Определение № 1369 от 18.03.2026 г. на ВКС по д. № 223/2026 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на В. Р. срещу въззивното решение на Видински окръжен съд /ОС/ по гр.д. №240/25 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен за разликата над присъдените 2 000 лв. до претендираните 20 000 лв. предявеният от касатора срещу Прокуратура на РБ иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл.323, ал.1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че по материалноправния въпрос: За критериите при определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост на осн. чл.52 ЗЗД в производствата по чл.2 ЗОДОВ, въззивното решение противоречи на практиката на ВКС / ППВС №4/68 г., ТР №3/05 г. ОСГК, р. по гр.д. №295/10 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №593/10 г. на четвърто г.о. и р. по гр.д.№1168/16 г. на трето г.о. на ВКС/. Въззивното решение според касатора противоречи на практиката на ВКС – р. по гр.д. №2885/16 г. на четвърто г.о., и по процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд, дори когато препраща към мотивите на първоинстанционното решение, да изложи свои собствени мотиви, както и да обсъди всички възражения и оплаквания на въззивния жалбоподател. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за отговорност на ответника по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ. В резултат от незаконното обвинение, на ищеца са причинени неимуществени вреди – той бил подложен на непрекъснат стрес и напрежение, което се отразило на душевното му равновесие, на работата му и на качеството му на живот. Срещу ищеца /род. през 1972 г./ до момента на процесното обвинение не е водено друго наказателно преследване, поради което предприетите процесуално-следствени действия са му се отразили с по-висок интензитет и са предизвикали бурни емоции и страхове. От друга страна, спрямо ищеца не е взета мярка за неотклонение, наказателното производство е приключило в разумен срок – 1 година/ от м.11 2023 г до м.11.2024 г./, не са взети мерки за ограничаване на гражданските му права и свободи, не се установява и настъпило влошаване на здравето му, вкл. депресивно състояние. При тези конкретни за случая обстоятелства, препращайки на осн. чл.272 ГПК и към мотивите на първоинстанционния съд, в които са отчетени още тежестта на обвинението и икономическите условия в страната, въззивният съд е споделил извода му, че на ищеца следва да се определи обезщетение за неимуществени вреди от 2 000 лв. При данните по делото ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение по първия поставен от касатора въпрос – за критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост в производствата по чл.2 ЗОДОВ, поради твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с цитираната практика на ВКС. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.