Определение № 60386 от 04.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 1923/2021 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „СК-13 Финанс“ АД, [населено място] срещу определение №1636/21.06.2021г., постановено по ч.гр.д. №1511/2021г. на Апелативен съд– София, с което е потвърдено определение №261295 от 02.03.2021г. по т.д.№354/2021г. на Софийски градски съд за връщане на подадената от него искова молба вх.№284415/25.02.2021г. Частният касационен жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно- постановено при нарушение на закона и необосновано. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи и възражения в жалбата. Излага доводи, че исковете срещу ответното дружество за връщане на описаните имоти в патримониума на длъжника в производството по несъстоятелност, са допустими. Позовава се на тълкувателната практика на ВКС по въпросите на принудителното изпълнение и липсата на прехвърлителен ефект на постановлението за възлагане в полза на привиден взискател. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по два правни въпроса, обусловили изхода на спора: 1. „Дали е длъжен въззивният съд да обсъди всички наведени от страните доводи и възражения?“ и 2. „Дали кредиторът на длъжника в несъстоятелност, когато последният бездейства или синдикът на последния бездейства, дали кредиторът е легитимиран да проведе производство за връщане на имотите от привидния кредитор?“. Твърди, че по първия въпрос е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1/1953г., ТР №1/2001г., т.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и множество решения по чл.290 ГПК. По втория въпрос е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №4/2017г., т.д.№4/2017г. на ОСГТК на ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да потвърди първоинстанционното определение за връщане на исковата молба, въззивният съд приема, че ищецът не е надлежно легитимиран, нито има правен интерес от предявените искове за признаване за установено, че описаните постановления за възлагане по изп.дело №367/2010г., издадени от ЧСИ М. П., са недействителни и за осъждане на „Кристиан 98“ ЕООД да върне възложените му с тези постановления недвижими имоти в масата на несъстоятелността на „Здравец Инженеринг“ ООД. Решаващият съдебен състав излага мотиви, че предвид безспорния факт на прекратяване на производството по несъстоятелност на „Здравец Инженеринг“ ООД и заличаването му от търговския регистър на основание чл.632, ал.4 ТЗ, за ищеца, легитимиращ се като кредитор на несъстоятелното дружество, не е налице нито процесуална легитимация, нито правен интерес за предявява искове за ревандикация на недвижими имоти с твърдение, че те са собственост на заличения несъстоятелен търговец. На първо място, съдът приема, че кредитор на длъжник в производство по несъстоятелност може да предявява само исковете по чл.649, ал.1 ТЗ, както и обусловените от тях осъдителни искове по ал.2, но не е други искове за попълване на масата на несъстоятелността, каквито са процесните. На следващо място, излага аргументи, че всички искове за попълване на масата на несъстоятелността са допустими само при висящо производство по несъстоятелност, но не и при прекратено производство и заличен търговец. И на последно място, въззивният съд намира, че твърденията на ищеца за наличие на новооткрити имущества, не обосновават правен интерес от така предявените искове, а единствено могат да са основание за искане за възобновяване на производството по несъстоятелност на „Здравец Инженеринг“ ООД по реда на чл.744, ал.1, т.2 ТЗ. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Обжалваното определение е валидно, като няма основания за евентуалната му недопустимост. Въззивният съд се е произнесъл по допустима частна жалба в рамките на своята компетентност. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички наведени в жалбата обстоятелства и да обсъди всички направени от страните доводи, е значим за всяко едно дело, респ. и за изхода на настоящия спор. Налице е общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, вкл. цитирани от касатора решения, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба. В случая въззивният съд в рамките на своите правомощия за преценка допустимостта на производството по предявените искове е извършил самостоятелна преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, като е изложил подробни мотиви относно липсата на процесуална легитимация и правен интерес за ищеца. Цитирането от жалбоподателя на съдебна практика не представлява излагане на релевантни факти и обстоятелства, нито задължава въззивният съд да я обсъжда и да излага доводи защо тази практика е неприложима в конкретната хипотеза. Вторият поставен от жалбоподателя въпрос не е решаващ и не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Въпросът не е поставен коректно, тъй като не отразява фактите по делото и изложените от решаващия съдебен състав мотиви. В случая не е налице бездействие на несъстоятелния длъжник или на синдика за попълване на масата на несъстоятелността, тъй като производството по несъстоятелност е прекратено и несъстоятелният длъжник е заличен, т.е. такъв правен субект липсва. Единствената хипотеза, в която могат да се предявяват искове за попълване на масата на несъстоятелността, е след възобновяване на производството по несъстоятелност, ако са налице законовите предпоставки за това. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е формулиран нито един правен въпрос, който да е разгледан от въззивния съд и да е решаващ за изхода на спора. Всички наведени доводи представляват оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения и необоснованост на правните му изводи, които обаче не подлежат на разглеждане в етапа по допускане на жалбата до касационно обжалване. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение