Определение № 60553 от 25.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1358/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 108539/08.12.2020 г. на Н.-А. Ю. П.-А., подадена чрез адв. М. М., срещу въззивно решение № 85/29.09.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 215/2020 г. по описа на Бургаски апелативен съд. С това решение след частична отмяна решение № 76/14.04.2020 г., постановено по гр. дело № 958/2019 г. по описа на Бургаски окръжен съд, е отхвърлен предявеният иск по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 2000 лв. – претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в противоправни актове, действия и бездействия на прокурори от Окръжна прокуратура-Бургас, Апелативна прокуратура-Бургас и Върховна касационна прокуратура, ведно със законната лихва от датата на предявяването на иска, и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част, с която предявената претенция е отхвърлена за разликата над 2000лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв. В касационната жалба се релевират доводи за противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на иска изцяло или за връщане делото на въззивния съд и последващо разглеждане от друг въззивен състав. Релевирано е и искане за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението, изразяваща се в грешно посочване като дата на предявяване на исковата молба, от която се претендира законната лихва, 11.12.2017г. вместо 20.06.2019г. В приложеното към жалбата изложение като общо основание за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1. „Когато пред въззивната инстанция са събрани всички допустими и относими доказателства, но има съмнения дали повдигнатия с исковата молба съдебен спор е по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, или по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 13 ЕКЗПЧОС и Протокол № 7, чл. 4, § 2 от същата конвенция, за заплащане на обезщетение от Прокуратурата на Република България за накърнено право на възобновяване на наказателно дело, може ли въззивният съд да се произнесе по съществото на спора, като приеме различна правна квалификация, респ. „непълна квалификация“, дадена от първата инстанция?“; 2. „Компетентен ли е гражданският съд, разглеждащ иск с правно основание по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, да преценява законосъобразността, съответно – противоправността на актовете на Прокуратурата на Република България, когато се претендира от тях да са произтекли вреди и предмет на делото е обезщетение на такива вреди?“; 3. „Компетентен ли е гражданският съд, разглеждащ исковата претенция с правно основание по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, да извърши съдебна проверка на материалната законосъобразност, съответно – противоправността на актовете на Прокуратурата на Република България, когато се претендира от тях да са произтекли вреди и предмет на делото е обезщетение на такива вреди?“; 4. „Компетентен ли е гражданският съд да прецени за допуснати нарушения от Прокуратурата на Република България на чл. 13 ЕКЗПЧОС и Протокол № 7, чл. 4, § 2 към същата конвенция, при разглеждане на исковата претенция с правно основание чл. 49 ЗЗД?“. Релевирано е и искане „за допускане на касационно обжалване, мотивирано с липса на съдебна практика за възмездяване на вреди от Прокуратурата на Република България при разглеждане на исковата претенция с правно основание по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, както и по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 13 ЕКЗПЧОС и Протокол № 7, чл. 4, § 2 към същата конвенция, поради накърнено право за възобновяване на наказателно дело, при наличие на нови доказателства или нови обстоятелства от съществено значение за делото“. Във връзка с поставените въпроси се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Посочва се противоречие на въззивното решение с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09. 12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 300/09.01.2019 г. по гр. д. № 2262/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 348/08.01.2018 г. по гр. д. № 495/2017 г. на ВКС, IV г. о. Ответникът по касация – Прокуратурата на Република България, в писмен отговор на касационната жалба взема становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. В срока за произнасяне съдът констатира, че в диспозитива на въззивното решение действително е допусната очевидна фактическа грешка, изразяваща се в посочване на датата 11.12.2017г. вместо 20.06.2019г. Това обстоятелство не препятства произнасянето в рамките на настоящото производство по чл.288 ГПК и допуснатата очевидна фактическа грешка може да бъде отстранена от въззивния съд след приключване на касационното производство. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът е осъден на доживотен затвор без право на замяна с влязла в сила на 16.01.2008 г. присъда по НОХД № 219/2003 г. В процесния период от 01.01.2015 г. до 25.10.2019 г. по негови молби, отправени до прокуратурата, е постановен един отказ на главния прокурор и два отказа на окръжни прокурори, потвърдени от по-горестоящ прокурор, за изготвяне на искане за възобновяване на цитираното наказателно дело. Въззивният състав е посочил, че за да се ангажира отговорността на прокуратурата за непозволено увреждане, е необходимо да се установят елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД – деяние /действие или бездействие/ на прокурор при или по повод изпълнение на възложената му работа, противоправност на деянието, вреда за ищеца и причинно-следствена връзка между деянието и настъпилата вреда. Според втората инстанция в случая не се установява извършено от прокурор противоправно деяние – издадените откази не са незаконни актове и не съставляват незаконни действия по смисъла на чл. 7 от Конституцията. Те са постановени от компетентен орган в рамките на законовите му компетенции и са влезли в сила, а законът не предвижда върху тях да се осъществява съдебен контрол. Въззивният състав е счел, че гражданският съд не може да се произнася по законосъобразността на процесните откази, а преценката за наличието на основанията по чл. 422, ал. 1, т. 3 НПК за внасяне на искане за възобновяване на наказателно производство, приключило с влязла в сила присъда, и необходимостта от събиране на доказателства по случая, е в правомощията на прокурора. Втората инстанция е посочила, че дори гражданският съд да е компетентен да изследва има ли противоправност в действията на прокуратурата и законосъобразни ли са актовете й, в случая такава не се установява и актовете са законосъобразни, тъй като от постановлението от 12.07.2019 г. на окръжния прокурор на ОП-Бургас се установява, че е извършена реална проверка на твърденията на ищеца, а от потвърждаващото определение на АП-Бургас – че изброените основания за възобновяване на наказателното производство не са нови, а са били в основата на защитата на подсъдимия в процеса. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Първият въпрос е некоректно формулиран – по делото не е възникнал спор за правната квалификация на иска. Пред първата и пред въззивната инстанция ищецът не я е оспорил, нито е поискал допълване или коригиране на доклада по делото. Въпросът освен това предполага преценка за правилност на процесуалните действия, извършени от въззивната инстанция, която не може да бъде направена в тази фаза от касационното производство. За пълнота следва да се отбележи, че дори да се възприеме посочената от страната „пълна правна квалификация“, това не би довело до разместване на доказателствената тежест в процеса или до промяна в подлежащите на доказване обстоятелства – те биха останали същите, каквито са посочени в доклада на окръжния съд. Вторият и третият въпрос са идентични. Действително те са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция за неоснователност на предявения иск. Цитираната практика на ВКС обаче касае различни правни въпроси, поради което обжалваното решение не е в противоречие с нея. Следва да се посочи, че въззивната инстанция, макар да е приела, че процесните постановления не подлежат на съдебен контрол, за пълнота е изследвала дали действията на прокуратурата са противоправни. В резултат на това е установила, че преценката на прокурора дали са налице основания за възобновяване на производството е направена при реално извършена проверка, а не при директен отказ, и е законосъобразна. С оглед на това какъвто и отговор да се даде на тези въпроси, не би се обосновал различен краен резултат, предвид наличието на решаващ извод, че актовете на прокуратурата са законосъобразни и не обуславят извод за противоправно поведение. Четвъртият въпрос няма отношение към решаващите изводи на въззивния съд. В исковата молба и уточненията й няма довод за нарушаване на чл. 13 ЕКЗПЧОС и чл. 4, т. 2 от Протокол № 7 към нея, поради което нито първата, нито втората инстанция са се произнесли по този въпрос. Поради това въпросът не съставлява общо основание за достъп до касация. Последният „въпрос“ е неясен и не е формулиран като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Мотивирането на искане за допускане на касационно обжалване с твърдение за „липса на съдебна практика за възмездяване на вреди от Прокуратурата на Република България при разглеждане на исковата претенция с правно основание по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД, както и по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 13 ЕКЗПЧОС и Протокол № 7, чл. 4, § 2 към същата конвенция, поради накърнено право за възобновяване на наказателно дело, при наличие на нови доказателства или нови обстоятелства от съществено значение за делото“ не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Така формулираната част от изложението към касационната жалба не позволява на настоящия състав да изпълни служебното си правомощие съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. За изчерпателност следва да се посочи също, че по формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, а ответникът по жалбата не е поискал присъждането на такива. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,