Определение № 430 от 17.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3872/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 137 от 27.07.2022 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по в. гр. д. № 169/2022 г., е отменено решение № 461/05.11.2021 г., постановено по гр. д. № 426/2021 г. на Окръжен съд – Бургас, в частта, с която е присъдено обезщетение над размера 8 000 лева до размер 16000лв, като вместо него е отхвърлен искът на В. К. С. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, следствие на незаконно повдигнато обвинение и задържането му под стража по ДП № 1294/1995 г./сл.д. № 104/1995 г. по описа на ОСлС-ТО - [населено място], за извършено престъпление, по което наказателното производство е прекратено с постановление от 04.12.2020г. на прокурор при Софийски окръжна прокуратура, за разликата над 8000лв. до 16000лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба - 10.03.2021г., до окончателното плащане. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата обжалвана част, с която е определено обезщетение в размер на 8 000 лева. Подадена е касационна жалба от Прокуратура на Република България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура – Бургас, срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. К. С., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата 8000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, следствие от незаконно повдигнато обвинение и задържането му под стража по ДП № 1294/1995 г./сл. д. № 104/1995 г. по описа на ОСлС-ТО-гр. С. за извършено престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, пр. 2, вр. чл. 198, ал. 1 НК, по което наказателното производство е прекратено с постановление от 04.12.2020 г. на прокурор при Софийски окръжна прокуратура, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба - 10.03.2021г,. до окончателното плащане. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с действително претърпените от лицето, че присъденото обезщетение е силно завишено и въззивният съд неправилно е приложил критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Искането е за отмяна на решението в обжалваната му част и намаляване размера на присъденото обезщетение в съответствие с действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Според касатора това е въпросът, обобщен от съда, „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ както и въпросът, „свързан с определянето и съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД“. По първия въпрос се поддържа противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т. 11 и раздел II от ППВС № 4/1968 г., в т. 11 на ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Спрямо втория наведен въпрос се позовава на противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, във вр. с чл. 52 ЗЗД, обективирана в решение № 25 от 11.02.2014 г. по гр. д. № 5302/2013 г., III г.о., решение № 172 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 4357/2016 г., IV г.о., решение № 70 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г., IV г.о., решение № 832 от 10.02.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., IV г.о. и решение № 67 от 13.03.2019 г. по гр. д. № 3166/2018 г., IV г.о. Ответникът по жалбата В. К. С., чрез адв. К. К., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че наказателното производство против ищеца е образувано с постановление за образуване на предварително следствие от 30.11.1995 г. на следовател при Следствена служба – [населено място] (следствено дело № 104 по описа на РСС С. за 1995 г.) срещу неизвестен извършител, за това, че на 15.10.1995 г., към 23, 30 часа, в района на [населено място], Софийска област, е отнет лек автомобил марка Сеат Р., от владението на другиго, с намерение противозаконно да го присвои, като е употребил за това сила и заплашване и е използвал огнестрелно оръжие - престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, пр. 2 от НК вр. чл. 198, ал. 1 от НК. Отбелязал е още, че на 04.12.2020 г. с постановление на прокурор при Софийска Окръжна прокуратура наказателното производство е прекратено и е постановено връщане на паричната гаранция, като постановлението за прекратяване е връчено лично на ищеца на 09.12.2020 г. Съдът е посочил, че общата продължителност на наказателното производство е 25 години, като спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение "задържане под стража", която с постановление от 28.03.1996 г. на прокурор при Софийска Окръжна прокуратура е изменена на парична гаранция в размер на 20 000 лева. Установил е, че общата продължителност на задържането под стража е в периода 22.02.1996 г. до 29.03.1996 г. или 1 месец и 7 дни, като не било доказано твърдението в исковата молба за продължителност на задържането над този срок до посочения от 111 дни. Въззивният състав е констатирал още, че след изменение на мярката за неотклонение на ищеца следствени действия с негово участие не са извършвани, поради неявяването му. Въпреки указанията на разследващия прокурор, ищецът не е обявен за издирване от 1997 г. до 2013 г., независимо от дадените от брат му сведения, че е напуснал страната и е заминал през 1997 г. за Германия. Съдът е приел за установено и това, че в този период от време до прекратяването му, производството по делото е било спряно; че в срока на разследване по цитираното ДП, спрямо ищеца са били прилагани мерки за неотклонение задържане под стража за други деяния по други наказателни производства, за които е последвало признаването му за виновен и са били постановени осъдителни присъди. Въззивната инстанция е установила и, че по делото е разпитан един свидетел, доведен от ищеца, относно твърденията за понесени неимуществени вреди. Свидетелят бил негов познат, който потвърждава, че е знаел за воденото срещу него разследване, но то било известно само в семейството, а не на широк кръг лица, както се твърди в исковата молба. Свидетелят не съобщавал ищецът да се е срамувал, а само да е бил изплашен да не влезе в затвора. Въззивният съд е приел, че доказателства за заплаха от страна на следствените органи, че ако не си признае ще му се наложи да търси Държавния съвет за издаване на указ за неизпълнение на смъртно наказание, не се представят. Липсвали и доказателства в резултат на незаконното обвинение да са влошени или прекъснати отношения на ищеца с близки и познати или да е било накърнено доброто му име. При тези фактически данни, съдът е приел, че прекратяването на наказателното преследване срещу ищеца несъмнено е основание за ангажиране на отговорността на Прокуратурата за повдигане и поддържане на незаконно обвинение и незаконно задържане за 1 месец и 7 дни, като мярка за неотклонение. Посочил е още, че на доказване по реда на ГПК с помощта на всички доказателствени средства подлежат вредите, така както те са описани в обстоятелствената част на исковата молба. В този смисъл е установил, че част от твърденията за понесени вреди от негативно отражение в емоционалната сфера на ищеца не се доказват: нерегламентирано въздействие над ищеца от страна на следствените органи, насочено към мотивирането му да направи признания, осъществено чрез заплаха от смъртно наказание; широка известност на воденото разследване; уронване на доброто му име; затруднения при намиране на работа. По отношение на така предявените вредни последици въззивният състав е намерил, че ищецът не е ангажирал доказателства. Въззивният състав е съобразил още, че обезщетението по реда на ЗОДОВ подлежи на определяне по общия ред, така както е посочено в чл. 52 ЗЗД, но при спазване на специфичните отправни критерии, извлечени в съдебната практика за изпълване на законовото изискване за справедливост – характер и тежест на повдигнатото обвинение, интензитет на наказателното преследване, обща продължителност на ограничителните мерки, както по отношение на личната свобода, така и по отношение на имуществената сфера, право на работа, добро име и социален статус и пр. В тази връзка е намерил, че в конкретния случай при така описаната доказателствена съвкупност и при цялостен анализ може да се направи извод, че вредите, които се доказват са ограничени до личните изживявания на ищеца – страх и тревожност в първите месеци след привличането му към наказателна отговорност и по време на незаконното задържане под стража за един месец и 7 дни, което е основание да се приеме, че следствие на ограниченията на личната свобода се увеличава и става по-осезаемо общото очакване за предстоящо осъждане за тежко умишлено престъпление, за което по НК се предвижда лишаване от свобода в продължителни срокове. Тежестта на обвинението за въоръжен грабеж засилва негативните емоции, доколкото очакването за продължително лишаване от свобода е винаги по-травмиращо. Посочил е също, че при така доказаните по делото неимуществени вреди съдът следва да определи общо обезщетение, като съобрази и прекомерната продължителност на наказателното производство. Въззивната инстанция е констатирала, че в множеството свои решения ВКС неизменно потвърждава, че е справедливо неспазването на разумния срок от правозащитните органи да обосновава завишаване на глобално определеното обезщетение при незаконно обвинение, като следва да се отчетат интензивността на конкретно предприетите действия в хода на разследването – субективното, вътрешно и обективното обществено отражение на обвинението, въздействието на наказателното разследване и неговата продължителност върху начина на живот на пострадалия, като отражението се преценява според конкретната личност. В настоящия случай обаче, въпреки общата продължителност, според въззивния съд не може да се отрече, че след изменението на мярката за неотклонение на ищеца - от задържане под стража в парична гаранция, рязко е спаднал интензитетът на наказателното преследване, разследването практически е спряло, а въпреки укриването на ищеца, той дори не е бил издирван. Това обстоятелство обективно е довело и до намаляване на общата тревожност и страх на ищеца. Поради горното, независимо, че като времетраене наказателното преследване е продължило над общото разбиране за разумен срок, въззивният състав е установил, че това обстоятелство не е дало особено съществен отпечатък върху живота на ищеца – извод, който се обосновава като единствено възможен в контекста на представените доказателства. Съдът е приел за неоснователно оплакването на Прокуратурата на РБ за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд за съпричиняване на вредите от страна на ищеца над приетия в обжалваното решение относителен дял от 20%. В тази връзка е отбелязал, че обективното поведение на ищеца, което в контекста на квалификацията „принос на пострадалия“ може да се приеме за доказано, е напускането на първоначалния му адрес без да бъде уведомен органът по разследване. За да се свърже това обстоятелство с прекомерната продължителност на наказателното производство обаче и да обоснове принос на ищеца в по-голямо съотношение, според въззивната инстанция следва по делото да е установено, че единствено или особено съществено, това негово поведение е препятствало ефективното разследване и е довело до удължаване срока на разследването. В случая това не се установявало. Извод в посока на твърдението на Прокуратурата не можело да бъде направен разумно, след като по данни от свидетелството за съдимост в този период ищецът е търпял ограничителни мерки задържане под стража и е изтърпявал наказание лишаване от свобода по други дела против него и е могло без затруднение да се извършат онези следствени действия, за които е било задължително личното му участие. В тази връзка въззивният съд е приел, че не намира основание да приеме по-висок относителен дял на приноса на ищеца от 20%, който съответства на действително извършеното от него – напускане на посочения по делото адрес без уведомяване на разследващите органи. В заключение въззивният състав е посочил, че по несъмнен начин по делото са доказани неимуществени вреди, представляващи страх от предвидимо осъждане за тежко умишлено престъпление в периода от привличане към отговорност до изменение на мярката за неотклонение и от престоя в следствения арест за срока на задържането. Отбелязал е, че не се установяват каквито и да е негативни емоционални преживявания на ищеца след този момент, което може да бъде и в резултат от цялото разследване след 1998 г. до прекратяване на производството през 2020 г. На основание чл. 52 ЗЗД съдът e приел, че за справедливо обезщетение на така понесените от него вредни последици следва да бъде определена сума от 10 000 лв., която на основание чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ следва да бъде намалена на 8 000 лв. По изложените съображения въззивният съд е достигнал до крайни изводи, които се различават от възприетите в първоинстанционния акт, поради което частично го е отменил и отхвърлил иска в тази част. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените в изложението въпроси се свеждат до обобщения от съда въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.11 от ТР № 3/2005г., в която касационният съд сочи, че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.11 от ТР № 3/2005 г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва - налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. На практика въпросът е поставен във връзка с оплакванията на касатора, че въззивният съд не е преценил всички обстоятелства, за които е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. В тази връзка следва да се отбележи, че необсъждането от въззивния съд на някои обстоятелства, които според касатора са от съществено значение за определяне на размера на обезщетението и обуславят присъждането на значително по-висок размер са твърдения по правилността на обжалвания акт и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. В случая въззивното решение е мотивирано като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че не е налице противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Съобразно горните изводи не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,