Определение № 249 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 227/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. Д. и Д. П. Д. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски апелативен съд № 70 от 12.09.2019 г. по гр.д.№ 210/ 2019 г., с което е потвърдено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Бургаски окръжен съд по гр.д.№ 1550/ 2018 г. и по този начин по предявения от С. Д. Д. против жалбоподателите иск, квалифициран по чл.87 ал.3 ЗЗД, е развален до размер ¼ от 4/6 ид.ч. сключеният на 29.09.2015 г. с нотариален акт № ..., н.д.№ 158/ 2015 г. на нотариус рег.№ *** договор, с който Д. Г. С. прехвърля на Д. С. Д., по време на брака й с Д. П. Д., следния недвижим имот: 4/6 идеални части от самостоятелен обект в сграда – апартамент с идентификатор ..., с административен адрес [населено място],[жк], [улица], с площ 92 кв.м., ведно с прилежащо избено помещение от 12 кв.м. и самостоятелен обект в сграда – гараж с идентификатор ..., с административен адрес [населено място],[жк], [улица], с площ 18 кв.м. срещу задължението на приобретателката да поеме гледането и издръжката на прехвърлителката в бъдеще, лично или чрез трето лице, като й осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водила досега при старост и болест. Жалбоподателите повдигат в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени в следния смисъл: материалноправен въпрос налице ли е неизпълнение на задължение по сключен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, ако приобретателят не е живял заедно с прехвърлителя и ако грижи за прехвърлителя след сключването на договора са полагали и други негови близки роднини; и процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да изложи мотиви, след като прецени поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото, обсъди всички доводи на страните, посочи кои са релевантните за спорното право факти. Според жалбоподателите въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ВКС). Ответната страна С. Д. Д. оспорва жалбата, като счита, че поставените въпроси се отнасят към правилността на обжалваното решение, но не са правни, доколкото не изискват тълкуването на определена правна разпоредба. Излага и съображения, че тези въпроси не са решаващи за правния спор, както и по правилността на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, а основателно е и искането за допускане на касационното обжалване. За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел за установено, че с договор за издръжка и гледане ответницата поела задължение да гледа и издържа майка си в бъдеще, лично или чрез трето лице, като й осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водила досега при старост и болест. С ъгласието било постигнато за цялостна издръжка и гледане за бъдеще време. Н епосредствено след сключване на договора прехвърлителката била отведена да живее в дома на ответницата, който представлява двустаен апартамент от стая, хол и кухня, в което жилище към този момент трайно живеели ответницата, съпругът й, двете й деца и внучето й. Прехвърлителката била настанена на диван в кухнята, която освен за приготвяне на храна се използвала и за спалня на ответницата и съпругът й, а когато са идвали гости – и за посрещането им. Няколко пъти, след като се е почувствала по- добре, прехвърлителката се връщала в жилището си в комплекс „Меден рудник”. В тези случаи ответницата я посещавала веднъж или два пъти седмично, като е носила храна и лекарства. Едва в края на дните на прехвърлителката ответницата останала постоянно в жилището й да я гледа. Прехвърлителката към момента на сключване на договора живеела в самостоятелно жилище на етаж първи в жилищна сграда, в която на етаж трети бил прехвърленият апартамент, обитаван и понастоящем от ищеца, който е неин внук. Същият, заедно с близките си, също полагал грижи за прехвърлителката, когато тя се намирала в собственото си жилище. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че изпълнението на задължението за гледане и издръжка, когато то не е детайлно уговорено, се определя от действителните нужди на кредитора. Към момента на сключване на договора прехвърлителката била на 77 години, в тежко здравословно състояние, с онкологично заболяване. При тези обстоятелства тя не била получила издръжка и гледане в уговорения обем. Преместването й от личното жилище, където е разполагала с пълна самостоятелност и добри битови условия в жилището на ответниците не било по нейно съгласие, а при връщането й в собственото жилище не получавала дължимите ежедневни грижи, а спорадични посещения. Полаганите от ищеца грижи не можели да освободят ответниците от задълженията им по договора, защото поведението му съставлявало изпълнение на нравствен дълг. Съдът отхвърлил довода на ответниците, че приживе прехвърлителката е приела изпълнението и наследниците й не разполагат с правото да развалят договора за издръжка и гледане. Посочил, че по делото нямало достатъчно данни, от които да се направи извод в тази посока. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените правни въпроси са обуславящи, но процесуалноправният не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил установената практика, според която основно негово задължение е да обсъди всички своевременно повдигнати възражения и доводи на страните. Произнасянето на съда по възраженията на страните включва установяването на фактите, на които съответната страна се позовава. След фактическите констатации въззивният съд трябва да формулира своите правни изводи, които произтичат от наличието или липсата на тези факти (решение № 147/ 05.10.2018 г. по гр.д.№ 4347/ 2017 г., ІІІ г.о., ВКС). Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени (решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него). Основателно обаче касаторите поддържат, че повдигнатият от тях материалноправен въпрос е разрешен в обжалваното решение в противоречие с посочената в изложението им практика на ВКС. Поради това е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и касационното обжалване следва да бъде допуснато по този въпрос. По изложените съображения Върховният касационен съд