Определение № 50027 от 07.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1467/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД срещу решение №261072 от 24.03.2022 г. по в.гр.д.№7169/2020 г. на СГС. С обжалваното решение е потвърдено решение №67878 от 12.03.2020 г. по гр.д.№17344/2019 г. на СРС в частта, с която е признато за установено на основание чл.26 ЗЗД, вр. чл.143 и чл.146 от ЗЗП, че клаузите на чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1, чл.6, ал.2 и чл.23 от договор за кредит за покупка на недвижим имот №НL36002/27.06.2008 г. са нищожни като неравноправни и „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на Г. С. Х. на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД сумата от 17 918.97 лв., надплатена сума поради валутна разлика за периода от 14.04.2014 г. до 14.03.2019 г. между швейцарски франк и лева по договор за кредит за покупка на недвижим имот №НL36002/27.06.2008 г., ведно със законната лихва от 25.03.2019 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 4437.15 швейцарски франка, представляваща платени под формата на възнаградителни лихви при начална липса на основание през периода от 14.04.2014 г. до 14.03.2019 г. по договор за кредит за покупка на недвижим имот №НL36002/27.06.2008 г., ведно със законната лихва от 25.03.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Подлежи ли на преценка за неравноправност клауза от договор за ипотечен банков кредит, определяща валутата на кредита и валутата, в която следва да се връщат погасителните вноски, която е част от основния предмет на договора за кредит и която е написана на ясен и разбираем език. 2. В хипотезата на банков кредит, сключен в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, по който цялата сума фактически е предоставена за ползване на кредитополучателя в лева, а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена в договора за кредит и по който задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута /швейцарски франкове/, счита ли се договорът сключен в националната валута на страната и в коя валута се дължи връщане на кредита. 3. Ако дължимата по договор за валутен банков кредит парична сума, която е предмет на предявената искова претенция, е уговорена в чуждестранна валута, може ли съдът да присъди нейната левова равностойност. 4. Когато договор за ипотечен банков кредит е сключен в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ и е уговорено погасителните вноски да са в същата валута, при което потребителят може да избере да си набави необходимото количество чуждестранна валута не само от кредитодателя по договора – банката, а и от трето лице, неравноправна ли е договорната клауза за съгласие на потребителя с промяната на валутния курс, когато е избрал да си набави валута от банката – кредитодател по договора. 5. За сметка на коя страна е валутният риск при понижаване на курса на чуждестранната валута спрямо лева/евро, ако в договора за кредит е уговорено, че кредитополучателят поема целият валутен риск при повишаване на курса на чуждестранната валута, но не е изрично записано, че кредитодателят поема риска при понижаване курса на валутата и означава ли това, че целият валутен иск се поема от кредитополучателя. 6. Налице ли е значително неравновесие между правата на кредитополучателя – потребител по договор за валутен банков кредит и правата на кредитодателя – банка, когато валутният риск от понижение на валутния курс на швейцарския франк спрямо лева/евро се поема от банката, а валутният риск от повишаване на този курс се поема от кредитополучателя, за който риск той изрично е предупреден в договора за банков кредит, т.е. налице ли е неравновесие между правата на кредитополучателя – потребител и кредитодателя – банка, когато валутният риск е разпределен между двете страни по договора за банков кредит. Спрямо първите три въпроса се поддържат селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК, а спрямо останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касация Г. С. Х. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните в производството е налице облигационна връзка, възникнала по силата на договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 36002/27.06.2008 г., като предвид обстоятелството, че на ищцата е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, е намерил, че нормите на ЗЗП, в сила от 10.06.2006 г., регулират спорното правоотношение. Анализирайки подробно клаузата на чл.3, ал.5 /аналогично и свързаната с нея клауза на чл.12, ал.1, предвиждаща правото на банката едностранно да променя тарифите, във връзка с промяната на лихвения процент/ от сключения между страните договор за потребителски кредит, е достигнал до извод, че посочените клаузи са неравноправни по смисъла на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП, респективно, че предявеният иск за прогласяване нищожността им поради тяхната неравноправност е основателен. В този смисъл и с оглед заключението на съдебно - счетоводната експертиза, съгласно което разликата между начислената и събраната договорна лихва по първоначален и актуален погасителен план за периода от 14.04.2014 г. до 14.03.2019 г. е в общ размер на 4 437.15 швейцарски франка, е счел, че искът по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за посочената сума е основателен. По отношение оспорените клаузи на чл.1, ал.1, чл.6, ал.2 и чл.23 от договора за кредит, позовавайки се на практиката на ВКС и на съда на ЕС е изложил съображения, че макар и кредитът да е бил усвоен в левове, в процесната хипотеза кредитът е в чуждестранна валута – швейцарски франкове, а не в местната или резервната валута на страната – еврото, с оглед валутния режим на страната, като в тази хипотеза подлежат на изследване критериите за неравноправност на договорните клаузи, относими към поемане на валутния риск само от потребителя - кредитополучател. Намерил е, че потребителят - ищец е поел съществен финансов риск, без банката да го е уведомила за всички обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на задължението и по този начин потребителят не е разполагал с достатъчно информация, за да изчисли общите разходи по кредита, които съгласно чл.58, ал.1, т.1 ЗКИ подлежат на предварително оповестяване. Ето защо е счел, че равновесието между правата и задълженията на банката и потребителя е било значително нарушено във вреда на потребителя, което съгласно разпоредбата на чл.143 ЗЗП обуславя неравноправност на клаузите, като наличието на вписани в договора изявления, че кредитополучателят е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.23 от договора, не може да компенсира липсата на реално разясняване на икономическите последици на превалутирането на кредита в швейцарски франкове. Посочил е, че с непредоставянето на необходимата информация на потребителя банката като икономически по - силна страна е нарушила принципа на добросъвестност, като впоследствие след сключване на договора в хода на неговото изпълнение клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 са довели до значителна неравнопоставеност между страните. Предвид изложеното е достигнал до извод, че процесните клаузи във връзка с прехвърляне на валутния риск изцяло на кредитополучателя, са неравноправни, тъй като не са индивидуално договорени в договора за кредит в чуждестранна валута, последиците от тях са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, същите не са съставени по прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от преминаване на валутния риск върху него и от сключването на договора по смисъла на чл.143, т.19 ЗЗП, сключени са в нарушение на принципа за добросъвестност и създават във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. С оглед нищожността на клаузите за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързаните с този риск, е посочил, че сумата, заплатена вследствие на промяната на валутния курс на чуждестранната валута, при който е предоставен кредитът, се явява платена при начална липса на основание. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Първият от въпросите е израз на поддържаната от касатора, но невъзприета и изрично отречена от съда теза, че клаузите в процесния договор относно валутния риск са ясни и разбираеми. От друга страна съдът не е бил сезиран и не е разглеждал иск за присъждане на суми на основание сключения между страните договор, а с иск за връщане на дадено при начална липса на основание – чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради което и поставените втори и трети въпроси, отнасящи се до валутата, в която е сключен договора и каква валута се дължи при изпълнението на същия, не са от значение за правилното решаване на спора, още повече, че съдът изрично е приел, съобразно практиката на СЕС и на ВКС, че в процесната хипотеза кредитът е в чуждестранна валута – швейцарски франкове /теза, поддържана от касатора/. С оглед изложеното и при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК спрямо първите три въпроса касационно обжалване не може да бъде допуснато. Касационно обжалване не следва да бъде допускано и по останалите въпроси, отнасящи се до изводите на въззивния съд за неравноправния характер на клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от процесния договор за кредит, предвид прехвърления с последните валутен риск на ищеца – потребител по смисъла на ЗЗП. По въпросите е налице константна практика на ВКС, цитирана в обжалваното решение и споделяна от настоящия състав, която, в частта ѝ относно неравноправния характер на клаузи като процесните, по утвърдения и сключван от касатора договор за кредит в швейцарски франкове, не се нуждае от осъвременяване и промяна, поради което и не е налице соченият от касатора допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Следва да се посочи, че формираните от въззивния съд изводи в частта за неравноправния характер на клаузите, с които на ответника е прехвърлен валутния риск, освен че са съобразени с утвърдената практика на ВКС по постановените по реда на чл. 290 ГПК решения, са съответни и на актуалната практика на СЕС по определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/2023г., постановено по отправено от български национален съд преюдициално запитване, касаещо включително неравноправния характер на клауза по сключен от касатора „Юробанк България“ АД договор за банков кредит с идентично съдържание с това на чл.6, ал.2 от процесния договор. С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 4100 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,