Определение № 2848 от 15.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1171/2026 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Банка ДСК“ АД срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд.

Ответникът М. Д., представляван от назначения на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, оспорва жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Първоинстанционният съд е уважил изцяло предявените искове по чл. 17, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на главница и договорни и законни лихви по сключения по реда на ЗКСД договор за банков кредит за заплащане на такси за обучение.

По жалба на ответника въззивният съд, след частична отмяна на решението, е отхвърлил иска за заплащане на договорна лихва в размер на 28 851,39 лв. за разликата над 7960,62 лв. Потвърдил е решението в останалите части.

За да постанови решението си в отхвърлителната част, предмет на подадената от ищеца касационна жалба, въззивният съд е споделил изложените от първата инстанция съображения за недействителност поради противоречие с нормата по чл. 10, ал. 3 ЗЗД на клаузата по т. 10.2 от Общите условия на договора по отношение на предвидената ежегодна капитализация на начисляваната в течение на гратисния период договорна лихва. Въз основа на това е приел, че за същия период договорната лихва се дължи в размер на 7960,62 лв. съгласно заключението на счетоводната експертиза и устните обяснения на вещото лице, а не в обусловения от периодичната капитализация претендиран размер.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 поради очевидна неправилност и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с въпросите:

• представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД капитализирането по време на гратисния период на договорна лихва с отложен (ненастъпил) падеж към непадежирала главница по договор за кредит, сключен при условията на ЗКСД, вкл. предвид факта, че тази капитализация е предвиден в съдържанието на Типовия договор, утвърден от ведомствата, натоварени с държавната политика в областта на финансиране на образованието, и сключен с банката-кредитор по реда на чл. 7 ЗКСД;

• в случай, че страните по договор за кредит са отложили изискуемостта на възнаградителни лихви и са договорили погасителен план за заплащане на отложените лихви след изтичане на гратисния период, настъпването на предсрочната изискуемост на главницата по кредита води ли до недължимост на отложените възнаградителни лихви, чиито месечни падежи следват предсрочната изискуемост;

• длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност?

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. По изтъкнатото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК обаче не са изложени конкретни доводи за обосноваване на наличието на тази квалифицирана форма на неправилност. Липсата на такива е достатъчна да обоснове отказ да се допусне касационно обжалване на това основание, доколкото, макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция, за разлика от случаите на нищожност и недопустимост на въззивното решение, по общо правило не следи служебно за правилността му, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). С оглед последното в тежест на жалбоподателя е да посочи и обоснове кое от въведените в касационната жалба оплаквания за неправилност (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) отговаря и на квалифициращите признаци за „очевидна“ неправилност, посочени по-горе, което в конкретния случай не е сторено.

По първия въпрос не е налице специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика, вместо което единствено се излага, че въпросът засяга широк кръг субекти (студенти и докторанти) и значими обществени отношения, свързани с държавната гаранция по този вид кредити.

Независимо от това неоснователни са и доводите за липса на практика по въпроса, доколкото такава последователна практика е установена с редица решения на ВКС (т. д. № 1504/2018 г., т. д. № 439/2017 г., т. д. № 1345/2019 г., т. д. № 2848/2019 г.), в които е прието, че уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 33Д, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. С решение № 324/2025 г. по т. д. № 335/2025 г., постановено въз основа на аналогични факти, е прието, че горепосочената практика е изцяло приложима и към договорите за кредит, сключени по реда на ЗКСД – обратно на поддържаното от жалбоподателя. Наличието на посочената практика, с която въззивното решение е съобразено, и при липсата на конкретни аргументи за необходимост от изоставянето или осъвременяването ѝ, изключва допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По втория въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд, доколкото в отхвърлителната част решението се основава на приетата недействителност на уговорката за капитализация, а не на наличието или липсата на предсрочна изискуемост.

Не удовлетворява общото изискване за допускане на касационно обжалване и третият въпрос. Значимостта на същия за конкретното дело се обосновава с твърдението, че въззивният съд не е изложил мотиви относно доводите на ищеца, че дори и да се приеме наличие на анатоцизъм, това не може да има за последица освобождаване на длъжника от задължението за възнаградителна лихва през гратисния период. С така дадената формулировка и аргументация въпросът не съответства нито на мотивите, нито на диспозитива на въззивното решение, с което отложената възнаградителна лихва за гратисния период е присъдена частично, а за разликата до пълния претендиран размер претенцията е отхвърлена поради недействителността на уговорката за капитализация.

С тези мотиви съдът