Определение № 2866 от 13.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1227/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. П. срещу решение №122 от 13.02.2025 по в.гр.д.№1851/2024 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №1403 от 11.03.2024 г. по гр.д.№12903/2022 г. на СГС, с което са отхвърлени предявените от В. И. П. срещу „Национална Спортна База“ ЕАД, обективно съединени искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.244, ал.7 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 73 485 лв., обезщетение за неспазено предизвестие по договор за възлагане на управление и контрол от 03.05.2022 г., ведно със законна лихва от 07.12.2022 г. до изплащане на вземането и за сумата от 1735.07 лв., обезщетение за забава върху главницата от 13.09.2022 г. до 06.12.2022 г. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и че решението е очевидно неправилно. Ответникът по касация „Национална спортна база“ ЕАД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният договор за управление е специфичен по своя характер договор, сключен между равноправни субекти с характер на мандатно отношение, регулиран от нормите на гражданското, търговското право и особените норми на Закона за публичните предприятия и правилника за неговото приложение. Приел е, че с разпоредбата на чл.24 ЗПП (в релевантната редакция към спорните отношения) са очертани хипотезите, при които договор за управление и контрол може да бъде прекратен, като в договора страните могат да посочат като основание за прекратяване само някое от изрично изброените в чл.24 основания, даващи възможност срочният договор (какъвто е процесният) да преустанови своето обвързващо действие и не може да се приеме за приложимо общото правило за преустановяване на мандатното отношение с оттегляне на поръчката и на упълномощаването. Установил е, че в клаузата на т.7.1.3. от процесния договор, страните са предвидили, че последният може да бъде прекратен едностранно с 6-месечно предизвестие от принципала, каквато самостоятелна възможност обаче не е предвидена в цитираната императивна норма на закона, от което се налага извод, че клаузата в договора (т.7.1.3) противоречи на императивни норми и същата следва да бъде счетена за нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, приложим на общо основание. На следващо място е изложил съображения, че дори и да се приеме, че принципалът може (позовавайки се на общите правила в ЗЗД), без да сочи основание, да оттегли мандата и да прекрати договора с едностранно предизвестие, изводите в първоинстанционното решение, касаещи нарушение на добрите нрави и принципа на справедливост от договорната клауза на т.7, следва да бъдат споделени. Посочил е, че от една страна доверителят и довереникът са поставени в неравноправно един спрямо друг положение, тъй като членът на Съвета на директорите може да прекрати договора без предизвестие, а за принципала тази възможност не е уговорена, като е предвидена по-неблагоприятна за него хипотеза за спазване на значителен по продължителност срок на предизвестие от 6 месеца, а от друга - страните са поставени и в различно положение в хипотезите, в които дължат на насрещната страна обезщетение за неспазено предизвестие, като такова следва да се изплаща само от принципала в полза на члена на Съвета. Изразил е становище, че подобна нееквивалентност нарушава правилата на добрите нрави, още повече, когато се касае до спецификата на субекта, участващ в мандатното отношение, а публичният интерес на държавата, респ. на публичното предприятие, се явява застрашен и неохранен за сметка на физическото лице, упражняващо ръководна длъжност в публичното предприятие. В този смисъл е достигнал до извод, че исковете за обезщетение и лихви върху него следва да се отхвърлят, а решението на първата инстанция – да се потвърди. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. В случая не е осъществено нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява твърдяната очевидна неправилност на обжалваното решение и на това основание касационно обжалване не може да бъде допуснато. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изложеното и тъй като в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е формулиран материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд (съдържащите се в изложението твърдения за противоречие на съдебния акт с практиката на ВКС не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право), а съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочено общото основание за селектиране на касационните жалби - правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,