Определение № 3737 от 18.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 805/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Г., против решение № 1409 от 4 декември 2023 г., постановено по в.гр.д. № 1215/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 1 от 3 януари 2023 г., постановено по гр.д. № 575/2022 г. по описа на Софийски окръжен съд, поправено с решение № 349 от 6 юни 2023 г., постановено по същото дело, като краен резултат на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. В. И. следните суми: 20000 лева обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на незаконосъобразно повдигнато обвинение за извършване на престъпления по чл. 242, ал. 2, пр. 1, вр. чл. 18, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, и по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, пр. 4, вр. чл. 20, ал. 2 НК, и 8514 лева обезщетение за имуществени вреди от същото деяние, ведно със законната лихва върху допълнително присъдените обезщетения за периода от 30.03.2021 г. до окончателното плащане. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, в която претенцията за неимуществени вреди е отхвърлена над присъдените 20000 лева до сумата от 40000 лева и е влязло в сила в частта, в която претенцията за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над 40000 лева до пълния предявен размер от 65000 лева и за присъждане на законна лихва от 26.06.2020 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно. Твърди се, че присъденият размер на обезщетението за неимуществени вреди е необосновано завишен и не съответства на действително претърпените вреди. Нарушен бил принципът за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Касаторът цитира ППВС № 4/1968 г., според което справедливостта се извежда от преценка на конкретните обстоятелства – характер и степен на увреждане, начини и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обективно и социално положение. Съдът е приел, че претърпените неимуществени вреди са от повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, с прилагани мерки за неотклонение, продължителността на наказателното производство е по-малка от три години, а ищецът е с чисто съдебно минало. Липсвали обаче мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между всички тези обстоятелства и причинените вреди, и не било посочено значението на всяко едно от тях по отношение размера на присъденото обезщетение. Не било отчетено, че за ищеца не са настъпили трайни последици за физическото и психическото му здраве, както и че наказателното производство срещу него не е било публично оповестено и е станало достояние само на ограничен кръг лица. Не било съобразено, че възрастта на лицето (21 г.) предполага по-висока устойчивост към стреса от наказателното преследване. Освен това мярката „домашен арест“ не го е извела от обичайната му семейна и социална среда. В съдебната фаза на наказателния процес не прокуратурата, а съдът бил компетентен да отменя или изменя мерките за процесуална принуда. При определяне на обезщетението не било взето предвид и че наказателното производство е продължило в разумните срокове, както и че незаконното обвинение не е причинило на И. морални вреди извън обичайните такива. Не били съобразени и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането. Като не взел предвид всички обстоятелства от значение за размера на обезщетението, съдебният състав неправилно го определил в по-висок размер. В изложението към касационната жалба се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът А. В. И. не представя становище по касационната жалба. Във въззивното решение е прието за установено, че на 10.02.2018 г. И. е бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпления по чл. 242, ал. 2, пр. 1, вр. чл. 18, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, и по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, пр. 4, вр. чл. 20, ал. 2 НК, в съучастие с друго лице. С присъда от 17.05.2019 г. И. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатите му обвинения. Присъдата е била частично отменена с присъда от 29.10.2019 г. по в.н.о.х.д. № 788/2019 г. на Апелативен съд – София, като И. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 242, ал. 2, пр. 1, вр. чл. 18, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК. Тази присъда е била отменена с решение от 14.05.2020 г. по н.д. № 65/2020 г. на ВКС, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който е потвърдил оправдателната присъда на И.. От събраните по делото доказателства е установено, че в хода на досъдебното производство с прокурорско постановление от 26.02.2018 г. на И. е наложена забрана за напускане на пределите на Република България по чл. 68, ал. 1 НПК. Прокуратурата е поискала от първоинстанционния съд да наложи мярка за неотклонение „задържане под стража“, но съдът е наложил мярка за неотклонение „домашен арест“. Същата е обжалвана, но потвърдена от апелативния съд по в.ч.н.д. № 232/2018 г. С протоколно определение от 01.10.2019 г. на апелативния съд по в.н.о.х.д. № 788/2019 г. предвид редовното призоваване на подсъдимия, но неявяването му в съдебно заседание, мярката за неотклонение е изменена в най-тежка – „задържане под стража“ и е изпълнена без оказана съпротива. Подсъдимият е намерен на адреса, на който живее, и е приведен в затвора в [населено място] в деня, следващ задържането му – 03.10.2019 г. Той е работил на длъжността „работник – товаро-разтоварна дейност, сортировач“, но считано от задържането му под стража от 03.10.2019 г. е бил в обективна невъзможност да изпълнява задълженията си. В о.с.з. подсъдимият И. е дал разяснение за причината, поради която не могъл да се яви в съдебното заседание, насрочено за 01.10.2019 г., и е уверил съда, че не е имал намерение да се укрива, защото е бил на адреса и не го е напускал, сключил е трудов договор и го е представил. Ищецът е останал в ареста и към периода на касационното производство, в което осъдителната присъда на апелативния съд е била отменена. След отмяната на присъдата защитата на подсъдимия е поискала изменение на мярката за неотклонение в по-лека, за което прокуратурата е дала отрицателно становище. Въззивният съд е отменил мярката за неотклонение, като на същата дата е потвърдил оправдателната присъда на първата инстанция. Въпреки това прокуратурата не е снела ограничителната мярка за ненапускане пределите на страна, което е станало повод ищецът сам да инициира искане пред касационния съд, който с определение от 11.02.2021 г. му е разрешил да напуска пределите на страна за период 01.02.-01.08.2021 г. По делото се установява, че ищецът е с чисто съдебно минало и е израснал в семейна среда, която му е дала добро възпитание. След обвинението, а и предвид престоя в затвора в [населено място], характерът му се е променил, бил уплашен, самотен, засрамен пред близките си, пред приятелите си и пред целия град. Прекъснал работа поради невъзможността да изпълнява задълженията си, предвид наложената му мярка за неотклонение „домашен арест“, а впоследствие и задържане под стража. Имал приятелка, с която се разделили, като според свидетелските показания на неговия баща, причината за раздялата е отражението на обвинението в психиката на ищеца, съответно несигурността за неговото бъдеще. Предвид изложените обстоятелства е прието, че е без значение по чия инициатива е взета мярката за неотклонение „задържане под стража“, след като това е станало във въззивно производство, образувано по протест на прокуратурата, която поддържа обвинението, а то от своя страна, предполага ограничителните мерки, които винаги са свързани с висящността на обвинението. Не е от значение и процесуалната пасивност на ищеца да представи доказателства за обективна невъзможност да се яви на деня, определен за провеждане на открито съдебно заседание, след като той не е предприемал действие да се укрие и е съществувала обективна пречка да не се яви в заседанието. Не е отчетено като съпричиняване неупражняването на процесуални права – искане за изменение на марка за неотклонение, невнасяне на размера на парична гаранция и т. н. Същността на мярката за неотклонение „задържане под стража“ е да гарантира изпълнението на евентуалната осъдителна присъда и да възпрепятства подсъдимия да се укрие или да извърши действия, с които може да повлияе на разследването. Тези предпоставки не са били налице и това е могло да се прецени от прокуратурата и тя да поиска от съда изменение на мярката, което не е сторила. Пасивното процесуално поведение на прокуратурата да отмени своя мярка или да поска отмяна от съда на наложена марка, когато отпаднат предпоставките при налагането им или изобщо не са били налице, представлява противоправно деяние. При определяне размера на справедливо обезщетение въззивният съд е съобразил възрастта на ищеца към датата на повдигане на обвинението, чистото му съдебно минало, продължителността на незаконно поддържаното обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление в период 10.02.2018 г.-30.03.2021 г. (към тази дата са отпаднали всички мерки на процесуална принуда, наложени по повод на обвинението), последиците от него – в това число и промените в характера, нагласите и поведението на ищеца и неблагополучията в личния му живот, и е приел, че обезщетение в размер от 20000 лева репарира в пълен обем претендираните неимуществени вреди. Относно претенцията за имуществени вреди въззивният състав е преценил дължимостта й поради невъзможността за ищеца да полага труд вследствие от незаконното му задържане, като е изчислил периода, в който същият не е получавал трудово възнаграждение, и размера на претърпяната загуба. Обсъдено е и възражението на ответника за изтекла погасителна давност, което се отнася до претенцията за лихва и по възражението за неправилно определен начален момент на начисляването й. Касационният съд приема, че допускането на касационното обжалване не се обосновава. Касаторът поставя въпроса как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Според трайно установеното разбиране в съдебната практика (напр. т. II от ППВС № 4/1968 г., решение № 480 по гр.д. № 85/2012 г., ІV г.о., и др.) справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. Законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Съдът основава преценката си на специфичните обстоятелства за всеки отделен случай със съответните проявления от засягането на здравето, психиката, социалния, професионалния, личния и всеки друг кръг правно защитими ценности за адресата на незаконното наказателно преследване. От значение са също възрастта на увредения, неговото обществено и социално положение, а така също и периода, през който е продължило наказателното преследване, както и характера на престъплението по повдигнатото обвинение. В случая въззивният съд при определяне на справедливото обезщетение се е ръководил от изброените критерии. Съобразил е, че се касае за обвинение на неосъждано лице в млада възраст в две тежки умишлени престъпления, за което първоначално е била взета мярка за неотклонение „домашен арест“, впоследствие изменена в „задържане под стража“, а освен това е наложена и забрана за напускане на страната. Отчетено е, че мерките за процесуална принуда са действали дори и след постановяването на въззивната оправдателна присъда, като прокуратурата е проявила бездействие относно отмяната или изменението им. Така ищецът е търпял съществени ограничения в ежедневието си, довели включително до невъзможност да изпълнява трудовите си задължения и да загуби доходи за значителен период от време. Обсъдени са и търпените неблагополучия в личния живот на пострадалия. Същевременно от възприетата по делото фактическа обстановка не се установява, че вследствие наказателното производство ищецът е получил определени заболявания или траен психически дискомфорт, който не е преодолян. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС приема, че въззивното решение е съобразено с трайната съдебна практика и не следва да се допуска до касационно обжалване. Допълнително е необходимо да се отбележи, че неоснователно се твърди от касатора, че е допуснато противоречие на дадените от въззивния съд разрешения с разясненията на ВКС според т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, тъй като за приетите за доказани неимуществени вреди са изложени съображения за връзката им с увреждането. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,