Определение № 50609 от 11.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 188/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Наркооп 04“ЕООД, подадена чрез процесуалния представител на дружеството адв.А. Д., срещу решение №88/26.07.2021г. по т.д.№296/2021г. по описа на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение №20193/03.12.2020г. по т.д.№9/2020г. на Окръжен съд Кърджали. С последното след отхвърлянето на предявените от С. А. А. срещу „Наркооп 04“ЕООД главни искове с правно основание чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД вр. чл.86 ал.1 ЗЗД за заплащане на общата сума 33 300 лв. главница и сумата 3 996 лв. обезщетение за забава, представляващи вземания по четири договора за заем от 22.04.2015г., 29.10.2015г., 28.12.2015г. и 30.05.2016г., дружеството е осъдено на евентуално предявеното основание по чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата 33 300 лв. като дадена при изначална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на завеждането на исковата молба. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в осъдителната му част, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Касаторът твърди,че в решението си съдът не е обсъдил заключението на вещото лице в съвкупност с другите доказателства по делото; игнорирал е факта,че то е изготвено само на базата на счетоводни документи – ГФО, който не е бил приет от едноличния собственик на капитала на дружеството; не е изследвал въпроса дали заемодателят -ищец е имал финансовата възможност да предостави заемните средства, като вместо това е приел,че въпросът е ирелевантен; не се е произнесъл по искането му на основание чл.194 ал.2 и ал.3 ГПК да изпрати на прокуратурата оспорения от него и установен в хода на производството като неистински документ протокол-решение на едноличния собственик на капитала. Счита,че това процесуално бездействие на съда е довело до нарушаване правото му на защита, доколкото изходът от наказателното производство има обуславящо значение за изхода на спора между страните. Поддържа и оплакване за противоречие в мотивите на въззивното решение. С касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивния акт и отхвърляне на иска с присъждане на разноски за всички инстанции. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно. В обосноваване на това си твърдение навежда доводи за видимо противоречие в мотивите на съдебния акт, с които от една страна съставът е приел,че сумите по заемите са послужили за разплащане с доставчици, от които дружеството е получило стоки, а от друга – че стоките са останали неразплатени, както и че въпреки констатацията за наличие на отбелязване в договорите,че ищецът предоставя свои лични средства, съдът е приел за ирелевантен въпроса дали той е имал финансовата възможност да стори това. Във връзка с изложените в касационната жалба оплаквания за процесуални нарушения касаторът формулира като значим за изхода на спора въпросът Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните?, поддържайки,че съдът при разрешаването му е процедирал в отклонение от практиката на ВКС, обективирана в решение №2/17.02.21г. по гр.д. №1248/20г. на трето г.о. на ВКС и решение №212/12г. по т.д.№1106/10г. на ВКС. Счита,че с решението си въззивният съд е дал отговор на въпросите При наличието на изрична уговорка в договор за паричен заем, че заемодателят ще предостави лични средства, следва ли при оспорване реалното предаване на сумата да бъде извършено доказване, че заемодателят е имал обективна финансова възможност да предостави в заем сума в определения с договора размер? и Следва ли да се кредитира напълно от съда заключението на вещо лице по ССЕ, когато е установено,че годишният финансов отчет за периода не е приет по надлежния ред?, разрешенията на които въпроси от касационната инстанция биха били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба С. А. А., в писмен отговор, подаден от пълномощника му адв. В. Х. Т. – Боева, възразява срещу основателността на наведените в нея оплаквания и искания.Поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а по същество - за законосъобразност на постановения с него резултат. От своя страна същият е подал насрещна касационна жалба, с която оспорва въззивното решение в частта му, постановена по главните искове, с която те са отхвърлени. Без да се позовава на конкретни оплаквания за наличие на някое от основанията за касиране на решението, посочени в чл.281 ГПК, насрещният касатор излага съображения за основателност на тези искове. Счита за доказано по делото, че средствата по четирите договора за заем реално са постъпили в патримониума на дружеството, поради неотложна нужда на същото от бързоликвидни средства, сумите са осчетоводени надлежно от неговия счетоводител и са разходвани за заплащане на негови задължения към доставчици – обстоятелства, за които едноличният собственик на капитала С. К. е бил в известност. Сочи,че дори да се приеме,че пълномощникът А. е излязъл извън широко и общо делегираните му от К. права да представлява дружеството, следва да се приеме,че с непротивопоставянето на последния след осчетоводяването на сумите, се е осъществила презумпцията на чл.301 ТЗ. В тази връзка поддържа неправилност на крайния извод на въззивния състав, че договорите са нищожни, доколкото при осъществяването му съдът не се е обосновал защо не възприема довода на ищеца за приложимост на посочената разпоредба. Отделно от това навежда довод,че забраната за договаряне сам със себе си е въведена от законодателя с оглед защитата на интересите на представлявания и поради това сделките, извършени при такава хипотеза могат да бъдат оспорени единствено и само ако същите не са в интерес на представлявания, какъвто не е разглеждания случай. По изложените съображения насрещният касатор е поискал при уважаване на касационната жалба на противната страна решението на въззивния съд да бъде отменено и в обжалваната от него част, като предявените от него главни искове за заплащане на сумата 33 300 лв. главница и 3996 лв. обезщетение за забава да бъдат уважени на предявеното от него договорно основание. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК насрещният касатор поставя като въпрос от значение за изхода на делото, разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №143/17.02.2020г. по т.д.№2703/17г. на първо т.о. на ВКС, въпросът Има ли правен интерес от оспорване на сделка като недействителна, поради договаряне сам със себе си, без вписано изрично посоченото пълномощие в пълномощно на търговски пълномощник, търговецът, ако сделката е сключена в негов интерес?. Твърди,че с обжалваната част от решението си въззивният съд се е произнесъл и по въпроса Валидна ли е сделка, сключена с търговски пълномощник, договарящ сам със себе си, без изрично да е упълномощен да договаря сам със себе си, при положение,че договорът е изпълнен от търговеца и същият не се е противопоставил веднага след неговото сключване?, а разрешаването му от касационната инстанция, след допускане на контрола по същество, би било от значение за развитието на правото, тъй като е налице непълнота на закона, налагаща тълкуване на разпоредбите на чл.301 ТЗ, чл.293 ал.3 ТЗ и чл.38 ал.1 ЗЗД. Ответникът по насрещната касационна жалба „Наркооп 04“ЕООД поддържа становище в депозирания писмен отговор за нейната неоснователност, както и за липса на предпоставки за допускането ѝ до разглеждане по същество. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от името на легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК, съставът съобрази следното: Предмет на обжалване пред Пловдивски апелативен съд е било решението на окръжния съд в неговата цялост, предвид сезирането му с въззивна жалба на ответника срещу първоинстанционното решение, с което е уважен евентуалният осъдителен кондикционен иск и с насрещна въззивна жалба на ищеца срещу решението, с което са отхвърлени главните искове, предявени на договорно основание. Приел,че сключените между ищеца, като физическо лице и дружеството „Наркооп 04“ЕООД, представлявано отново от ищеца, в качеството му на пълномощник на същото, четири договора за заем от посочените дати, са нищожни, поради нарушение на закона – разпоредбата на чл.38 ал.1 ЗЗД, установяваща забрана за договаряне сам със себе си, доколкото липсват доказателства ищецът да е бил упълномощен изрично да сключва такива сделки от името на дружеството. Намирайки по тези съображения, че първоинстанционното решение, с което главните искове са отхвърлени като неоснователни по аналогични мотиви, следва да бъде потвърдено, въззивният съд е разгледал и евентуалния иск за неоснователно обогатяване. Констатирал е като установено от заключението на вещото лице, че сумите по четирите договора за заем са били осчетоводени с приходни касови ордери като внесени на каса и отнесени в сметка 179 „Текущи пасиви“ по баланса като задължения на дружеството към ищеца, както и че средствата са били използвани за закупуване на стоки или за разплащане с доставчици на такива, към които дружеството е било задължено, т.е. – същите са били използвани като оборотни средства за нуждите на дружеството. С оглед тези установени по делото обстоятелства, съдът е приел за ирелевантно за спора по кондикционния иск какви суми е декларирал пред НАП ищецът през 2014,2015 и 2016г., респ. имал ли е финансовата възможност да предостави средствата на дружеството, въпреки че вещото лице е установило,че доходите му позволяват разпореждането със сумите. Доколкото с решението си по главните искове е отрекъл да е налице основание за плащанията, извършени от ищеца в полза на дружеството, съдът е намерил за осъществено основанието, на което с евентуалния иск се претендира връщането на платеното обратно в неговия патримониум. Изложил е допълнителни мотиви за отказа си да спре делото на основание чл.229 ал.1 т.5 ГПК, с оглед наведените от ответника- въззивник твърдения за наличието на висящо досъдебно производство, в което е установено,че е налице подправка на документ - протокол от ОС за приемане на годишния финансов отчет на дружеството, който не е подписан от неговия едноличен собственик. За да се обоснове, е посочил,че посочената разпоредба поставя като предпоставки за спирането престъпното обстоятелство да е установено в гражданското производство, каквато хипотеза не е в настоящия случай, както и от установяването на престъпните обстоятелства да зависи изходът на гражданско-правният спор. Във връзка с последното, с оглед характера на разглеждания евентуален иск, съставът е намерил,че обстоятелството дали решението за приемане на ГФО е подписано от управителя или не,е въпрос, от който не зависи изхода на спора. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му от касатора „Наркооп 04“ЕООД част до касационен контрол. В приложеното към касационната жалба изложение касаторът поддържа на първо място основанието по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, като твърди очевидна неправилност на решението на въззивния съд. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, въззивното решение следва да страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му изначално, поради възможността той да бъде установен още при прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните, тъй като тази проверка е присъща само за същинската контролна дейност на касационната инстанция, извършвана в производство по допуснато касационно обжалване. Очевидна неправилност би била налице например, когато е видно,че въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; когато решаващият извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на формалната логика и др. под. В останалите случаи оплакванията за неправилност биха обусловили наличие на основания по чл.281 ГПК за провеждането на касацията, разглеждането на които не е предмет на настоящото производство. Касаторът обосновава твърдението си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт в частта му, произнесена по иска за неоснователно обогатяване с доводи за наличие на противоречие в мотивите му. За да може да бъде подведено под хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, това противоречие следва да е толкова съществено, че въз основа на него да не може да бъде установен начина, по който съдът е формирал волята си, което да води до извод за абсолютна необоснованост, която при това следва да е явно установима още с първоначалния прочит на решението. Наведеният в изложението довод за противоречие /в първата част от изложението, касаеща очевидната неправилност/ не отговаря на тази характеристика, а се базира на превратна интерпретация на едно изречение от мотивите на въззивния състав, в което се обсъжда заключението на вещото лице. Вторият наведен довод за наличие на очевидна неправилност представлява оплакване за неправилност, като предпоставка за касиране на решението по чл.281 ГПК /но не и за допускането му до касационен контрол/, доколкото съдържа твърдение за несъответствие на правен извод на съда с обективно установен факт по делото. Поради това искането за допускане на касационното обжалване при хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК не може да бъде уважено на това основание. В останалата част от изложението се поддържа наличие на предпоставките за допускане по чл.280 ал.1 т.т.1 и 3 ГПК. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения, във връзка с чиито, обуславящи крайния постигнат с тях резултат, разрешения касаторът следва да формулира съответни конкретни въпроси, тъй като именно с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. От значение за осъществяването на достъпа до касация е, че въпросите следва да са от правен характер, което означава да са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция, като същевременно разрешението им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Въпросите не могат да са хипотетични, а да са от непосредствено значение за изхода на делото, но същевременно да не са от фактологичен характер. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Първият от формулираните от касатора въпроси е от процесуално-правен характер, НО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОПРЕДЕЛИ КАТО ОБУСЛАВЯЩ. За да бъде възприет като такъв въпросът следва да е поставен в контекста на такова съществено процесуално нарушение, допуснато от съда, което се е отразило на крайния изход на спора,като може да се предположи,че недопускането на това нарушение би обусловило различен правен резултат. В случая въпроса си касаторът е обвързал с оплакването му в касационната жалба, че съдът не се е произнесъл по наведеното от него във въззивната му жалба оплакване за липса на предприети от първоинстанционния съд действия по чл.194 ГПК – да изпрати неавтентичния протокол от общо събрание от 01.03.2017г. на прокурора, след като с помощта на съдебно-почерковата експертиза е установил,че подписът с посочен за негов автор представляващия дружеството С. К., не е положен от него. От данните по делото може да бъде установено,че в действителност първоинстанционният съд не е разпоредил изпращане на протокола от общото събрание на прокурора, съгласно чл.194 ал.2 изр.2 ГПК, след като с решението си го е изключил от доказателствата по делото, а въззивният съд не се е произнесъл по наведеното във връзка с това бездействие оплакване във въззивната му жалба. Този процесуален пропуск обаче не може да бъде определен като съществен за крайния изход на делото, доколкото касае последваща същинската решаваща дейност на съда. Посоченият протокол, освен че е бил относим единствено към предявените на договорно основание искове, съответно на установеното по отношение на него, не е и бил съобразен от нито една от двете инстанции, тъй като с още с решението на първоинстанционния съд е бил изключен от доказателствения материал, съгласно разпореденото в чл.194 ал.2 изр.2 ГПК. Поради това,че относими към иска за неоснователно обогатяване са единствено доказаните по делото с останалите доказателствени средства факти на реално постъпване на паричните суми в касата на дружеството, осчетоводяването им и разходването им за нуждите на дружеството /при липса на насрещно доказване,че разплашщанията са извършени с други налични негови средства/, неизпращането му на прокурора на документа за образуване на наказателно производство за престъпление е пропуск, който не би могъл да обуслови друго разрешение, освен извършеното с двете инстанционни решения. С оглед липсата на осъществена обща предпоставка за допустимост с поставения процесуален въпрос, е безпредметно излагането на мотиви по сочения с него допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. От останалите два, формулирани в изложението, въпроса по първия не може да бъде изведен отговор, който би бил общоприложим и към други, извън този случай, тъй като необходимостта от доказване се определя от характеристиките на всеки отделен казус, като преценката относно необходимостта и достатъчността на доказателствата за установяване на определен факт, е винаги конкретна и зависеща от спецификата на разглеждания случай, съдържанието на установявания факт, съвкупността на доказателствата и доказателствената им стойност. Поради това този въпрос не удовлетворява изискванията за правен. Същите съображения са относими и към последния от въпросите, който, освен че е от фактически, а не правен, характер, е формулиран общо и хипотетично поради това еднозначен и общоважим отговор, приложим за всяка хипотеза на преценка на доказателствата, ангажирани в хода на процеса, не би могъл да бъде даден. Не може да бъде изведено и наличие на сочената като допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК хипотеза на значимост на въпроса за точното прилагане на закона, нито на тази за необходимост от отговор, служещ за развитие на правото. Съгласно задължителното тълкуване на тази предпоставка на закона,направено в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, посоченият селективен критерий е налице тогава,когато съществува противоречива съдебна практика,която следва да бъде отстранена или съществуващата такава,макар и непротиворечива, е погрешна и следва да бъде променена,както и когато се налага чрез корективно тълкуване на закона да бъде отстранено негово несъвършенство /т.е. – при непълнота или неяснота на конкретната правна норма/ или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап. Т.е. поставеният въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона – когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване, а за развитие на правото – когато законите са непълни,неясни или противоречиви. С формулирането на въпросите касаторът не обосновава необходимостта от произнасяне на касационната инстанция с решение по причините и с целите, посочени по –горе, а само се позовава на законовия текст. Поради изложеното настоящият състав намира за необосновани предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол в частта му, обжалвана от ответника „Наркооп 04“ООД, което налага да бъде постановен отказ с настоящото определение. С оглед този резултат по касационната жалба на „Наркооп 04“ЕООД, на основание чл.287 ал.4 ГПК, насрещната касационна жалба, подадена от С. А. А. срещу решението по главните искове, не следва да се разглежда. Направените от ответника по касационната жалба С. А. разноски за касационното производство подлежат на присъждане, но искане в този смисъл не е направено, поради което настоящият състав не следва да се произнася в този смисъл. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Търговски колегия Второ отделение