Определение № 30 от 22.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3099/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Й. Ч. Г., представляван от адв. Кр. К. от АК - Ш., срещу решение № 202 от 10.07.2020 год. по въззивно гр. д. № 255/2020 год. на Хасковския окръжен съд.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо, незаконосъобразно и неправилно - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, а в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, при формулирани въпроси, конкретизирани от настоящата инстанция, съобразно правомощията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС:

1. Трябва ли въззивният съд да съобрази настъпилата промяна на пазарната цена на имота при уравняване на дяловете?;

2. Ако договорът за наем е сключен по начин, вреден за общата вещ или е явно неизгоден за съсобствениците, притежаващи по-малко от половината от общата вещ, те могат ли да търсят, наред с припадащата им се част от наема, още и обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, представляващо разликата между уговорена наемна цена и средната пазарна цена, когато първата е по-ниска?

3. При претенция за обезщетение по смисъла на чл. 30, ал. 3 ЗС нужна ли е покана за изпълнение на основното парично задължение за заплащане на припадащата се част от събраните граждански плодове? Касаторът се позовава на противоречиво произнасяне по горните въпроси в обжалваното решение, позовавайки се на цитираната и приложена съдебна практика – ТР № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, ТР № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС, решения по чл. 290 ГПК - № 91 от 25.03.2010 год. по гр. д. № 778/2009 год. на ІІ г. о., № 266 от 17.10.2014 год. по гр. д. № 3333/2014 год. І г. о., № 304 от 4.06.2009 год. по гр. д. № 550/2008 год. ІІ г. о. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се обосновава със значението за точното прилагане на закона и за развитието на правото на въпроса, свързан с определяне на действителната пазарна стойност на дяловете в зависимост от посочените критерий за съдържанието на всеки от тях и целта на уравнението в пари.

Отделно от това, касаторът се позовава на основанията за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК, като излага аргументи за пристрастност на съдебния състав, неправилна преценка на доказателствения материал, несъобразяване с действащата нормативна уредба, както и пропуск да се съобрази настъпилото в хода на производството изменение на пазарните цени на имотите.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от И. Д. И., чрез адв. Б. Н. от АК - С. З., в който се съдържат подробни съображения за липсата на релевираните основания по чл. 280 ГПК, както и се излагат доводи за неоснователност на постъпилата касационна жалба. Претендират се направените в настоящото производство разноски.

Постъпило е и възражение от съделителката Е. Й. А., която счита жалбата за неоснователна и поддържа изложените в отговора съображения за липса на основания за допускане на решението до касационен контрол. Независимо от това не оспорва доводите на касатора относно пазарната цена на делбения имот.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице.

С въззивното решение № 202 от 10.07.2020 год. по в. гр. д. № 255/2020 год. на Окръжен съд - Хасково е отменено частично първоинстанционното решение № 437 от 29.10.2019 год. по гр. д. № 1252/2019 г. на Районен съд - Димитровград в частта по чл. 247 ГПК, с която ищецът Й. Ч. Г. е осъден да заплати на съделителя И. Д. И. сумата над 20 145.30 лева до присъдения размер 20 171.34 лева. В останалите му обжалвани части, първоинстанционното решение е потвърдено, както и е потвърдено решение № 1 от 02.01.2020 год. в частта му по чл. 250 ГПК.

С първоинстанционното решение е извършена делба на процесния съсобствен магазин в [населено място] /подробно индивидуализиран в решението/, на основание чл. 353 ГПК, чрез разпределяне на реално обособени части от имота, съобразно утвърдения инвестиционен проект по делото, след уравнение на дяловете, като са отхвърлени претенциите на Й. Ч. Г. по чл. 344, ал. 2 ГПК за заплащане на суми в размер на 1 500 евро от всеки от съделителите, представляващи обезщетение за недопускане до ползването на процесния имот за периода от 21.02.2017 год. до окончателното извършване на делбата, по чл. 30, ал. 3 ЗС - сумата от 9 595 евро от Е. А., респективно от И. И. - сумата от 19 190 евро, представляващи получаваните ползи от имота под формата на наем за периода от 12.06.2015 год. до 21.02.2017 год., а при условията на евентуалност – същите суми на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, представляващи обезщетение за недопускане на ищеца да ползва съсобствения недвижим имот, отново за периода от 12.06.2015 год. до 21.02.2017 год.

За да постанови решението си, въззивният съд е констатирал, че с решение № 958 от 26.10.2016 год. на Районен съд – Стара Загора съсобственият недвижим имот е допуснат до делба при квоти 1/4 ид. част за Й. Г., 1/4 ид. част за Е. А. и 1/2 ид. част за И. И.. Приел е за установено, че в периода от 01.04.2013 год. до 01.04.2016 год. целият недвижим имот е бил отдаден под наем на трето лице, което от своя страна правомерно е преотдало площ в размер на 60 кв. м. от имота на друго трето за процеса лице за периода от есента на 2013 год. до пролетта на 2016 год. Във връзка с възражението на ищеца, че по силата на сключения договор за наем е наета само част от процесния имот, в мотивите на решението е посочено, че за изясняване на въпроса за предмета на договора следва да се изхожда, не само от неговото съдържание, но и от фактическата ситуация при ползване на имота, както и от всички останали събрани доказателства. Въз основа на анализа им съдът е достигнал до извод, че наемната цена е плащана за ползването на цялото търговско помещение, а доколкото наемателят е имал право да отдаде под наем помещенията, без да изисква съгласието на съсобствениците, няма основание на жалбоподателя да се дължат допълнителни плащания във връзка с преотдаването му под наем. Отделно от това в решението е изтъкнато, че ищецът е получавал редовно дължимата съобразно правата му в съсобствеността наемна цена, като липсват данни да се е противопоставял на начина, по който се ползва имотът, респективно не е възразявал срещу сключените договорености.

От фактическа страна съдът е констатирал още, че с уведомление от 04.04.2016 год. ответникът И. е уведомил ищеца за прекратяването на наемното правоотношение, като предаването на владението е установено с протокол. В уведомлението било посочено и че имотът се нуждае от неотложен ремонт, който бил частично извършен впоследствие от И., като било установено от друга страна, че последният е бил упълномощен от другите двама съсобственици да ги представлява пред етажната собственост. Впоследствие не се установявало имотът да е отдаван под наем, нито ищецът да не е бил допускан да го ползва в процесния период от 12.06.2015 год. до 21.02.2017 год., с оглед на което и съдът е достигнал до извод, че претенциите по чл. 31, ал. 2, респективно чл. 30, ал. 3 ЗС се явяват неоснователни и недоказани.

По отношение на оплакванията на Й. Г. относно неправилното определяне на конкретните суми за уравнение на дяловете въззивният съд е приел, че същите са неоснователни, като е изложил мотиви че описаните отделни помещения в процесния магазин като търговска зала, склад и тоалетна са функционално свързани помежду си по начин, който не позволява тяхното отделно оценяване. Изложил е аргументи, че вещите лица са изготвили своята оценка съобразно състоянието и конкретното предназначение на обекта, след извършено комплексно оценяване при приложение на общопризнатите и утвърдени методи за това, с оглед на което е достигнал до извод, че заключението е пълно, ясно и обосновано. Действително, в обжалваното решение са изложени подробни и последователни мотиви по наведените от въззивника оплаквания относно обективността и обосноваността на приетата експертиза, но е допуснат пропуск да се съобрази обстоятелството, че от датата на изготвянето ѝ на 07.12.2017 год. до постановяване на първоинстанционното решение на 29.10.2019 год. е изтекъл един значителен период от време, който поставя под съмнение актуалността на приетото заключение.

Тъй като стойностното уравнение на дяловете при разпределение на делбените имоти с различна стойност /а така и при възлагане на делбения имот и уравнение с имот и/или пари/ се извършва на базата на съпоставка на стойността на получения в собственост имот и стойностното изражение на дела от общата делбена маса, то въззивният съд е следвало да съобрази настъпилата промяна на пазарната цена на делбения имот към момента на ликвидиране на съсобствеността с оглед изминалия период от време. При въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение в тази насока, въззивният съд е длъжен и да събере служебно доказателства за действителната пазарна цена на делбения имот, като база за определяне на пазарната оценка на всеки от дяловете и дължимото парично уравнение между тях. Неизпълнението на горното обосновава извод за очевидна неправилност на обжалваното решение, като основание за допускане на касационното му обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което прави безпредметно обсъждане на останалите релевирани основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

С оглед уважаване на искането за допускане на касационната жалба на Й. Ч. Г. до разглеждане, на касатора следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателство за внесена държавна такса по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК в размер на 3 641.70 лв.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение,