Определение № 5229 от 16.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2727/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. К. П., с адрес: гр. С., ул. •••, действащ чрез адвокат С. К. Л. от АК - Б., със съдебен адрес: гр. Б., ул., „Л. К.“, вх. „В“, ет. 1, срещу въззивно решение № 233 от 03.03.2024 г., постановено по въззивно гражданско дело № 1258/2023 г. по описа на Апелативен съд - София, в частта му, в която е потвърдено решение № 819 от 20.02.2023 г., постановено по гр. д. № 2069/2022 г. по описа на СГС, ГО, 28-ми състав, в частта, в която е отхвърлен като неоснователен искът на Т. К. П. за разликата над 1 500 лева до претендираните 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията, на досъдебно производство № 7/2017 г. по описа на ТС БОП С., Ямбол, пр. пр. №351/2017 г. по описа на Специализираната прокуратура.

В касационната жалба се излагат съображения, че решението е неправилно, и необосновано. По подробни изложени съображения жалбоподателят чрез процесуалния си представител моли касационната инстанция да отмени атакуваното съдебно решение и да уважи исковата му претенция в пълен размер.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди, че обжалваното решение противоречи на практика на ЕСПЧ за констатирани нарушения на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ – делото „Димитров и Ханъмов срещу България“; делото „Трайчо Асенов срещу България“; делото „Попов срещу България“.

В изложението си касаторът посочва следните въпроси, които счита, че са били включени в предмета на делото и са обусловили крайния изход от него, но не са съобразени с посочената от него практика на ЕСПЧ, а именно:

1. Следва ли съдът да взема под внимание като обстоятелство, намаляващо размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди, това, че по време на воденото срещу него досъдебно производство обвиняемият е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ по влязла в сила присъда?“;

2. При определяне на обезщетение за причинени неимуществени вреди на основание чл. 52 от ЗЗД, следва ли съдът да отчита обществено- икономическите условия на живот в страната?.

Ответната по касация страна не е депозирала писмен отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

С атакуваното в настоящото производство въззивно съдебно решение, съдът е отбелязал, че пред СГС е предявен иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ от Т. К. П. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на сумата от 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията с твърдения, че разследването по досъдебно производство №7/2017 г. по описа на ТС БОП С., Ямбол, пр. пр. №351/2017 г. по описа на Специализираната прокуратура било забавено. Въззивният съд е приел, че не е спорно, че Т. К. П. е привлечен в качеството на обвиняем на 21.09.2017 г. за това, че от неустановена дата, през месец януари 2017 г. до настоящия момент на територията на гр. С., участвал в организирана престъпна група - структурирано трайно сдружение на девет лица, създадена с користна цел и с цел да вършат съгласувано в страната престъпления по чл. 354а, ал. 1 НК (разпространение на наркотични вещества), за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ повече от три години; и за това, че на 20.09.2017 г. в гр. С., като лице, което действа в изпълнение на решение на организирана престъпна група, без надлежно разрешително в нарушение на установените правила в Закона за контрол на наркотичните вещества и прекурсори, държал с цел разпространение на високорискови наркотични вещества, включени в Приложение №1 към чл. 3, т. 1 от Наредбата за реда за класифициране на растенията и веществата като наркотични, списък на „Растения и вещества с висока степен на риск за общественото здраве, поради вредния ефект от злоупотребата с тях, забранени за приложение в хуманитарната и ветеринарната медицина“ - метамфетамин, което деяние представлява престъпление по чл. 354а, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1 НК. По фактите въззивният съд е отбелязал, че на същата дата 21.09.2017 г. е проведен разпит на обвиняемия Т. П.. На 22.09.2017 г. му е определена постоянна мярка за неотклонение „Задържане под стража“ с определение на СпНС като същата е потвърдена с определение на АСпНС от 05.10.2017 г. На 11.12.2017 г. е изменена мярката от „задържане под стража“ в „гаранция в пари“ в размер от 10 000 лева. Отново на 20.09.2017 г. и на 21.09.2017 г. в качеството на обвиняеми са привлечени още седем лица, а впоследствие в качеството на обвиняеми са привлечени още две лица. Общият брой обвиняеми по досъдебното производство наброява десет души. На 19.10.2018 г. Т. П. е привлечен като обвиняем за горепосочените престъпления като повдигнатите обвинения са били прецизирани. Обвинението е предявено на обвиняемия П. на 27.02.2019 г., като на същата дата е проведен и разпит на обвиняемия, както и му е предявено разследването. На 08.04.2019 г. е изготвено заключително мнение от водещия разследването за предаване на съд на общо десет лица, сред които и ищецът. Няколкократно материалите по ДП са внасяни в СпНС, ведно с постигнати споразумения между наблюдаващия прокурор и защитник на някой от обвиняемите, които са одобрявани и периодично делото е връщано на СП. С постановление от 26.11.2020 г. е поискан срок за разследване за изпълнение на вече дадените указания от предходния наблюдаващ прокурор - разпити на свидетели и провеждане на разпознавания. Нееднократно са констатирани съществени нарушения на процесуални правила при предявяване на постановлението за привличане на обвиняемите, както и при предявяване на разследването. Констатирани са и съществени нарушения на процесуални правила при повдигане на обвинението на един от обвиняемите. Давани са изрични указания за отстраняване на констатираните нарушения. Няколкократно е изисквана информация от ДМОС-МВР, вкл. са изпращани и напомнителни писма. На 23.11.2021 г., в рамките на удължения срок по чл. 242 НПК, е постановено частично прекратяване на наказателното производство спрямо повдигнато обвинение на един от обвиняемите за престъпление по чл. 354а, ал. 2, т. 1, вр. ал. 1 НК, изпратено за връчване на лицата по чл. 243, ал. 4 НПК. Към момента на депозиране на исковата молба - 28.02.2022 г., досъдебното производство не е било приключило. Съдът е констатирал, че от събраните в хода на процеса писмени доказателства се установява, че срещу ищеца е внесен обвинителен акт в Специализиран наказателен съд на 21.07.2022 г., като с оглед проведената междувременно законодателна реформа, специализираният съд е бил закрит и делото се разглежда от ОС - С. по НОХД 374/2022 г.

Въззивният съд е констатирал, че от приложената по делото справка за съдимост на Т. П. се установява, че той е бил осъждан с присъда от 17.11.1999 г. за престъпление по чл. 197, т.3, вр. чл.195, ал. 1, т. 4 и 5 от НК, вр. чл. 55 НК, като му е наложено наказание глоба. С присъда от 17.02.2017 г., влязла в сила на 19.03.2018 г., ищецът е осъждан и за престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. 4, б. „б“, предл. 1, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, вр. чл. 54 НК за причинена смърт по непредпазливост при управление на МПС, нарушавайки правилата за движение по пътищата, за което е бил осъден на четири години лишаване от свобода. С определение от 15.10.2020 г. ищецът е бил освободен условно предсрочно от изтърпяване на останалата част от наказанието в размер на 10 месеца и 8 дни. Съдът е посочил в мотивите си показанията на свидетеля М. М., че ищецът споделял с него желанието си да се установи в чужбина и да започне нов живот. Въззивният съд е приел, че съгласно трайно установената съдебна практика неразумната продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни. Съдът е приел, че процесното наказателно производство, независимо от неговата фактическа и правна сложност, необходимостта да бъдат разпитани множество обвиняеми – 9 бр., претърсвания, изземвания, разпит на 28 свидетели, е продължило извън разумен срок от приблизително от 4 години и 10 месеца. Съдът е приел, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са в пряка и непосредствена последица от прекомерната продължителност на воденото срещу него досъдебно производство и подлежат на обезщетяване от Прокуратурата на РБ, но доколкото част от периода за водене на досъдебното производство е обхващал и време на изтърпяване на най-тежкото наказание от ищеца, въззивната инстанция не е приела, че правната сфера е засегната във висока степен. Съдът е отбелязал, че макар ищецът да е търпял стрес и притеснения поради повдигнатото обвинение, интензитетът на тези вреди е нисък поради изтърпяването на наказание за друго престъпление през същото време. Съдът е определил обезщетение в размер на 1 500 лева като е съобразил продължителността на досъдебното производство - около 5 години; установените осъждания на ищеца; изтърпяването на „лишаване от свобода“ по време на воденото досъдебно производство; интензитетът на мерките на процесуална принуда; броят и продължителността на извършените с негово участие процесуални действия; начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед личността му и начина на живот.

Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са такива, които като цяло се свеждат до един обобщен въпрос, а именно: какви са критериите, от които следва да изхожда съдът при определяне на справедливо обезщетение за вреди, претендирани от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 §1 ЕКПЧ.

По така формулирания от касационната инстанция обобщен и уточнен правен въпрос съобразно правомощията й с оглед дадените с ТР № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС разяснения, същият отговаря на общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване, но не и на допълнителната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В практиката на ЕСПЧ и ВКС (ТР №1/2022 г. на ОСГК) по така посочения въпрос се приема, че при специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка следва да вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за размера на това обезщетение във всеки конкретен случай. В съответствие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът следва да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, а в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд на РБ е указано, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението - продължителността на съответното производство; наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на продължилото в неразумен срок производство - здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. Прието е също така, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация.

В настоящия случай, при формиране на крайния си извод, въззивният съд е изхождал от така посочените по-горе критерии, установени в съдебната практика и практиката на ЕСПЧ, като не се е отклонил от нея. Така посочените в изложението на касатора решения на ЕСПЧ са постановени при различна фактическа обстановка, поради което не са в противоречие с обжалвания въззивен акт. По делото „Димитров и Ханъмов срещу България“ установеният срок на продължителност на производството е 11 години; по делото „Трайчо Асенов срещу България“ присъдената сума е за констатирани пет нарушения на Конвенцията; по делото „Попов срещу България“ присъдената сума за обезщетение е в размер на 3 500 евро, но също за констатирани пет нарушения на Конвенцията, при установена мярка „задържане под стража“, продължила повече от година. Несъмнено ЕСПЧ е изхождал от конкретните обстоятелства по делото като е присъждал различни обезщетения по дела, основани на нарушение на чл. 6 §1 от Конвенцията, с оглед констатираната продължителност на производството и други обстоятелства, установени по спора. Така по делото „Сиджимов срещу България“ при установена продължителност на производството от единадесет години, ЕСПЧ е присъдил обезщетение в размер на 1 500 евро за нарушение на чл. 6 §1 от ЕКПЧ; по делото „Содаджиев срещу България“ - при продължителност над шест години е присъдено обезщетение в размер на 1 000 евро; по делото „Валентин Иванов срещу България“ - при продължителност от осем години, един месец и двадесет и осем дни за досъдебно производство и три съдебни инстанции – обезщетението е в размер на 600 евро; по делото на „Спас Т.ов срещу България“ - при продължителност от седем години и шест месеца за предварителното разследване и три съдебни инстанции – обезщетението е в размер на 1 200 евро.

Въззивният съд е съобразил продължителността на производството от 4 години и 10 месеца, както още и факта, че за част от периода (около две години и половина) ищецът е бил в затвора, изтърпявайки наказание „лишаване от свобода“ – факт, който е относим в случая за определяне на дължимото обезщетение, доколкото ищецът твърди в исковата си молба, че образуваното срещу него досъдебно производство не му давало възможност да планира живота си и евентуално да замине на работа в чужбина. Съдът се е съобразил и с останалите критерии за определяне на справедливото в случая обезщетение – предишните осъждания на ищеца; обществено-икономическите условия за живот в България към датата на предявяване на иска (минималната работна заплата в страната към този момент е 710 лева); липсата на съществено засягане на емоционалната сфера на ищеца.

С оглед изложеното обжалваното въззивно решение не следва да се допусне на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като твърди, че посочените от него въпроси са решени в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, както и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Наличието на тези две предпоставки не се обосновават. Не се сочат актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, в разрез с които са правните изводи на въззивната инстанция. Що се отнася до визираната в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предпоставка, съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай по поставените въпроси не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика

В обобщение следва да се посочи, че въззивното решение не следва да се допусне на касационно обжалване по въпросите и на основанията, изложени от касатора.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение