Определение № 50014 от 18.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2303/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 261780/15.12.2020 г. по гр. д. № 11932/2017 г. Софийският градски съд е признал за установено по предявения по реда на чл. 124, ал. 1 вр. чл. 524 ГПК иск от Д. Х. Б., заместен на основание чл. 227 ГПК от П. Д. Б., действащ чрез своята майка и законен представител Е. В. И., срещу Ц. С. Б., Й. С. П., последният заместен на основание чл. 227 ГПК от С. Й. П., действащ чрез своя настойник Л. И. П., и Е. Д. К., че ищецът е собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност на дворно място с площ от 755 кв. м., съставляващо парцел .......... от кв. ....по плана на вилна зона „Първа част“ разширението Киноцентъра - София, заедно с построената върху него едноетажна вилна сграда на 24 кв. м., състояща се от две стаи и тераса, заснет като поземлен имот с идентификатор ............по КККР на [населено място], район „В.“, [улица], с площ по скица 807 кв. м.; отхвърлил е предявения от Ц. С. Б. и Й. С. П., последният заместен на основание чл. 227 ГПК от С. Й. П., действащ чрез своя настойник Л. И. П., срещу Д. Х. Б., заместен на основание чл. 227 ГПК от П. Д. Б., действащ чрез своята майка и законен представител Е. В. И., насрещен иск за ревандикация на същия недвижим имот. В мотивите към това решение съдът е изложил съображения, че ищецът не е придобил правото на собственост на основание договор за дарение от 01.02.1994 г., сключен с н. а. № ..../1994 г., а собствеността е придобита на поддържаното евентуално основание придобивна давност.

С решение № 78/19.01.2022 г. по в. гр. д. № 1430/2021 г. Софийският апелативен съд, сезиран с въззивна жалба от Ц. С. Б. и С. Й. П., действащ чрез своя настойник Л. И. П., е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено, че първоначалният ищец е собственик на основание придобивна давност и вместо това е признал за установено, че ищецът е собственик на основание договор за дарение от 01.02.1994 г., сключен с н. а. № .../1994 г.; оставил е без разглеждане предявения по реда на чл. 124, ал. 1 вр. чл. 524 ГПК иск за признаване на установено, че ищецът е собственик на основание придобивна давност; потвърдил е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен насрещният иск за ревандикация. В мотивите към решението въззивният съд е посочил, че тъй като висящността на производството по евентуално предявеното от първоначалния ищец основание за собственост поддържа висящността и по главното предявено от него основание за придобиване на собствеността, въззивният съд следва да прецени първо наличието на главното основание, а при осъществяване на вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуално предявеното основание - да разгледа и него.

По делото е установено, че на 01.02.1994 г. с н. а. № ../1994 г. е сключен договор за дарение, с който Д. М. К. и съпругата му Н. П. К. са дарили на своя внук - първоначалния ищец Д. Х. Б., придобития по време на брака им в режим на съпружеска имуществена общност недвижим имот - дворно място от 755 кв. м., съставляващо парцел ......... от кв. .......по плана на вилна зона „първа част“, разширението Киноцентъра - София, заедно с построената в него едноетажна дървена сглобяема вилна страда с площ от 24 кв. м., състояща се от две стаи и тераса, като дарителите са запазили за себе си заедно и поотделно вещното право на ползване върху имота, пожизнено и безвъзмездно. При сключването на договора дарителите са се легитимирали за собственици с н. а. № .../09.04.1971 г., издаден по реда на ЗРПВПВННИ /отм./. С него ТКЗС „В.“ е продало на Д. М. К. празно място с площ от 755 кв. м., съставляващо парцел ........ от кв. ........по плана на вилна зона „първа част“, разширение Киноцентъра.

С акт за узаконяване № ..../05.07.1999 г. незаконно построената вилна сграда е била узаконена на основание чл. 162 З. /отм./ въз основа на извършено заснемане.

С решение № 901/21.10.1994 г., издадено от ПК „Д.“, на наследниците на Г. М. П. е възстановена във възстановими стари реални граници нива от 1 200 кв. м. по документ за собственост, а по скица - 1 450 кв. м., като имотът се възстановява в частта свободна площ от 1 352 кв. м., находящ се в границите на регулацията по регулационния план на м. “К. 1 част разширение“, по плана на [населено място], местност „Г.“, имот № .....,........., парцел ......... кв. м., парцел .... - 980 кв. м., парцел .... - 589 кв. м., от кадастрален лист № 661 от 1950 г., при посочени съседи.

Ц. С. Б. и Й. С. П. са наследници по закон - деца, на С. Г. М. /П./ - едно от петте деца на Г. М. П., починал 09.02.1946 г.

С решение № 94/14.07.2015 г. по гр. д. № 547/2015 г. на ВКС на РБ, II-ро г. о., е признато за установено по отношение на Е. Д. К., конституирана на мястото на починалите ответници Д. М. К. и Н. П. К., че Ц. С. Б. и Й. С. П., конституирани на мястото на починалия ищец С. Г. М., са собственици на поземлен имот с площ от 688.32 кв. м. - част от УПИ......... в кв. .........по плана [населено място],[жк], вилна зона „К. I част разширение“, целият с площ от 755 кв. м., която част е защрихована в жълто на скицата на л. 120 по гр. д. № 1261/2001 г. на Софийския градски съд и представлява част от бивша нива с площ от 1 352 кв. м. в м. “Г.“, идентична с имот № ....,.... по к. л. 661 от кадастрален план от 1950 г., като Е. Д. К. е осъдена да предаде на собствениците му владението на имота. Правото на собственост на ищците е било признато на основание наследяване по закон от техния наследодател Г. М. П. и земеделска реституция в негова полза по силата на решение на поземлената комисия - В. от 21.10.1994 г.

Въззивният съд е посочил, че спорът по делото касае конкуренцията между валидно придобити от трети лица вещни права в периода след 1944 г. върху масовизираните земеделски имоти и бившите собственици на тези имоти, имащи право да възстановят собствеността си по реда на ЗСПЗЗ. Съдът е посочил, че тази конкуренция е уредена с нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ /нова, обн., ДВ, бр. 98/1997 г./, която обявява за нищожни всички актове /гражданско и административноправни/, по силата на които трети лица са придобили собственост и ограничени вещни права върху земеделски земи, включени в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, макар и тези актове да са били правомерно извършени. Разпоредбата е материалноправна и съобразно общите правила за действие по време на правните норми има действие занапред, доколкото законодателят изрично не ѝ е придал обратно действие /чл. 14, ал. 1 ЗНА/. Поради това и като се има предвид изключителният ѝ характер, следва, че до влизането ѝ в сила масовизираните имоти, които са били прехвърлени от селскостопанските организации на трети лица при спазване на съществуващите към този момент нормативни изисквания, не са подлежали на възстановяване в полза на предишните им собственици или техните наследници. Щом решението за възстановяване на собствеността върху имот, валидно прехвърлен от ТКЗС или друга селскостопанска организация, предшества влизането в сила на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, същото е незаконосъобразно и като такова е непротивопоставимо на приобретателя на имота. Доколкото последният не е бил участник в административното производство по издаване на такъв акт, гражданският съд е компетентен по реда на косвения съдебен контрол /чл. 17, ал. 2 ГПК/ да приеме, че решението не е произвело реституционното си действие, като съобразно с това се произнесе за принадлежността на правото на собственост върху спорния имот.

В конкретния случай по делото е установено, че Д. М. К. - праводател на първоначалния ищец, валидно е придобил собствеността върху процесния недвижим имот на 09.04.1971 г. по реда на ЗРПВПВННИ /отм./ от ТКЗС „В.“, а впоследствие той и съпругата му са дарили имота на ищеца с договор за дарение от 01.02.1994 г. Реституционното производство, от което ответниците по този иск черпят правата си, е приключило с решение на поземлената комисия № 901/21.10.1994 г., влязло в сила на 17.11.1994 г. Нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ е нова - публикация в ДВ, бр. 98/28.10.1997 г., и урежда занапред реституционните производства, които не са приключили. Към този момент реституционното производство по заявлението на наследодателя на ответниците /ищци по насрещния иск/ е било приключило, като към момента на постановяването на решението на поземлената комисия материалният закон не е предвиждал възможност за възстановяване на собствеността на предишните собственици или техните наследници в случаите, в които имотите са били валидно придобити от трети лица при спазване на съществуващите към този момент нормативни изисквания. Тъй като към датата на постановяване на реституционното решение наследниците на Г. М. П. не са били правоимащи лица по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ /в редакцията на разпоредбата, приета с ДВ, бр. 28/03.04.1992 г., релевантна към момента на постановяване на реституционното решение/, ирелевантно е обстоятелството дали осъщественото в имота строителство е било извършено законно или без необходимите строителни книжа.

По тези съображения въззивният съд, упражнявайки косвен съдебен контрол за законосъобразност на административния акт, от който ответниците черпят правата си, е намерил, че решението на поземлената комисия е незаконосъобразно, поради което не е произвело реституционно действие, и е непротивопоставимо на приобретателя на имота, тъй като той не е бил участник в административното производство по издаването на акта.

Ето защо въззивният съд е признал за установено, че ищецът по първоначалния иск е собственик на основание договора за дарение от 1994 г. на спорния имот, който дарителите са притежавали на основание валидно сключена сделка по реда на ЗРПВПВННИ /отм./ от 1971 г. Съдът е посочил, че тъй като правото на собственост е установено на предпочитаното от ищеца деривативно основание, не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявеното като евентуално оригинерно придобивно основание - изтекла в негова полза придобивна давност, поради което предявеният на това основание иск е оставен без разглеждане.

Поради непротивопоставимостта на ищеца на реституционното решение, с което ищците по насрещния иск се легитимират за собственици на спорния имот, въззивният съд е приел, че правилно този иск е бил отхвърлен от първоинстанционния съд.

Касационна жалба срещу въззивното решение са подали С. Й. П., действащ чрез своя настойник Л. И. П., и Ц. С. Б., които искат то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация П. Д. Б., действащ чрез своята майка и законен представител Е. В. И., е подал писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.

Ответницата Е. Д. К. не е подала касационна жалба, нито писмен отговор по подадената жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

В касационната жалба са изложени оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон, тъй като не е съобразено, че нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ е императивна и не може да бъде дерогирана, както и за нарушения на основни съдопроизводствени правила, тъй като не са взети предвид и обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, направените от касаторите оспорвания, както и силата на пресъдено нещо на решение № 94/14.07.2015 г. по гр. д. № 547/2015 г. на ВКС, II-ро г. о., в резултат на което са направени неправилни констатации и изводи, несъобразени с установената фактическа и правна обстановка по делото. Касаторите сочат още, че при проверка правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от оплакванията във въззивната жалба, поради което е следвало да се произнесе само по признаването от първоинстанционния съд на ищеца за собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност, но оплакванията в тази насока изобщо не са обсъдени във въззивното решение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите посочват следното:

1. При постановяване на съдебно решение по иск, заведен на основание чл. 108 ЗС, необходимо ли е съдът, ако уважи иска, да отмени изрично и нотариалния акт за покупко-продажба на недвижимия имот, продаден от ТКЗС /респ. да отмени и дарението, направено от купувача на такъв имот/, който е възстановен по реда на ЗСПЗЗ в стари реални граници, и реституираният собственик е признат за такъв и по съдебен ред с влязло в сила съдебно решение, което е вписано в А., или с вписването на съдебното решение отпадат въпросните нотариални актове - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика;

2. По-нататък в изложението се сочи, че въззивното решение противоречи на решение на Софийския градски съд, потвърдено с решение № 1248/12.11.2008 г. по гр. д. № 5874/2007 г. на ВКС, V-то г. о., с което е уважен иск за ревандикация на имот, съседен на спорния по настоящото дело, при идентична фактическа обстановка - възстановяване на земеделска земя по реда на ЗСПЗЗ с решение от 1994 г., което, както и в разглеждания случай, предхожда влизането в сила на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ. Поради това според касаторите е налице противоречива съдебна практика по тълкуване и прилагане на материалния закон - чл. 10, ал. 7 вр. ал. 13 ЗСПЗЗ, което обуславя допустимост на касационната жалба. Поставен е въпросът: разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, приета с изменението на чл. 10 ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 98/1997 г./, намира ли приложение спрямо решенията на ПК /ОСЗ/, постановени преди да бъде прието изменението на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ - по този въпрос се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 и ал. 2 ГПК.

3. Касаторите поддържат, че въззивното решение противоречи и на следната практика на ВКС: решение № 254/26.05.2010 г. по гр. д. № 1134/2009 г. на II-ро г. о., решение по гр. д. № 1460/2002 г. на IV-то г. о., решение № 2064/16.02.2004 г. по гр. д. № 2098/2002 г. на IV-то г. о., решение № 18/10.02.2000 г. по гр. д. № 1080/1999 г. на IV-то г. о., решение № 1576/14.01.2004 г. по гр. д. № 1099/2001 г. на IV-то г. о., решение № 2101/13.01.2003 г. по гр. д. № 2668/2001 г. на IV-то г. о., решение № 1093/20.07.1999 г. по гр. д. № 1962/1998 г. на IV-то г. о., решение № 1634/05.12.2003 г. по гр. д. № 1944/2002 г. на IV-то г. о., както и на решение от 04.03.2003 г. по гр. д. № 2258/2001 г. на Софийския градски съд, II-ро „В“ отд.

4. Касаторите сочат, че при висящността на предходното дело с предмет иск по чл. 108 ЗС ответниците по него умишлено са криели и заблуждавали съда, че собственик е Д. М. К., докато спорният имот е бил дарен още през 1994 г. на Д. Х. Б.- негов внук, и считат, че от въззивния съд е допуснато грубо процесуално нарушение, обуславящо допустимост на касационната жалба.

5. Поставен е въпросът: към кой момент следва да се преценява действието на разпоредбата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, за да се реши въпросът кой е собственик на спорния имот - този, на който е възстановен, или онзи, който го е купил за „жълти стотинки“ от ТКЗС и го е дарил на внук си през 1994 г. - две години, след като наследодателят е подал молба пред ПК - Д. за възстановяване на имота му - по този въпрос се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.

6. На последно място в изложението е поставен въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в съвкупност и взаимна връзка, като разрешен в противоречие с Постановление № 7/1965 г. на Пленума на ВС, ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че касационното обжалване следва да се допусне с оглед оплакванията в касационната жалба за задълженията на въззивния съд, като съд по съществото на спора, да се произнесе в рамките на предмета на сезиране, очертани от въззивната жалба и ограничението по чл. 269, изр. 2-ро ГПК, като във връзка с тези оплаквания извърши проверка и по допустимостта на въззивното решение. Ето защо касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК. Разглеждането на поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси зависи от преценката по допустимостта на обжалваното решение.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.