Определение № 129 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 673/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Г. Г., чрез адв.Н.П., срещу въззивно решение №225/20.12.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 527/2019 г. на Окръжен съд – Сливен, с което е потвърдено решение №1367/23.11.2018 г. по гр.д.№ 28/2018 г. на Сливенския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен, поради погасяването му по давност, иска по чл.124, ал.1 ГПК на Т. Г. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при МП - да се приеме за установено, че ищцата има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие в периода 01.01.2003 г. – 30.09.2013 г. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси: за приложимостта на погасителната давност по отношение на установителните искове за съществуване на субективни права; за давностния срок, в който се погасява правото на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 229, ал. 9 (ал. 8) ЗМВР 1997 г. (отм.); и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006 г. (отм.); за естеството на правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 9 (ал.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006 г. (отм.); наличието на срокове за упражняването му, както и възможно ли е погасяването му по давност поради неупражняване; за приложимостта на сроковете по чл. 176а КТ и чл. 59а ЗДСл по отношение на правото на допълнителен платен годишен отпуск по чл. 229, ал. 9 (ал. 8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006 г. (отм.). Счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд погрешно в такава степен, че актът му е нищожен, недопустим или очевидно неправилен. Освен това намира, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз и на Конституционния съд, както и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът по касационната жалба Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”- София, чрез ст.юрисконсулт П. С.,оспорва жалбата. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че предявеният иск е за установяване правото на служителката на компенсация с допълнителен платен годишен отпуск на положен от нея извънреден труд в периода 01.01.2003 г. – 30.09.2013 г. Посочено е, че спорът пред въззивната инстанция е ограничен до правния въпрос погасен ли е по давност предявеният иск, респ. погасено ли е по давност предявеното с него материално право. Прието е за безспорно е установено, че ищцата е държавен служител по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗИНЗС, ЗМВР и ЗДСл, като през изследвания период и до момента служебното й правоотношение не е прекратено и тя заема длъжността „надзирател” и „командир на отделение” в Затвора – [населено място] към ГД „Изпълнение на наказанията” – София. Съгласно разпоредбата на чл.211, ал. 5, т. 2 ЗМВР (отм. ДВ, бр. 53 от 27.06.2014 г.) работата извън редовното работно време се компенсира с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа. За отношенията между страните през процесния период се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР (отм. ДВ, бр. 53 от 27.06.2014 г.) и съответните подзаконови нормативни актове. По неуредените в тези специални закони въпроси се прилагат разпоредбите на ЗДСл, по силата на § 1а ЗР на ЗМВР (отм.), към който чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС препраща за неуредените въпроси, а респ. след отмяната й (от 01.01.2011 г.) - по аналогия (чл. 46, ал. 2 от ЗНА). Съгласно разпоредбата на чл. 125 ЗДСл, приложима по посочените съображения, имуществените спорове се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред. Следователно, максималният общ давностен срок по отношение на спорове, касаещи служебни правоотношения, какъвто е настоящият спор, е 3 години. Положеният извънреден труд, който е следвало да бъде компенсиран с платен годишен отпуск за целия исков период 01.01.2003 г. – 30.06.2013 г. е погасен по давност (исковата молба е подадена на 02.01.2018 г.). Изложените във въззивната жалба доводи за неприложимост на института за погасителна давност по отношение на установителните искове са счетени за неоснователни, като в тази връзка съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 125 ЗДСл не съдържа ограничения, изключения, разлики, с оглед вида на иска (установителен или осъдителен), респ. на търсената защита. Разпоредбата визира всички имуществени спорове по съществуващо служебно правоотношение и е приложима за всички видове искове относно тях. Направен е извод, че с оглед разпоредбата на чл.125 ЗДСл исковата претенция е изцяло погасена по давност и поради това е неоснователна и следва да се отхвърли. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение констатира, че въпросите в изложението, касаещи приложимостта на погасителната давност за правото на допълнителен отпуск за положен извънреден труд, са предмет на Тълкувателно дело № 6/2017 г. на ОСГК ВКС. Поради това намира, че производството по настоящото дело следва да бъде спряно на основание чл.292 ГПК до постановяване на Тълкувателно решение по тълкувателно дело № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС. В този смисъл са и постановените по дела със същия предмет - определение по гр. д. № 640/2019 г. ІІІ г. о., определение по гр.д.№ 897/19 г. ІV г.о., определение по гр.д.№ 908/2019 г. ІІІ г.о., определение по гр.д.№ 3261/2019 г. ІІІ г.о. на ВКС и др. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение