Определение № 1537 от 26.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4966/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК и чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Уиз Еър Унгария Црт“ и по насрещна касационна жалба на ищцата Д. С. Н. срещу решение № 2402 от 16.04.2025 г. по в. гр. дело № 14963/2024 г. на Софийския градски съд, II „Б“ въззивен състав, както и по частна жалба на ответното дружество срещу определение № 15690 от 19.08.2025 г. по същото дело, с което е оставена без уважение подадената от него молба за изменение на решението в частта за разноските и е уважена депозираната от Д. С. Н. молба по чл. 248 ГПК. „Уиз Еър Унгария Црт“ обжалва въззивното решение в частта, в която съдът е потвърдил решение № 12753 от 27.06.2024 г. по гр. д. № 57691/2022 г. на Софийски районен съд, 55 състав, допълнено с решение № 16769 от 13.09.2024 г., в частта, в която ответникът е осъден да заплати на Д. С. Н. обезщетение по чл. 215 КТ във връзка с чл. 31, ал. 2 Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ) в размер от 9 720. 85 лв., за периода от 21.10.2019 г. до 26.02.202 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане. Касаторът - ответник поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди, че ставките от 55 евро на ден съгласно НСКСЧ са приложими само за персонал на самолети под български флаг, а ищцата е работила в самолет под унгарски флаг. Счита, че сумата „до 55 евро“ в НСКСЧ е определена като максимален, а не като минимален размер за стюардеси, като работодателят има право по чл. 31, ал. 6 НСКСЧ да определя и по-нисък размер на плащането за командировка. Поддържа още, че съдът не е съобразил обстоятелството, че на ищцата е бил осигуряван пълен пансион при изпълнение на международни полети. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 215 КТ да бъде отхвърлен като неоснователен. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба касаторът се позовава на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. „Приложими ли са „ставките" за „дневни" по чл. 31, ал. 2 и Приложение 3А от НСКСЧ за персонал, който лети на самолет под чужд флаг (не с национални и регистрационни знаци на Република България)?“ и 2. „Дали Приложение 3А на НСКСЧ предвижда минимални или максимални ставки на ,,дневните" с израза „до 55 евро“ и дали тази разпоредба противоречи на чл. 228 КТ, както и дали чл. 3l, ал. 6 НСКСЧ дава право на работодателя да определя ставки под предвидените в Приложение 3А от НСКСЧ?“. Ищцата Д. С. Н. подава отговор на касационната жалба на ответника, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. „Уиз Еър Унгария Црт“ подава и частна касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК срещу определение № 15690 от 19.08.2025 г. по в. гр. дело № 14963/2024 г. на СГС, с което е оставена без уважение подадената от ответника молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските и е уважена молбата с правно основание чл. 248 ГПК на Д. С. Н., като е отменено осъждането на ищцата да заплати на ответното дружество сторените в производството разноски и вместо това е осъден „Уиз Еър Унгария Црт“ да й заплати сумата от 438. 79 лв. - разноски пред СГС (по компенсация). Частният жалбоподател поддържа, че неправилно въззивният съд е приел, че не е доказано уговарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение в негова полза, доколкото договорът за правна защита може да бъде и устен, а писмената форма по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. е само за доказване. Счита, че от представените доказателства (банкови нотификации и справка от счетоводната система) може да бъде установено извършеното плащане на адвокатския хонорар. Д. С. Н. подава отговор на частната жалба, в който поддържа становище за нейната неоснователност. В рамките на преклузивния срок по чл. 287, ал. 2 ГПК ищцата Н. подава насрещна касационна жалба срещу горепосоченото въззивно решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта му, с която е отхвърлен иска по чл. 215, т. 1 КТ за присъждане на неизплатени „дневни командировъчни пари“ в размер на сумата, представляваща разликата между претендираната от ищцата сума от 15 812. 89 лв. и присъдената ѝ с обжалваното решение сума 9 720. 85 лв. Твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което моли то да бъде отменено, като вместо него бъде постановено ново решение, с което да й бъдат присъдени всички претендирани от нея „дневни командировъчни пари“. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба на ищцата не е формулиран конкретен въпрос. Наведено е основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът „Уиз Еър Унгария Црт“ подава отговор на касационната жалба на ищцата, в който поддържа становище за нейната недопустимост, за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема, че касационната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което тя е допустима. Въззивният съд е приел по делото, че между страните е съществувало трудово правоотношение по трудов договор от 14.10.2019 г., което считано от 26.02.2021 г. е било прекратено поради съкращаване на щата. На 31.07.2020 г. между страните е бил сключен анекс към трудовия договор, съобразно който ищцата е била назначена на длъжността „стюард/стюардеса“. Считано от 21.07.2020 г. е било договорено брутно трудово възнаграждение в размер на 12 288 лв. годишно, платимо на 12 равни вноски всеки месец. Решаващият съд е намерил, че в чл. 5б от трудовия договор страните са се съгласили, че служителката ще има право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на Раздел IV от НСКСЧ в размери, допълнително установени в изрична заповед на работодателя. От приетото заключение на счетоводната експертиза е счел за установено, че за периода от 21.10.2019 г. до 24.10.2022 г. на времетраене на процесното трудово правоотношение ищцата е била в 147 броя полетни дни. Посочил е, че с оглед на естеството на трудовите функции на ищцата, за дължимите командировъчни пари следва да намери приложение разпоредбата на чл. 31, ал. 2 от раздел ІV НСКСЧ, съгласно която персоналът на въздухоплавателните транспортни средства, които летят с национални и регистрационни знаци на Република България, получават командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3а. Съобразил е и ал. 6 на същия член, според която ръководителите на предприятия могат да определят размери на командировъчните пари, различни от определените в приложенията, в зависимост от експлоатационни и технологични условия на работа и организация на международните рейсове. Въззивният съд е заключил, че съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 753 от 29.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1283/2010 г., IV г. о., не е допустимо с подзаконов нормативен акт по чл. 215 КТ да се предоставят на работодателите права да намаляват едностранно определените размери на дължимите обезщетения при командироване. Счел е, че законодателят е овластил МС да определи долни граници на размерите на обезщетенията, а не да прехвърли тази възможност на работодателите, в резултат на което ако МС при издаване на наредбата по чл. 215 КТ е излязъл извън рамките на законовото овластяване, актът му противоречи на нормативен акт от по-висок ранг, в случая КТ, и съгласно разпоредбата на чл. 15, ал. 3 ЗНА не следва да намери приложение. Поради това е приел, че нормата на чл. 17, ал. 1 НСКСЧ, доколкото предвижда максимален размер на обезщетенията по чл. 215 КТ, не се прилага като противоречаща на КТ, а нормата на чл. 31, ал. 6 НСКСЧ следва да се тълкува в смисъл, че работодателят може да определи по-голям размер на обезщетенията при командироване от посочените в приложенията на наредбата, но не и по-малък такъв. Счел е, че с оглед на постигнатото между страните изрично съгласие за заплащане на командировъчни средства, обективирано в разпоредбата на чл. 5б от трудовия договор, неоснователен е доводът на ответника, че самолетите на дружеството не летят с национални и регистрационни знаци на Република България. Решаващият съд е посочил, че би било недопустимо лишаването на български екипажи на самолети от основни трудови права и поставянето им в по-неблагоприятно положение спрямо други, полагащи труд при идентични условия, само въз основа на регистрационните знаци на въздухоплавателното средство. Съобразил е, че съгласно НСКСЧ, определени в Приложение № 3а, дължимите на ищцата командировъчни пари са в размер на по 55 евро на полетен ден, възлизащи на сума в общ размер от 15 812. 89 лв., като изплатените от работодателя командировъчни пари за общо 147 броя летателни дни е в общ размер на 6 092. 04 лв.. Ответникът е останал задължен за сумата 9 720. 85 лв. за периода от 21.10.2019 г. до 26.02.2021 г., за която въззивният съд е счел иска за основателен и го е уважил. За разликата над уважения размер до предявения от 15 812. 89 лв. е отхвърлил иска като неоснователен. По основанията за допускане на касационно обжалване: Поставените два въпроса от касатора – ответник имат сходно съдържание и могат да бъдат обобщени във въпроса за приложимия материален закон по правоотношение, свързано с изплащане на командировъчни пари на член от състава на екипаж на въздухоплавателно транспортно средство, сключил трудов договор по КТ с чуждестранен превозвач, в който е уговорено право на командировъчни по смисъла на раздел IV от НСКСЧ. Така преформулиран въпросът е обуславящ за крайния изход на конкретния спор и съставлява общо основание за допускане на искания касационен контрол. По него е формирана непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение № 753/29.03.2011 г. по гр. д. № 1283/2010 г., ІV г.о., решение № 129/07.07.2016 г. по гр. д. № 3736/2015 г., ІV г.о. и др., според която законовата делегация на МС обхваща правото да определя минимални размери на командировъчните обезщетения, като по-малки размери на обезщетенията не могат да се уговорят – нито в колективен, нито в индивидуален трудов договор. Не е допустимо и работодателите едностранно да определят такива по-малки размери. По конкретния спор няма съмнение, че относно конкретния размер на дължимите на ищцата суми за командировъчни пари за осъществени международни рейсове като член на екипаж на въздухоплавателно средство, оперирано от чуждестранен превозвач, е приложим българския материален закон и в частност КТ – чл. 215. Този извод произтича от правопораждащия процесното правоотношение юридически факт - трудовия договор от 01.01.2015 г., в който е постигнато съгласие между страните, че наемането на ищцата на работа в предприятието на ответника се извършва на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ. Обстоятелството, че въздухоплавателното транспортно средство извършва летателна дейност под чужд, а не български флаг, е без правно значение след като страните са договорили регулацията на отношенията им във връзка с престирането на работната сила на служителката да се подчиняват на българския КТ. Наличието на трайна и актуална съдебна практика на ВКС в гореизложения смисъл изключва осъществяването на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което обстоятелство обуславя извод за недопускане на касационно обжалване по горепосочения правен въпрос. Поради недопускане на касационен контрол по касационната жалба на ответника и в съответствие с чл. 287, ал. 4 ГПК, насрещната касационна жалба на ищцата не следва да бъде разглеждана. По частната касационна жалба: За да постанови обжалваното определение по чл. 248 ГПК, въззивният съд е приел, че от представените от ответното дружество доказателства не се установява плащане на договореното адвокатско възнаграждение от работодателя в първоинстанционното производство. Намерил е, че от представените нотификации и др. банкови документи не може да бъде установено нито извършването на банковия превод, нито каква сума се превежда и на какво основание. По отношение на сторените разноски във въззивното производство, второинстанционният съд е счел, че ответникът не е доказал нито уговаряне, нито заплащане по банков или по друг път на претендираното адвокатско възнаграждение. Посочил е, че по делото липсва договор, с който двустранно да е уговорено адвокатско възнаграждение в претендирания размер, а представените три броя фактури не са подписани от представител на ответника. Съобразил е още, че в представените платежни нареждания са посочени номера на други фактури, като ответникът не е доказал каква е стойността на всяка една от тях, за да може да се установи по безспорен начин, че е вярно твърдението в справките, че платежните нареждания касаят именно адвокатското възнаграждение на ответника по настоящото дело (с оглед водените множество други трудови дела от работодателя). Частната жалба е подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване определение на въззивен съд, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Съгласно дадените с т. 1 ТР по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, разноските за адвокатско възнаграждение се присъждат в полза на правоимащата страна, когато същата установи, че е заплатила възнаграждението, като в договора за правна помощ следва да е вписан начинът на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това. В случая заплащането на съдебните разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното и във въззивното производство не е установено с представените по делото доказателства. Приложените нотификации (намиращи се на л. 590 и л. 591 от първоинстанционното дело) са написани на английски език, като от тях не може да бъде установено нито основанието на извършените плащания, нито размерът на преведената сума, поради което, доколкото не се посочват и представят други доказателства, следва да се приеме, че не е установено действителното извършване на плащането. Изложеното се отнася и за сторените във въззивното производство разноски. От представените от касатора банкови документи от 06.01.2025 г., 21.01.2025 г. и 28.01.2025 г. не може да бъде установено основанието въз основа на което е извършено плащането, нито връзката между него и представените фактури, находящи се на л.184, 185, л. 188, л. 191 от въззивното дело. С оглед на непредставянето на доказателства, удостоверяващи действителното извършване на плащането по конкретното дело (касов бон, платежно нареждане, извлечение от банкова сметка на рецепиента, заверена със съответната парична сума и др. ), частната жалба следва да бъде приета за неоснователна, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Съобразно гореизложеното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение