Определение № 2887 от 06.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 844/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК:[ЕИК] против въззивно решение № 26 от 29.01.2024 г., постановено от Окръжен съд – Пазарджик по в.гр.д. № 3 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 1039 от 29.09.2023 г., постановено от Районен съд – Пазарджик по гр.д. № 3320 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която са отхвърлени предявените от касатора срещу А. Х. Ч. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимостта на суми по договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS-17297612 от 16.09.2019 г., както следва: за главница за сумата над 3677,51 лева до претендирания размер от 6242,71 лева, за възнаградителна лихва в размер на 6764,40 лева за периода от 20.01.2021 г. до 20.04.2025 г. и за мораторна лихва в размер на 731,23 лева за периода от 20.02.2021 г. до 16.04.2022 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за очевидна неправилност, както и за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушения на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Оспорват се като неправилни изводите на въззивния съд в насока на това, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, „поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства“, както и че в процесния договор не е посочено ясно как се определя ГПР, и какво е отношението на застрахователната премия и такса ангажимент към формирането му, съответно – че в конкретния случай с предвиждане на допълнителни вземания като застрахователна премия, такса ангажимент и други подобни се заобикаля закона и се прикрива действителният ГПР. По подробно изложени съображения касаторът счита същите изводи за неправилни и необосновани, бланкетни, направени без наличие на нужните знания и експертно заключение, в нарушение на материалните и процесуалните правила. Оспорва се, като несъобразен с разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и изводът на съда, че клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва противоречи на добрите нрави, поради което се явява нищожна, като се сочи, че същата уговорка следва да се замести по право от повелителни правила на закона, т.е. да се приеме, че се дължи законната лихва за забава, а не претенцията за договорна лихва да бъде отхвърлена изцяло.

Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване, по същество - отмяната му и уважаване на предявения иск изцяло, при условията на евентуалност - връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд с указания по приложението на закона, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се формулират въпросите:

1. ,,Липсата па посочване в договор за потребителски кредит на компонентите, от които е формиран ГПР и начинът му на формиране, от такова естество ли е, че да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и съответно да обоснове недействителност на кредитното правоотношение по смисъла на чл. 22 ЗПК?“

Поддържа се наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като се твърди, че въпросът е решен в обжалваното въззивно решение в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз (СЕС). Излага се, че с атакуваното решение Окръжен съд - Пазарджик в противоречие с преюдициалното заключение на СЕС, обективирано в Решение на Съда от 09.11.2016 г. по дело С-42/15 Home Credit Slovakia a.s. срещу Klara Biroova (Решение на СЕС по дело С-42/15) е приел, че непосочването на начина, по който е формиран ГПР по договора за кредит и какво е взето предвид при формирането му, е такъв пропуск, който обуславя недействителността на договора за кредит. Сочи се, че в т. 55 от Решение на СЕС по дело С-42/15 е отбелязано, че по отношение на договорите, които попадат в приложното поле на Директива 2008/48, държавите членки не могат да приемат непредвидени в посочената директива задължения за страните по договора, когато тя съдържа хармонизирани разпоредби в съответната област, като член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 (съответстващ на чл. 11 ЗПК) извършва именно такава хармонизация що се отнася до данните, които задължително трябва да бъдат включени в договора за кредит (т. 56 от Решение на СЕС по дело С-42/15). СЕС приема, че член 22, параграф 1 от Директива 2008/48 не бива да бъде тълкувана като допускаща държавите членки да предвиждат в националната си правна уредба изискване договорът за кредит да включва данни, различни от изброените в член 10, параграф 2 от посочената директива (т. 58 от Решение на СЕС по дело С-42/15). Поддържа се, че както националният закон (ЗПК), така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на начина на формиране на ГПР и какви са неговите компоненти - те са нормативно определени в Приложение 1 към Директива 2008/48/ЕО, респективно Приложение 1 към ЗПК.

2. „Трябва ли договорът за потребителски кредит да съдържа посочване на начина, по който е формиран ГПР, за да отговаря същият на императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК?“

Излага се, че въпросът е обсъден от съда и е обусловил решаващия му извод, че липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият ГПР и какво е взето предвид при формирането му, съответно договорът не съответства на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Поддържа се, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Според касатора следва да се приеме, че отговорът на поставения въпрос ще има значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди се, че е формирана противоречива съдебна практика на съдилищата, която застъпва две различни становища по въпроса, както следва: Едното становище е, че както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставя като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на годишния процент на разходите. Те са нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, Приложение № 1 към ЗПК, респективно не е налице необходимост от посочване на начина на формиране на ГПР. Законодателят не е поставил като изискване към съдържанието на договора и изброяване на всички компоненти и техните величини, формиращи ГПР. Единственото изискване към съдържанието на договора, свързано с ГПР, е посочване на неговата стойност, която не може да надвишава пет път размера на законната лихва. Това разбиране с споделено при постановяването на влезли в законна сила като окончателни съдебни решения на окръжни съдилища, действащи като въззивна инстанция, изброени в изложението. Другото разбиране, застъпено и в обжалваното съдебно решение е, че за да отговаря договорът за кредит на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то следва да бъдат конкретизирани вида и броя на разходите от които същият се формира, съответно които ще се допускат при неговото формиране. Посоченото изискване за конкретизация относно параметрите на договора създава гаранция за защита правата на потребителя и яснота относно икономическите условия на договора за кредит при неговото сключване. Изискване за яснота и разбираемост са въведени и в Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. Цитират се влезли в законна сила като окончателни съдебни решения на окръжни съдилища по въззивни дела. Според касатора е видно, че е налице противоречива практика на съдилищата по изведения процесуалноправен въпрос. Поради това и доколкото липсва задължителна съдебна практика, както и практика на ВКС, то е налице и касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото - щом към настоящия момент законът се прилага по различен от съдилищата начин, то несъмнено, една част от съдилищата не го прилагат точно.

По същия въпрос се сочи и че видно от решение на съда от 5 септември 2019 година по дело С-331/18, член 10, параграф 2, букви з)—й) от Директива 2008/48 във връзка с член 22, параграф 1 от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи. В този смисъл са решение от 12 юли 2012 г., SC Volksbank Romania, С-602/10, EU: С: 2012: 443, т. 63 и 64, решение на съда от 5 септември 2019 година по дело С-331/18. Цитира се в изложения смисъл национална съдебна практика на окръжни съдилища.

3. „Липсата на ГПР или неточно посочен ГПР е основание за недействителност на договора? Може ли да се приравни на липсващ ГПР грешно посочен ГПР?“ Според касатора част от съдебната практиката на долните инстанции приема, че неправилно посочен ГПР е основание само за прилагане на чл. 19, ал. 5 ЗПК и след като има специална последица, не се прилага последицата по чл. 23 ЗПК. Прието е, че разпоредбата на чл. 22 ЗПК касае само липсващ ГПР, но не и неправилно изчислен ГПР. В този смисъл е решение № 260035 от 23.09.2020 г. по в.гр.д. № 545/2020 г. на II състав на Окръжен съд - Пазарджик. Сочи се, че в обжалваното решение не се прави разлика между липсващ и неточно определен ГПР и е прието, че в хипотезата на неточно посочен ГПР е приложима последицата на чл. 22 ЗПК, въпреки че същата не касае изрично неправилно изчислен ГПР, а само липсващ. Доколкото на касатора не били известни решения на ВКС, същият моли да бъде допуснато до разглеждане жалбата му на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4. Длъжен ли е съдът да назначи служебно счетоводна експертиза, дори и да не е поискана от страните, за проверка правилно ли е изчислен ГПР по договор за потребителски кредит, в изпълнение па изискването на чл. 7, ал. 3 ГПК и ако това не е направено, може ли съдът да прецени без експертно заключение това обстоятелство? Сочи се, че въззивният съд е потвърдил изводите на първоинстанционния такъв, че в ГПР не са посочени по вид и размер всички разходи, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, въпреки че на стр. 1 от договора в табличен вид са посочени всички разходи: главница, еднократна такса ангажимент, застраховка, фиксирана лихва. Прието с, че не е ясно дали застрахователната премия и такса ангажимент са включени в ГПР. Касаторът счита, че и в двете производства съдът е бил длъжен, предвид изискването на чл. 7, ал. 3 ГПК да изясни този въпрос, чрез поставяне на въпрос към вещото лице, вместо да прави необоснован извод, доколкото и във въззивната жалба е налице оплакване относно изводите на съда за образуването на ГПР. Претендира се, че даденото разрешение е в противоречие с т. 3 от Тълкувателно решение 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 50206 от 25.11.2022 г. по гр.д. № 3578/2020 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, което макар и да касае назначаване на друг вид експертиза - компютърна и техническа, е приложимо и в настоящия случаи, предвид идентичната хипотеза и принцип па приложение.

5. Длъжен ли е съдът да обсъди и да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи? Следва ли съдът да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени? Излага се, че в конкретния случай възраженията на касатора за неправилния извод на съда, че ГПР е изчислен неправилно, не са обсъдени в детайли, а бланкетно, предвид липсата на експертно заключение по въпроса. Сочи се, че положителен отговор на поставения въпрос е даден с решение № 97/02.05.2019 г. по гр.дело № 3457/2018 г. на ВКС, IV г.о. по чл. 290 ГПК и други, като касаторът моли жалбата му да бъде допусната до обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касация, чрез особен представител в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба, като подадена от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, е процесуално допустима.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявените от касатора искове в отхвърлената им част, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че доколкото сключеният между страните договор има признаците на договор за потребителски кредит, в производството е приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, изискваща от съдът служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в него. Приел е, че доколкото няма данни да е налице отрицателна предпоставка, предвидена в чл. 4 ЗПК, процесният договор за кредит е в приложното поле на ЗПК. Съгласно приложимата разпоредба на чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени императивните законови изисквания към формата и съдържанието му, установени в защита на потребителите, а именно изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9.

Въззивният съд е споделил като законосъобразни изводите на първоинстанционния съд, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, относимо към съдържанието му, а именно - в него липсва посочване на годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Съдът сочи, че според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Въззивният състав е приел, че в конкретния случай има такса ангажимент, има застрахователна премия и не става ясно какво е отношението им към формиране ГПР. Сочи се, че необходимостта от това изискване е обоснована в Съображение 19 и 43 от Директива 2008/48. Потребителят трябва да разполага с възможността да вземе своите решения при пълно знание за фактите, след като е получил адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно задълженията си, преди да бъде сключен договора за кредит. Тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността. С оглед да се насърчи установяването и функционирането на вътрешния пазар и да се гарантира висока степен на защита на потребителите навсякъде в Общността, е необходимо да се гарантира сравнимост на информацията, отнасяща се до годишния процент на разходите навсякъде в Общността.

Според съда ГПР несъмнено е съществен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит и е особено важен за интересите на потребителите, поради което не следва да се толерират неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с императивна норма съдържание. Сочи се в мотивите на въззивното решение, че е известна практиката, чрез посочване на ГПР в рамките на закона и предвиждане на допълнителни вземания, като застрахователна премия, такса ангажимент и други подобни /с размера на които всъщност кредитополучателят също е кредитиран/, да се заобикаля закона и да се прикрива действителния ГПР, за да не се нарушават формално изискванията на закона, което пък поставя потребителя в неблагоприятно положение. Според въззивния състав такава именно е настоящата хипотеза.

Въззивната инстанция не е споделила мотивите на първоинстанционния съд, че договорът е нищожен при условията на чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от с.з. поради това, че липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК и това нарушение води до недействителност на целия договор. Според въззивния състав нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10(2) на Директива 2008/48/ЕО следва да бъде приета за нарушена, поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са изрично изписани в нормата.

Въззивният съд е посочил по-натам, че споделя мотивите на първоинстанционния съд в насока на това, че по отношение на уговорката за договорна лихва са нарушени и добрите нрави, което е самостоятелно основание за да се достигне до извода, до който е достигнал първоинстанционния съд. Според съда размерът на уговорената договорна лихва от 36.77 % надвишава установения в практиката критерий за справедливост и еквивалентност при необезпечени кредити, а именно трикратния размер на законната лихва, регламентирана в ПМС № 100 от 29.05.2012 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Въззивният състав приема, че действително е налице несъразмерност на насрещните престации, която е в ущърб на икономически по-слабата страна в правоотношението – кредитополучателя, като се нарушава принципът на справедливост, създават се условия за неоснователно обогатяване на кредитора и се излиза извън обичайните функции на възнаградителната лихва. Сочи се, че добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на потребителя при сключен от него договор за кредит. Въззивният състав сочи, че в своята практика ВКС е приемал, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. Излага се, че на ответника е предоставен кредит от 6000 лева /като от тази сума е приспадната таксата ангажимент/, тоест реално е предоставена по-малка сума, а общата стойност на плащанията, които дължи е 2,5 пъти по-голяма - 15256,80 лева.

В обобщение въззивният съд е приел, че като е стигнал до такива изводи и приложил нормата на чл. 22 във връзка с чл. 23 от ЗПК, първоинстанционният съд е разрешил спора правилно, извършените плащания следва да бъдат отнесени само към главницата, както е сторил и първоинстанционния съд и присъдил само остатъка от нея, а останалите претенции се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В случая касаторът не обосновава с конкретни твърдения само общо заявената от него очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт и при прочит на въззивното решение в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав намира, че действителното му съдържание - диспозитив и мотиви, не разкрива възприетите в практиката на касационната съдебна инстанция, белези на очевидната неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК.

Първите два въпроса на касатора не съставляват годно общо основание за такова допускане, доколкото са несъответни на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и обективирани в мотивите към решението му. Видно от действителното съдържание на частично възпроизведените и в настоящите мотиви такива на въззивния съд, последният е приел, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10(2) на Директива 2008/48/ЕО следва да бъде приета за нарушена, поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са изрично изписани в нормата, както това тези два въпроса на касатора предполагат.

Третият въпрос на касатора може да бъде приет за годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. По отношение на него не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на въззивната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Наличието на същия не се обосновава от касатора с твърдения, попадащи в предметния обхват на т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., където по задължителен за съдилищата начин е разяснен действителният смисъл на сочената процесуална норма. При изложеното и доколкото не всяка липса на практика на ВКС по определен въпрос /с каквато именно липса се обосновава от касатора приложимостта на поддържания допълнителен критерий за селектиране на жалбата му/, разкрива наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, то и в случая такова не следва да бъде допуснато на това основание.

Четвъртият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Същият е хипотетичен, основава се на правни твърдения на касатора за необходимостта от претендираното служебно назначаване на експертиза, но не разкрива ясна връзка с конкретни изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и обективирани в мотивите към решението му.

Петият въпрос е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Не е налице обаче поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. В мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по този въпрос на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение