната съдебна практика на ВКС, обективирана в решенията по т. д. № 13/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и т. д. № 61/2011 г. на ВКС, ТК, І т. о.

Изложил е и съображения за неоснователност на довода за неправилно разширяване на действието на силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск и спрямо непредявената с него част от вземането. По отношение на въпроса за значението на влязлото в сила решение, с което е уважен частичен иск, за производството по иск с предмет разликата между присъдения и пълния претендиран размер на същото вземане, въззивната инстанция е възприела формираната практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, изразена в решение № 89/11.07.2011 г. по т. д. № 716/2010 г. на ВКС, ТК, І т. о. относно преклудиране на възраженията срещу правопораждащите спорното право факти, и решение № 104/13.03.2012 г. по гр. д. № 1745/2010 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., в което е прието, че въпросът за валидността е недопустимо да бъде пререшаван, а правоизключващите и правоунищожаващите възражения се погасяват. Предвид силата на пресъдено нещо на решението по частичния иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че са преклудирани възраженията на ищеца от значение за възникването и съществуването на спорното право за недоказаност в настоящото производство на всички елементи от фактическия състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, в частност обогатяване на ищеца и обедняване на ответника в резултат на осъщественото от ищеца ползване на плажа за периода 27.05.2008 г. – 08.09.2008 г. Решаващият съдебен състав е изложил и съображения за неоснователност на тези доводи, доколкото осъщественото от ищеца ползване на плажа за посочения период е лишило ответника от възможността да реализира доход под формата на концесионно възнаграждение, а същевременно ищецът е спестил извършването на разход от този вид.

Неоснователността на доводите за неприложимост на предвидената в прекратения концесионен договор методика за определяне на концесионното възнаграждение относно размера на обезщетението по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е аргументирана с особения характер на обекта – изключителна държавна собственост, по отношение на който не е приложим критерият „пазарна наемна цена“, както и с наличието на обективен критерий, въз основа на който може да се определи размерът на концесионното плащане, пропуснато, респективно спестено, за разглеждания период, предвид влизането в сила на ЗУЧК, считано от 01.01.2008 г., съгласно който концесионните плащания се определят съобразно методика, утвърдена от Министерския съвет /чл. 8, ал. 2, ред. в сила за разглеждания период/, а именно с ПМС № 39/2008 г.

За да направи извод, че заключението на съдебно-счетоводната експертиза следва да бъде използвано като база за определяне на размера на претендираното от ответника насрещно вземане по реда на чл. 162, пр. 1 ГПК, въззивната инстанция е съпоставила утвърдената методика и методиката по прекратения договор и е приела, че отделните величини, включени като компоненти във формулите, използвани и в двете методики, са в голямата си част съвпадащи, в частност брой на плажните места, индексът на инфлацията, официално обявен от НСИ, корекционни коефициенти, отразяващи природно-климатичните и екологични характеристики на плажа и неговото местоположение спрямо общата инфраструктура, осигуряваща достъп до него. Поради това съдебният състав е заключил, че при установен със заключението размер 392 469 лв., съобразен с корекцията в площта на плажа с поправката на акта за държавна собственост, размерът на насрещното вземане е 300 000 лв. за разглеждания период, от който размер присъдената с влязлото в сила решение част в размер на 37 343 лв. е платена от ищеца, съответно за прихващане остава вземане в размер 262 657 лв. Поради това, че насрещното вземане от 262 657 лв. надвишава общия размер на претендираните от ищеца вземания 261 595.61 лв., въззивният съд е направил извод за тяхното погасяване изцяло чрез прихващане и неоснователност на предявените искове.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора правни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за делото и са формирали правните изводи на въззивния съд.

Във Върховен касационен съд е образувано тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК по два правни въпроса: 1/ Предявяването на иска като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК има ли за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането? 2/ Ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг исков процес иск за горницата, произтичаща от същото право? Решаването по втория въпрос ще има значение за преценката за наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и правилното решаване на спора, предвид формулирания от касатора в т. 1 от изложението правен въпрос.

Поради изложените съображения производството по касационната жалба следва да бъде спряно на основание чл. 292 ГПК до приключване на производството по тълк. дело № 3/2016г. на ВКС, ОСГТК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение