Определение № 1579 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2558/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. П. Б., чрез адв. С. В., срещу решение № 207 от 21.06.2024 г. по в.гр.д. № 637/2023 г. на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено решение № 20 от 15.02.2023 г., поправено с решение № 88 от 12.05.2023 г. и решение № 142 от 11.07.2023 г., постановени по гр.д. 496/2021 г. на Районен съд – Радомир, с което на основание чл. 108 ЗС е признато за установено спрямо Р. П. Б., че Д. Д. Д., В. Д. Д. и Н. Д. Д., действащ лично и със съгласието на своя попечител Д. Д. Д., са собственици, всеки от тях на по 1/3 ид. част от незастроен урегулиран поземлен имот, находящ се в [населено място], общ. З, П. област, за който съгласно регулационния план на [населено място], одобрен със Заповед № РД-1 от 1989 г. е отреден парцел ***, кв. 25, и ответницата е осъдена да предаде на ищците владението върху недвижимия имот.

Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост на въззивното решение, като се поддържа също, че то е и неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, и чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните правни въпроси:

1. Следва ли този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части и желае да превърне с едностранни действия държането им във владение, ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, да докаже, че е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си? Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

2. Прилага ли се правилото на чл. 14, ал. 7, изр. второ от СК от 1968 г. към наследствата, открити при действието на тази разпоредба в периода 22.05.1968 г. – 01.07.1985 г.? Сочи се противоречие с решение № 113 от 13.02.2019 г. по гр.д. № 4499/2017 г. на ВКС, II г.о. По този въпрос се поддържа и наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. Следва ли въззивният съд да обсъди показанията и на двете групи свидетели, като извърши самостоятелна преценка на достоверността им и на това доколко с тях се установяват факти от значение за спора, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели, като ги анализира както чрез съпоставяне между тях, така и като ги съпостави с останалите доказателства, включително прието по делото заключение по съдебно-техническата експертиза относно процесния имот, и може ли въззивният съд да се самоосвободи от това задължение, като декларативно обяви очевидно противоречиви свидетелски показания за напълно съвпадащи, а едновременно с това – противоречията между тях за несъществени – лист 7 от въззивното решение? Сочи се противоречие с решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр.д. № 4004/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр.д. № 1431/2021 г. на ВКС, I г.о., решение № 50084 от 30.11.2022 г. по гр.д. № 3966/2021 г. на ВКС, II г. о., и решение № 315 от 30.05.2024 г. по гр.д. № 2397/2023 г. на ВКС, II г.о.

С писмен отговор ответниците по касационната жалба Д. Д. Д., В. Д. Д. и Н. Д. Д., действащ лично и със съгласието на своя попечител Д. Д. Д., всички, представлявани от адв. С. А., оспорват наличието на наведените основания за допускане на касационното обжалване, както и нейната основателност.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен ревандикационният иск, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № 536/07.12.1974г., н.д. № 1249/1974 г., Т. Г. е прехвърлила на дъщеря си Л. Д., срещу поето от последната задължение за издръжка и гледане, два недвижими имота, единият от които е празно дворно урегулирано място от 875 кв. м., представляващо парцел *, в кв. 17 по плана на [населено място]. С нотариален акт № 49/09.08.1979 г., н.д. № 736/1979г., Л. Д. е дарила на своята племенница В. В. Д. парцел *, в кв. 17 по плана на [населено място]. На 06.10.2003 г. В. Н. е починала и нейни наследници са ищците по делото.

Прието е за установено, че съпругът на Л. Д. е починал на 09.03.1977 г. и е оставил за наследници съпругата си и дъщеря си Е. В.. Л. Д. е починала на 02.02.2015 г. С нотариален акт № 86, н.д. № 82/2020г. Е. В. е продала на ответницата Р. Б. УПИ * и УПИ * в кв. 25 по плана на [населено място].

Въз основа заключението на съдебно-техническата експертиза въззивният съд е приел за установено, че има частична идентичност между имот пл. № *, кв. 25 по кадастралния план от 1989 г. и имот пл. № *, кв. 17 по регулационния план от 1926 г. Между границите на УПИ *, кв. 17 по плана от 1926 г. и УПИ № *, кв. 25 по плана от 1989г. не са налице съвпадения, но по-голяма част от *, кв. 25 по плана от 1989г. /669 кв. м. от общо 725 кв. м./ попада в УПИ *, кв. 17 по плана от 1926г. Съдът е приел, че от комбинираната скица, приложена към заключението, се установява, че е налице частична идентичност между двата урегулирани поземлени имота, като УПИ *, кв. 25 по плана от 1989г. попада почти изцяло в УПИ *, кв. 17 по плана от 1926 г.

Съдът е посочил, че от показанията на свидетелите К. Ж., С. Д., Ц. Ц. и Ж. А., се установява, че сред съседите е известно, че спорният имот е прехвърлен на майката на ищците от нейната леля още през 70-те години на 20-ти век и от тогава той се ползва от нея, а след смъртта й – основно от сина й Д. Д.. Само те поддържали и обработвали имота. Никой не е оспорвал собствеността им до закупуването на имота от ответницата. Тя извикала геодезисти, които трасирали границите му, поставили колчета и въжета и по този начин е ограничен достъпът на ищците до имота, което принудило Д. Д. да премести външната порта.

При така приетото за установено от фактическа страна, въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен.

За неоснователно е счетено оплакването на ответницата, че районният съд неправилно е интерпретирал свидетелските показанията. Посочено е, че в частта си относно ползването на спорния имот от 1979 г. до предявяване на иска и предприетите от ответницата действия за осъществяване на фактическа власт върху него, показанията на свидетелите напълно съвпадат. Наличието на несъществени разминавания касае обстоятелства, неотносими към спора или такива, които са установени с други доказателства.

За неоснователен е счетен доводът на ответницата за липса на идентичност между закупения от нея УПИ *, кв. 25 с УПИ *, кв. 17 по плана от 1926г. Изложени са мотиви, че макар в съдебно – техническата експертиза да е посочено, че няма съвпадение на границите между тях, това се дължи на различното разполагане на регулационните линии в двата последователни регулационни плана – първият от 1926 г. и сега действащия, одобрен през 1989 г. Налице е почти пълно съвпадение на площта на двата имота, като УПИ *, кв. 25 е обособен от УПИ *, кв. 17 по плана от 1926 г. Налице е изменение на регулационните граници с действащия понастоящем регулационен план, а не липса на идентичност на урегулирания поземлен имот, за който двете страни притежават документ, легитимиращ ги като собственици на един и същи имот.

Относно възражението на ответницата, че Л. Д. не е била единствен собственик на имота, който е дарила на праводателката на ищците, въззивният съд е приел, че действително Д. е придобила собствеността върху имота по силата на договор за издръжка и гледане от 1974 г., към който момент е била в брак с Б. Д., поради което и на основание чл. 13, ал. 1 от СК от 1968 г. придобитият недвижим имот е СИО. Със смъртта на Б. Д., настъпила през 1977 г., бракът е прекратен и е прекратена и съпружеската имуществена общност, като частта на преживелия съпруг е 1/2 ид. ч. от имота. На основание чл. 9, ал. 1 от ЗН Л. Д. е придобила още 1/4 ид. ч. от имота. Останалата 1/4 ид. ч. от имота на основание чл. 5, ал. 1 от ЗН е придобита от дъщерята на починалия – Е. В.. Последната не е била страна по договора за дарение, сключен на 09.08.1979г. между Л. Д. и В. Н. и следователно дарената е придобила собствеността върху 3/4 ид. ч. от имота, а за останалата 1/4 ид. ч., на която дарителката не е била собственик, транслативният ефект по чл.225, ал.1 ЗЗД не е настъпил.

Прието е за установено обаче, че от сключване на договора за дарение В. Н. е започнала да ползва целия имот явно, неоспорвано от никого и непрекъснато до смъртта си, настъпила на 06.10.2003г. Посочено е, че е упражнявано владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС върху целия спорен недвижим имот, включително и върху частта, която не е придобита по силата на договора за дарение, но е негов предмет. То е основано на договора за дарение, поради което изключва владението на действителния собственик на непрехвърлената идеална част и продължаването му за период от 24г., значително надхвърлящ изискуемия се от закона срок, обективира своителното намерение на владелеца върху целия имот и представлява придобивно основание за частта, за която не е настъпил транслативния ефект на договора за дарение. Направен е извод, че към момента на смъртта си В. Н. е била собственик на целия имот и на основание наследство ищците по делото са придобили в собственост по 1/3 ид. ч. от този имот. На така установеното право на собственост не може да бъде противопоставено правото на собственост на ответницата, за което тя се легитимира с договора за покупко-продажба от 20.05.2020г. Към този момент продавачът Е. В. не е била собственик на имота, тъй като наследодателката й Л. Д. се е разпоредила със собствената си идеална част от имота още през 1979г., а правото на собственост върху придобитата от Е. В. по наследство от баща й 1/4 ид. ч. тя е загубила на основание чл. 99, пр. 1-во от ЗС с придобиването му по давност от В. Н., което е станало през 1989 г.

С оглед тези мотиви на въззивния съд не следва да се допуска касационното обжалване на поддържаните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3, и ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК.

Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. второ ГПК - вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено при наличие на основание за спиране на делото по чл.229, ал.1, т.4 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че между същите страни и за същия имот е висящо гр. д. № 359/2024 г. на Районен съд – Радомир, образувано по предявен от ответницата против ищците по настоящото дело положителен установителен иск за собственост върху 1/2 ид. част от същия имот на основание прехвърлителната сдeлка, обективирана в нотариален акт № 86/19.05.2020г. В т.5 от Тълкувателно решение № 7/2014г. на ОСГТК и в Тълкувателно решение № 1/2017г. на ОСГТК са дадени р азяснения относно основанието за спиране по чл. 229, ал.1, т.4 ГПК. Приема се, че законодателят няма предвид всяка възможна връзка между две висящи дела, а точно определена зависимост, при която задължително следва да се зачетат последиците от влязло в сила решение или присъда по обуславящото дело. Основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице когато има висящ процес относно друг спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. Връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. В случая по предявния ревандикационен иск ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения (правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи и правопогасяващи), основаващи се на факти, възникнали до приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по същество, което включва и че той, а не ищецът, е носител на правото на собственост върху имота, като по тези възражения съдът е длъжен да се произнесе с решението си. Ако се установи, че ответникът е собственик на целия имот или на идеална част от него, искът ще подлежи на отхвърляне /изцяло или частично/. Ето защо и отказът на въззивния съд, направен с определение от 09.04.2024 г., да спре производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, приемайки, че установителният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е инкорпориран в ревандикационния иск, предмет на настоящото дело, поради което няма връзка на преюдициалност между двете производства, не може да обоснове недопустимост на въззивното решение като постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК.

Няма вероятност решението да е недопустимо и като постановено по непредявен иск. Съдът е бил валидно сезиран с иск с правно основание чл. 108 ЗС, по който иск се е и произнесъл. Не се констатира съдът да се е произнесъл по незаявено от ищците основание – придобивна давност. Видно от исковата молба, ищците не са заявили, че те са собственици на имота на основание давностно владение. Твърденията им са, че са придобили собствеността върху имота по наследство, а наследодателката им е придобила собствеността върху него въз основа на договор за дарение и давностно владение, като съгласно т. 3 от ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС наследникът притежава процесуалното право да се позове на изтекла в полза на неговия наследодател придобивна давност. Освен това няма пречка да се твърди, че собствеността върху една част от имота е придобита на основание прехвърлителна сделка, а друга част – въз основа на давностно владение. Въззивният съд е уважил иска, приемайки че ищците са придобили собствеността върху процесния имот по наследство, тъй като е установено правото на собственост на наследодателката им върху него и е осъдил ответницата да им предаде владението върху него. Следователно съдът е постановил допустимо решение в рамките на спора, с който е бил сезиран.

Не се констатира вероятност решението на въззивния съд да е недопустимо и като постановено по нередовна искова молба по същите съображения. Доводите на касатора са, че от петитума на исковата молба не може да се установи на какво придобивно основание се претендира правото на собственост върху имота, а в обстоятелствената й част се поддържат противоречиви твърдения. Такова противоречие не е налице. В обстоятелствената част на исковата молба ищците сочат, че са придобили правото на собственост по наследство и са изложили твърдения за факти, които обосновават правото на собственост на тяхната наследодателка, което е достатъчно, за да се приеме, че искът за собственост е предявен на основание наследствено правоприемство и не е налице нередовност на исковата молба, която да обуслови недопустимост на въззивното решение.

Не се установява и поддържаната от касатора очевидна неправилност, като основание за допускане до касационно обжалване.За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато съдът е приложил несъществуваща или несъмнено отменена правна норма. Няма да е налице очевидна неправилност, когато въззивното решение е незаконосъобразно поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато то е постановено в противоречие с практиката на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК/. Неправилното решаване от съда на въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., не може да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В случая касаторът е обосновал наличието на очевидна неправилност на въззивното решение с твърдения, че въззивният съд неправилно не е приложил разпоредба на чл. 14, ал. 7 от СК от 1968 г., която дерогира общото правило на чл. 9, ал. 1 ЗН. Както се посочи, неточното прилагане на закона не обуславя очевидна неправилност на съдебния акт, в който случай допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК.

Вторият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос касае именно приложимостта на чл.14, ал.7 от СК от 1968 г./отм./. По него не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК- не е от обуславящо значение за крайния изход от спора. Изводите на въззивния съд относно точния обем на притежаваните от Л. Д. права върху спорния имот и съответно за прехвърлените такива с договора за дарение не е от решаващо значение за изхода от спора, предвид приетото, че непрехвърлената част от имота е придобита от наследодателката на ищците на основание давностно владение. Собствеността върху каква част от имота е действително прехвърлена с договора за дарение и каква част е придобита по давност не е от обуславящо значение за решаващия извод на съда, че наследодателката от ищците, е била собственик на целия имот към момента на смъртта си. Този въпрос би бил от значение, ако съдът бе приел, че наследодателката на ищците е била собственик към момента на откриване на наследството само на част от процесния имот, но такъв извод не е направен от въззивния съд.

Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по първия въпрос, тъй като същият не е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. В последното е прието, че презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. В съответствие с тези разрешения въззивният съд е приел, че В. Н. е установила владение върху имота въз основа на договора за дарение от 09.08.1979 г., тоест на основание, което изключва владението на действителния собственик на непрехвърлената идеална част от имота, поради което продължаването му за период от 24 г. обективира своителното намерение на владелеца по отношение на целия имот и представлява придобивно основание за частта, за която не е настъпил вещно-транслативният ефект по силата на извършеното дарение.

Не следва да се допуска касационно обжалване по третия въпрос, касаещ преценката на свидетелските показания. Според трайно установената практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, показанията на свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение, с оглед всички останали доказателства по делото, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност. В съдебната практика е установено и изискване при преценка на свидетелските показания съдът на първо място да обсъди установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Приема се, че изводът защо следва да бъде дадена вяра на показанията на един свидетел, а на друг-не, следва да се основава на анализ на показанията на всички свидетели, включително с оглед възможността да възприемат определени факти пряко и непосредствено, с оглед условията, при които са възприели тези факти, както и с оглед на обстоятелството дали всички, респ. част от свидетелите са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, тъй като обстоятелството, че единият свидетел твърди нещо различно от това, което казва другият свидетел само по себе си не може да обуслови извода, че казаното от последния не отговаря на истината. В случая, въззивният съд при преценката на свидетелските показания не се е отклонил от тази практика. Посочил е, че следва да се кредитират показанията на всички свидетели, тъй като те се основават на непосредствено възприети от тях факти, и в основната си част, касаеща фактите, предмет на установяване по делото, а именно ползването на спорния недвижим имот за времето от 1979 г. до предявяване на иска и предприетите от ответницата действия за осъществяване на фактическа власт върху него, сведенията, които дават свидетелите напълно съвпадат, като същите съответстват и на другите събрани по делото доказателства. Посочено е, че наличието на несъществени разминавания в събраните гласни доказателства касае обстоятелства, които не са относими към правния спор или които са установени по категоричен начин с други доказателства. Следователно по този въпрос не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с извършения от въззивния съд анализ и оценка на събраните гласни доказателства съставлява по същността си довод за неправилност на постановеното от него решение, която обаче е предмет на проверка в производството по чл. 290 ГПК, а не на това по чл. 288 ГПК.

При този изход на спора в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 1 227,10 евро /2 400 лв./.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение