Определение № 815 от 02.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1547/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК и чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по касационна жалба с вх. №16689/17.07.2023г. и частна касационна жалба с вх. №14822/23.06.2023г.

Касационната жалба е подадена от „Строително дружество ММ“ АД /в несъстоятелност/, представлявано от постоянния синдик – С. Б. срещу решение № 319/22.05.2023г. по в.т.д.№ 950/2022г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 260467 от 11.07.2022 г. по т.д. № 898/ 2018 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 12 състав и са отхвърлени като неоснователни предявените от „Строително дружество ММ“ АД (н) срещу „Биса строй“ ЕООД искове: за установяване на нищожността на договора за покупко -продажба, сключен на 31.03.2005 г. с нотариален акт № 85, том Х., дело 96691 вх. рег. № 13779 на Службата по вписванията - [населено място], между „Строително дружество ММ” ЕООД - [населено място] и „Щърков“ ЕООД- [населено място], както и нищожността на договора за покупко -продажба, сключен на 25.07.2005 г. с нотариален акт № 200, том LLVІІІ, дело 27 253, вх. рег. № 37479 на Службата по вписванията - [населено място] и на договора за покупко-продажба, сключен на 12.08.2005 г. с нотариален акт № 107, том LLХІХ, дело 30 182, вх. рег. № 41 113 на Службата по вписванията - [населено място], и двата между „Щърков” ЕООД - [населено място] и „Биса строй“ ЕООД, всичките както следва: 1) на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 от ЗЗД - като привидни; 2) на основание чл. 26, ал. 2, предл.1 от ЗЗД - поради невъзможен предмет - идеални част от парцел, при липса на индивидуализация на имота съобразно неговия актуален регулационен статут; 3) на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД - поради противоречие със закона, тъй като е бил сключен с цел да се увреди съдружника в „Строително дружество ММ“ АД Г. Я.; 4) на основание чл. 40 от ЗЗД - поради споразумяване на представителят и лицето, с което той е договарял във вреда на представляваното дружество; както и иск с правно основание чл. 108 от ЗС за предаване на владението върху недвижим имот с административен адрес: [населено място], район „Възраждане“, [улица], представляващ неурегулиран поземлен имот с пл. № 130 в кв. 28А, с площ от 15 050 кв.м., заедно с построените в имота сгради.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно, вътрешно противоречиво и необосновано. Поддържа, че апелативният съд е приложил неправилно закона и конкретно нормата на параграф 1 ДР на ТЗ във връзка с чл. 649, ал. 4 ТЗ, като е приел, че дефинираното там понятие „свързани лица“ е релевантен факт, само тогава, когато законът свързва с него настъпването на определени правни последици, напр. исковете по чл. 647 ТЗ. Твърди, че презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД се прилага за всички свързани лица и в случая системата от косвени доказателства установява свързаността между участниците в процесните сделки и волята им. Счита, че е неправилен изводът на въззивния съд, че не се установявало физическите лица – представители на контрахентите да са участвали пряко или косвено в управлението, контрола или капитала на друго дружество, като е игнориран фактът, че С. Щърков и Б. Ц. са представляващи „Борика-Чепеларе“ АД, а то изкупило „М.“ О., представлявано от Б. С., както и че С. и Щърков са били съученици и Щърков е работил, макар и за кратко, в ищцовото дружество. Счита, че от описаните показания на свидетелите С., М., П. и И., категорично се установявало, че действителната обща воля на страните била да въведат в заблуждение трети лица, че активи на дружеството са продадени, но всъщност страните не желаели настъпване на правните последици на сделката. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел, че е задължително да е налице документ относно симулацията, т.нар. „начало на писмено доказателство“, но и че са представени такива доказателства по делото. С оглед горното счита, че необсъждането на показанията на свидетеля И. е съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа и че е неправилен изводът на апелативния съд, че не е налице нищожност поради липса на предмет, тъй като имотът не съществува така както е описан и според регулацията попада в различни УПИ. Твърди се превратно приложение на ТР 3/2014г. и че случаят покрива напълно критерия за правна невъзможност, тъй като не става въпрос за грешна индивидуализация, а за несъществуващ обект. Касаторът твърди и че неправилно апелативният съд е приел, че съдружникът Г. П. Я. можел да се защити с иск по чл. 135 ЗЗД, тъй като същият е изключен с решение от 21.02.2005г. и макар то да е отменено впоследствие, не би могъл да се ползва от този способ успешно. Наред с горното според касатора в случая са осъществени и обективния, и субективния елемент на хипотезата на чл. 40 ЗЗД, противно на приетото от въззивния съд. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК и ал. 2 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Допустимо ли е изключението на чл. 164, ал. 2 ГПК за разкриване на абсолютна симулация чрез свидетелски показания при липса на контра летр, но при наличие на писмени доказателства, събрани в процеса на делото, и имат ли тези доказателства характер на т.нар. „начало на писмено доказателства“, които по правило правят допустими свидетелските показания?“, който счита, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 148/22.10.2020г. по гр.д.№489/2020г., 4 г.о., решение №206/17.07.2012г. по гр.д.№824/2011г. на 4 г.о., решение №405/25.11.2014г. по гр.д.№3709/2014г. на 4г.о., решение №461/16.01.2012г. по гр.д. №1206/2010г.,4 г.о. и др.

2. „Твърдението за свързани лица следва ли да се изследва и прилага само тогава, когато в разпоредба на закон изрично е използван термина „свързани лица“ или свързаността може да се изследва, доказва и прилага и в други хипотези?“, за който поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №60164 от 31.05.2022г. по т.д.№ 1895/2020г. на 2 т.о. на BKC; решение № 64 oт 07.05.2021г. по гр.д. № 2549/2020г. на 4 г.о. на BKC, и същевременно сочи, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

3. „Обстоятелството, че в атакуваната сделка юридическите лица са били представлявани от своите органни представители изключва ли възможността да бъде доказана уговорка за увреждане на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД?, за който касаторът счита, че е разрешен в противоречие с ТР 5/2014г. по т.д.№5/2014г. на ОСТГК на ВКС.

Ответникът по касационната жалба – „Биса строй“ ЕООД е подал отговор от 04.09.2013г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. Е. О., в който оспорва подадената жалба и претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението, както и отхвърляне на жалбата. Поддържа, че всички формулирани въпроси са многословни, объркани, общотеоретични и несвързани с предмета на делото.

Частната касационна жалба е подадена от „Строително дружество ММ“ АД /в несъстоятелност/, представлявано от постоянния синдик – С. Б., срещу решение № 319/22.05.2023г. по в.т.д.№ 950/2022г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която са оставени без уважение подадените от касатора частна жалба срещу определение № 261 932 от 21.07.2022 г. по т.д. № 898/ 2018 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 12 състав, с което дружеството е осъдено на основание чл. 77 ГПК да заплати на Софийския градски съд държавна такса в размер на 71 871.33 лева, и частната жалба срещу определение № 265 564 от 23.09.2022 г. по т.д. № 898/ 2018 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 12 състав, с което първоинстанционното решение е допълнено в частта за разноските и дружеството е осъдено да заплати на ответника „Биса строй“ ЕООД адвокатско възнаграждение в размер на 8 400 лева, с включен ДДС.

Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е потвърдил и двете обжалвани определения на СГС, като в частта, с която е осъден да заплати държавна такса счита, че не може да бъде споделен извода на апелативния съд, че произнасянето относно финансовоправно задължение се извършва служебно от съда, а решението, на което се е позовал САС е от преди 15 години, и имало практика в обратен смисъл. С оглед посоченото счита, че произнасянето по чл. 77 ГПК е недопустимо. Поддържа и че неправилно била определена дължимата държавна такса, като е прието, че исковете са предявени в защита на различни интереси, като твърди, че искът по чл. 108 ЗС е предявен при условията на евентуалност. Поддържа, че е налице процесуално нарушение и относно произнасянето по чл. 248 ГПК, като изтъква, че в заседанието на 27.05.2022г., след което е постановено решението, списък на разноските не бил представен, а такъв бил даден в предходно заседание, но след него имало определение за отмяна на хода по същество. С оглед изложените доводи претендира уважаване на жалбата и отмяна на двете атакувани определения.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по частната касационна жалба поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд като съд по съществото на спора да извърши самостоятелна проверка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон, да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в изготвените от него мотиви на въззивния съдебен акт?, за което поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 324/22.04.2010г. по гр.д.№ 1413/2009г., IV г.о., решение № 990/24.03.2010г. по гр.д.№ 47/2009г., решение № 643/12.10.2010г. по гр.д.№ 1246/2009г., IV г.о., решение № 157/08.11.2011г. по т.д.№ 823/2010г., II т.о., и решение № 134/30.12.2013г. по т.д.№ 34/2013г., II т.о.;

2. „В случай, че съдът не се е произнесъл с решението си по делото относно дължимата държавна такса, то с какъв акт следва да се произнесе впоследствие – с допълващо решение по чл. 248 ГПК, с определение или с определение, имащо характер на решение, или с определение по реда на чл. 77 ГПК? Какъв е реда за обжалване на съответния акт – по реда за обжалване на съдебните решения или по реда за обжалване на определенията?“, като твърди противоречие с практиката на ВКС по решение № 124/15.03.2021г. по т.д.№1374/2019г. на 1 т.о., определение №41/14.01.2011г. по ч.т.д.№1022/2010г., 3 г.о., определение №34/31.01.2022г. по ч.гр.д.№263/2022г. на 3 отд.

3. „При предявен главен иск по чл. 26 ЗЗД и евентуален по чл. 108 ГПК правният интерес, който се защитава един и същ ли е по смисъла на разпоредбата на чл. 72 ГПК? Когато са предявени алтернативно или евентуално съединени искове в защита на един и същи интерес / едно и също благо/, държавната такса и адвокатското възнаграждение дължат ли се за всеки от исковете или таксата е една, както и възнаграждението?, като поддържа, че макар въззивният съд да се е позовал на цитирани определения, има практика и в обратния смисъл по следните дела – ч.т.д. №344/2021г.,2 т.о., ч.гр.д. №238/2012г., 4 г.о. и ч.т.д. №1218/2016г., 1 т.о. на ВКС.

Ответникът по частната касационна жалба – „Биса строй“ ЕООД е подал отговор от 10.07.2013г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. Е. О., в който оспорва подадената жалба като процесуално недопустима и претендира оставянето й без разглеждане, считайки че е просрочена, а при условията на евентуалност – недопускането й до касация.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, САС е приел за установено, че с решение № 5 от 23.03.2005 г. по ф.д. № 17 999/1994 г. на Софийския градски съд, фирмено отделение по партидата на „Строително дружество ММ“ О. в регистъра на търговските дружества е вписано изключване на съдружника Г. П. Я., а с решение № 6 от 29.03.2005 г. по същото фирмено дело – продължаване на дейността на дружеството като еднолично дружество с ограничена отговорност и заличаване като управител на Г. П. Я.. Приел е, че с решение по ф.д. № 55/ 1995 г. на Софийския градски съд, ФО е отменено като незаконосъобразно решението от 21.02.2005 г. на Общото събрание на съдружниците в „Строително дружество ММ“ О. за изключване на съдружника Г. П. Я. и е постановено заличаване на изключването на съдружника, като същото е влязло в сила на 5.06.2008 г.

Въззивният съд е приел, че с решение № 194 от 30.06.2017 г. по т.д.н. № 246/ 2017 г. на Апелативен съд - П. на основание чл. 630, ал. 2 от ТЗ е обявена неплатежоспособността на „Строително дружество ММ“ АД с начална дата 25.06.2004г., като С. Б. е назначен за временен, а впоследствие и за постоянен синдик.

САС е приел, че не се спори относно сключването на сделките и че с договор за покупко - продажба, сключен на 31.03.2005 г., с нотариален акт № 85, том Х., дело 96691 вх. рег. № 13779 на Службата по вписванията - [населено място], „Строително дружество ММ” ЕООД- [населено място], представлявано от управителя Б. И. С., продало на „Щърков“ ЕООД - [населено място], чрез управителя С. З. Щърков, недвижим имот в [населено място], район „Възраждане“, [улица]: неурегулиран поземлен имот с площ от 15 050 кв.м., съставляващ имот с пл. № 130 в кв. 28А по плана на [населено място], м. „Пробив [улица]- стара „Н. С.“, заедно с построените в поземления имот административни сгради и производствени помещения, съставляващи обекта „Автобаза“, за сумата 480 000 лева, включваща в себе си 300 000 лева за поземления имот и 180 000 лева, с включен ДДС, за всички сгради, която трябвало да бъде платена по следния начин: 50 000 лева при подписването на договора, а останалата сума 430 000 лева - по банков път в срок до 31.12.2005 г. Приел е, че с договор за покупко - продажба, сключен на 25.07.2005 г. с нотариален акт № 200, том LLVІІІ, дело 27 253, вх. рег. № 37479 на Службата по вписванията - [населено място], „Щърков“ ЕООД - [населено място], чрез управителя С. З. Щърков, е продало на „Биса Строй“ ЕООД - [населено място], чрез управителя Б. Л. Ц., неурегулиран поземлен имот с площ от 15 050 кв.м., съставляващ имот с пл. № 130 в кв. 28А по плана на [населено място], за сумата 305 000 лева, която трябвало да бъде платена по следния начин: 50 000 лева в брой при подписването на договора, а останалата сума 255 000 лева - по банков път в срок до 31.12.2005 г., а с договор за покупко - продажба, сключен на 12.08.2005 г. с нотариален акт № 107, том LLХІХ, дело 30 182, вх. рег. № 41 113 на Службата по вписванията - [населено място], „Щърков“ ЕООД - [населено място], чрез управителя С. З. Щърков, продало на „Биса Строй“ ЕООД - [населено място], чрез управителя Б. Л. Ц., недвижими имоти, находящи се в [населено място], район „Възраждане“, [улица], № 22: Автобаза, състояща се от административни сгради и производствени помещения, подробно индивидуализирани в договора, за сумата 185 000 лева, с включен ДДС, която трябвало да бъде платена по следния начин: 120 000 лева при подписването на договора, а останалата сума 65 000 лева- по банков път в срок до 31.12.2005 г.

САС е приел за неоснователно твърдението на въззивника-ищец, че прехвърлителните сделки са извършени „между фирми на свързани лица по смисъла на Търговския закон“, посочвайки че понятието „свързани лица“ е релевантен факт само тогава, когато с него законът свързва настъпването на определени правни последици (например при исковете по чл. 647, ал.1, т. т. 1, 5 и 6 от ТЗ), но в конкретния случай твърдените факти не могат да обусловят извод, че по отношение на физическите лица, които са представлявали контрахентите, както и на самите договарящи дружества, е налице която и да било от предпоставките, изброени в ал. 1 на допълнителната разпоредба. Посочил е, че не се установява те да са участвали пряко или косвено в управлението, контрола или капитала на другото дружество, за да се приеме, че в деня на сключването на договора между тях е могло да бъдат уговорени условия, различни от обичайните, по смисъла на ал. 2 от същата разпоредба. Въззивният съд е приел, че е безспорен фактът, че управителят на дружеството - продавач Б. С. и управителят на дружеството - купувач С. Щърков са се познавали отдавна, тъй като са били съученици (според показанията на свидетелката Р. Щъркова), а освен това за кратък период от време (от 1.01.2005 г. до 21.03.2005г.) Щърков е работил в ищцовото дружество, но от горното не може да се направи обосновано предположение, че действайки като органни представители на съконтрахентите, те са осъзнавали и са имали вътрешното съгласие сделката да не прояви своя правен ефект - прехвърлянето на собствеността на имотите и е налице твърдяната абсолютна симулация.

САС е приел, че поради липсата на т.нар. писмено начало - обратно писмо или други доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението, че съгласието по прехвърлителните сделки е привидно, свидетелски показания са недопустими, и не следва да се кредитират показанията на свидетеля И. И.. Въззивният съд е посочил, че банковите документи са частни такива, установяват само превод на посочените суми и не могат да се възприемат за начало на писмено доказателство и да обуславят допустимост на свидетелски показания в хипотезата на чл. 165, ал. 2 от ГПК. Въззивният съд е приел, че договорът за продажба на търговското предприятие на „М.“ О., представлявано от Б. С., на „Борика-Чепеларе“ АД, в управлението на което С. Щърков е участвал като член на съвета на директорите, също не доказва свързаност, тъй като той е бил сключен на 24.04.2008г. - три години след прехвърлянето на имотите. САС е приел и че не се установява абсолютна симулация на сделката и с аргумент липсата в нотариалния акт на „клауза за предаване на владението върху недвижимия имот“, тъй като съгласно чл. 24, ал. 1 от ЗЗД при договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ, прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта, а предаването на владението върху недвижимия имот е фактическо действие, което по взаимното съгласие на страните може да бъде отложено във времето, както и да предхожда сключването на договора във формата по чл. 18 от ЗЗД, но наличието или липсата на такава уговорка не засяга вещноправното транслативно действие на сделката.

По иска по чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД, съобразно разясненията в Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ВКС, ОСГК за фактически и правен невъзможен предмет, САС е приел, че ищецът носи доказателствената тежест да установи твърдяната невъзможност, обоснована с доводи, че имотът е описан като неурегулиран, а всъщност според одобрения невлязъл в сила нов подробен устройствен план, същият бил урегулиран, като създадената по силата на регулацията съсобственост в рамките на урегулираните поземлени имоти била в нарушение на забраната по чл. 200 от ЗУТ да се придобиват реални части от парцели. Въззивният съд е кредитирал заключението на техническа експертиза, изготвено от вещото лице София К., съгласно което към деня на сключването на договора е действал кадастрален, регулационен и застроителен план, одобрен със Заповед № РД- 09- 50- 163а/ 29.03.2000 г., съгласно който имот с пл. № 130 попада в границите на кв. 28а, кв. 28, кв. 335Б, кв. 335В и в улици, както следва: в УПИ І - за етажен гараж, кв. 28А с площ от 2635 кв.м.; в УПИ ІІ- за бензиностанция, кв. 28А с площ от 1849 кв.м.; в УПИ ІІІ - за общежития, кв. 28А с площ от 2055 кв.м.; в УПИ І - за ел. подстанция „С.“, кв. 28 с площ от 38 кв.м.; в УПИ ІV - ХЗК „Х. Н.“, кв. 28 с площ от 298 кв.м.; в УПИ ІІІ - за озеленяване, кв. 335Б с площ от 3723 кв.м.; в УПИ ІV - за административен комплекс, кв. 335Б с площ от 99 кв.м.; в УПИ І - за жилищно строителство и трафопост, кв. 335В с площ от 96 кв.м.; за улици са отредени 6 435 кв.м., т.е. в нотариалния акт имота не е бил описан по начина, по който е бил отразен в представената в нотариалното производство актуална скица № 119/ 20.03.2003г., заверена на 28.03.2005г., а е бил индивидуализиран по начина, по който е описан в нотариален акт № 137, т. LХХХІІ, дело № 20 689/ 2000 г. на Службата по вписванията при Софийския районен съд (т. ІІ, с. 477 от делото), с който продавачът удостоверил правото си на собственост. САС е приел, че това несъответствие не представлява нито обективна и непреодолима пречка за индивидуализацията на имота, нито нарушение на императивни разпоредби на Закона за устройство на територията и не води до извод, че сделката има невъзможен предмет, тъй като поземленият имот съществува и според регулацията попада в различни урегулирани поземлени имоти, но неговата цялост не е променена, като макар планът да е влязъл в сила, регулацията не е приложена.

По предявения обективно съединен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД за нищожност поради заобикаляне на закона, въззивният съд е приел, че твърденията на ищеца, че сделките целели осуетяване на възможността изключеният съдружник да получи справедлив ликвидационен дял са неоснователни и че прехвърлянето на имуществото по никакъв начин не засяга упражняването на признатото от закона право на изключения съдружник да уреди своите имуществени отношения с дружеството, тъй като в случай, че въпросната сделка го уврежда, той може да защити своето нарушено право като предяви иск по чл. 135 от ЗЗД, а и нямало никакви доказателства и за наличието на субективния елемент на този фактически състав - съзнанието на участниците в сделката, че с нейното сключване преследват една неправомерна цел.

По иска по чл. 40 от ЗЗД, обоснован с твърдения, че управителят на дружеството и купувача, с който той е договарял, са се споразумели във вреда на представляваното дружество, и основаващ се на две групи факти: несъответствие на посочената в нотариалния акт цена на имота с действителната пазарна цена и липса на реално плащане на сумата по договора, въззивният съд е посочил, че кредитира заключението на вещото лице М. А., която е обосновала задълбочено и аргументирано изводите си. САС е приел, че следва да бъде възприет варианта, в който стойността на имота е определена при отчитане на обстоятелството, че към деня на изготвяне на оценката регулационният план все още не е приложен. Апелативният съд е посочил, че съпоставката между цената на имота според заключението - 819 600 лева и посочената в нотариалния акт - 480 000 лева, води до извод, че сделката е била сключена при явно неизгодни за продавача условия (цена близо два пъти по - ниска от средната пазарна цена и плащане, разсрочено в рамките на девет месеца). По отношение на плащането, кредитирайки заключението на счетоводната експертиза, изготвено от вещото лице С. М., въззивният съд е приел, че продавачът е издал две фактури: № 957/ 1.04.2005 г. за сумата 300 000 лева - цената на земята и № 958/ 1.04.2005 г. за сумата 182 983 лева - цената на сградите с включен ДДС, които били отразени в дневника за покупки на „Щърков“ ЕООД за м. април 2005 г., както и че купувачът е извършил следните плащания чрез ТБ „Х.“ АД по сметката на продавача в „Насърчителна банка“ ЕАД с авизо по платежни нареждания, както следва: 1) по фактура № 957/ 1.04.2005 г. - на 31.03.2005 г. - 50 000 лева; на 26.07.2005 г. - 148 000 лева; на 15.08.2005г. - 100 000 лева; на 31.08.2005 г.- 2 000 лева и 2) по фактура № 958/ 1.04.2005г. - на 27.07.2005 г. - 22 097.20 лева; на 15.09.2005 г. - 110 000 лева; на 16.09.2005 г. - 50 886 лева. Според кредитираното от САС допълнително заключение на вещото лице, сметката на „Щърков“ ЕООД в ТБ „Х.“ АД е била открита на 7.01.2003г., а салдото към 31.03.2005 г. било кредит 8.85 лева, т.е. дружеството не е имало налични средства, с които да плати сумите по двете фактури, издадени от продавача, като не се констатира постъпването на суми от извършвана от дружеството търговска дейност. С оглед горното и съобразявайки установеното от ССЕ, САС е приел, че купувачът е платил цената на имотите не със свои парични средства, а с предоставени му пряко или чрез трето лице. Същевременно, отчитайки, че по сделката страната е представлявана от органния си представител, въззивният съд е приел, че правилото на чл. 40 от ЗЗД е неприложимо спрямо органното представителство на търговско дружество и в конкретния случай недобросъвестност на представителя на продавача по смисъла на чл. 40 от ЗЗД не може да има. Въззивният съд е посочил, че обусловената от органното правоотношение между него и търговското дружество специална имуществена отговорност би могло да бъде ангажирана в хипотезата на чл. 145 от ТЗ при осъществяването на специфични предпоставки - виновно и противоправно неизпълнение на задълженията му по повод управлението на дружеството, от което за последното са произлезли вреди. САС е приел за неоснователни по подобни аргументи и исковете относно другите две сделки, както и този по чл. 108 от ЗС, с оглед на което е потвърдил първоинстанционното решение.

По частните жалби, с които е бил сезиран, САС е приел, че независимо от това, че обжалваният акт е бил постановен след решението по делото, той не е недопустим, защото произнасянето е относно финансовоправно задължение към бюджета, което се присъжда служебно от съда, и това може да стане и след завършване на делото съгласно решение № 958 от 5.11.2008 г. по гр. д. № 3041/2007 г. на ВКС, III г. о. Въззивният съд е приел, че предявените искове са в защита на три различни интереса: за установяването на нищожността на първата сделка; за установяването на нищожността на последващите две сделки и за предаване на владението върху имота, поради което първоинстанционният съд е съобразил приложимите законови разпоредби и е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

По частната жалба по чл. 248 ГПК, САС е приел, че е налице правна сложност на спора, както и предвид броя на съдебните заседания и материалния интерес, възнаграждението не е прекомерно, тъй като при цена на иска 819 600 лева, минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г., е 17 922 лева, без включен ДДС, а заплатената сума по договора за правна помощ и съдействие е 8 400 лева, с включен ДДС - два пъти по - малко от минималния размер по наредбата. Според САС напълно ирелевантно при преценката за прекомерност е обстоятелството, че осъдената страна е обявено в несъстоятелност дружество. С оглед горното апелативният съд е оставил без уважение и двете частни жалби.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен от касатора въпрос относно началото на писмено доказателство като условие за допустимост на свидетелските показания, е свързан с приетото от САС, че не следва да се кредитират показанията на свидетелите и е обусловил изводите му, но не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Касаторът поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която за разкриване и защита при всяка неморална и противоречаща на императивни норми сделка са допустими всички доказателствени средства, без да се прилагат ограниченията на чл.165, ал.1 и ал.2 ГПК, позовавайки се на решение № 148/22.10.2020г. по гр.д.№ 489/2020г., IV г.о., и др. цитираните решения. Това решение касае фидуциарна сделка и именно за нея съдът е приел, че е неприложимо ограничението на чл. 164, ал.1, т. 6 от ГПК, която разпоредба изрично предвижда, че страната не може да опровергава със свидетелски показания съдържанието на изходящ от нея документ, т.е. в това решение се приема, че забраната за симулативните сделки не намира приложение при сделка, сключена в нарушение на чл. 152 ЗЗД. По допустимостта на доказването на привидността на една сделка със свидетелски показания по чл. 165, ал. 2 ГПК, е постановено решение № 544 от 06.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1053/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., в което се приема, че за допускане на гласни доказателства относно установяване привидността на договора се изисква т.нар. начало на писмено доказателство: т.е. изявление в документ, изходящ от насрещната страна, което прави вероятно твърдението на другата страна за привидността на изразеното в самия договор съгласие, като това изявление следва да изхожда от самата насрещна страна, да е писмено изразено и точно, и да не съставлява самия договор. Липсата на такъв документ е обосновала и изводите на съда в обжалваното решение, който е приел, че са недопустими събраните от първата инстанция гласни доказателства, поради което липсва противоречие по въпроса в отговора, даден в цитираната задължителна практика по чл. 290 ГПК, и този възприет от въззивния съд. По приложението на разпоредбата на чл. 165, ал. 2 от ГПК е формирана многобройна константна практика на ВКС - решение № 51 по т.д. № 528/2009 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение № 484 по гр. д. № 375/10 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, решение № 112 по т.д. № 638/2010 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение № 206 по гр. д. № 1338/2010 г. на ВКС, ГК, Трето отделение и мн.др./, с разрешенията в която въззивният съд се е съобразил изцяло, тъй като е приел, че липсва документ, съставляващ „начало на писмено доказателство“, посочвайки че преводните нареждания, издадени от банка, за внасяне и теглене на суми не съставляват такива, нито такъв се явява договорът за продажба на предприятие от 24.04.2008г., а още по-малко може да се приеме за такъв документ липсата на клауза в договора за предаване на владението на имота. В изложението си касаторът обосновава твърдението си за наличие на симулация, обсъждайки свидетелските показания, но не е установил тяхната допустимост съобразно горецитираната процесуална норма. Предвид горното настоящият съдебен състав намира, че не може да бъде допусната касация на въззивното решение по така поставения първи въпрос.

Вторият поставен от касатора въпрос за свързаните лица, също не може да обуслови допускането до касация на въззивното решение, тъй като не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Макар да е обсъждан от въззивния съд, той не е обусловил решаващите му изводи, тъй като САС е приел, че по отношение на нито един от предявените искове, обстоятелството дали съконтрахентите са свързани лица по смисъла на параграф 1 от ТЗ или не, не е предпоставка за уважаването му. В случая не е предявен иск в някоя от хипотезите чл. 647 от ТЗ, респ. 646 ТЗ, за да е относимо това обстоятелство, поради което изводите на САС, че сочените факти / Щърков бил съученик на С., за кратко бил редови служител в дружеството и др./, са ирелевантни за изхода на спора. Като е приел, че те не обусловят свързаност между лицата – съконтрахенти по сделката, въззивният съд не само не е направил решаващи за изхода на спора изводи, но не е и действал в противоречие с практиката на ВКС. Разпоредбата на параграф 1 от ДР на ТЗ е ясна и непротиворечива и изложените факти относно отношенията между управителя С. и управителя Щърков не попадат в нито една от сочените хипотези, като този извод не се опровергава от твърдението за договора за продажба на търговското предприятие на „М.“ О., представлявано от Б. С., на „Борика-Чепеларе“ АД, в управлението на което С. Щърков е участвал като член на Съвета на директорите, тъй като този договор е сключен на 24.04.2008г. - три години след прехвърлянето на имотите и не също не установява свързаност към момента на атакуваната сделка. Дори и да се приеме, че свързаността е косвено доказателство за евентуално действие във вреда на представлявания, възприетото от въззивния съд разрешение относно липсата й, не е в противоречие с практиката на ВКС. Цитираните от касатора решения касаят съвсем други хипотези, а приложеното към допълнителната молба от 12.01.2024г. решение №50143/11.01.2024г. по т.д.№2084/2022г., 1 т.о. също е неотносимо, тъй като на първо място то касае допускане до касация по различен и непоставен в изложението по настоящото дело въпрос, а и по него е атакувана сделка, с която самото несъстоятелно дружество е прехвърлило имот на своя управител – Б.С. и съпругата му – Д. С.. С оглед на горните мотиви този въпрос не отговаря както на общия, така и на допълнителния селективен критерий за допускане до касационно обжалване.

Третият поставен въпрос относно иска по чл. 40 ЗЗД и фигурата на органното представителство, е свързан с мотивите на САС по тази претенция, но не отговаря на допълнителния селективен критерий за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, сочен от касатора. Въззивният съд е се е съобразил с актуалната съдебна практика по приложението на ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, и практиката, обективирана в решение №241/15.01.2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г., IV г. о. на ВКС, решение №232/16.11.2018г. по гр.д.№3745/2017г., 4 г.о., решение №50095/23.02.2023г. по т.д.№ 455/ 2021г., 2 т.о. и мн. др., съгласно която нормата на чл. 40 от ЗЗД предвижда вид недействителност на сключения от представлявания чрез представител договор при установяване на споразумение, което е във вреда на представлявания. Въззивният съд се е позовал на ТР № 3/15.11.13 г. по тълк.д. № 3/13 г. на ОСГТК на ВКС и е възприел, че органният представител на търговското дружество е неделима част от самото юридическо лице, и неговата воля като физическо лице се счита във външните отношения за воля на юридическото лице. САС е посочил, че правомощията на управителя да извършва определени действия произтичат от законовото му представителство като орган на дружеството с ограничена отговорност и поради това се определят с дружествения договор и закона, респ. с договор за управление, а предоставените на управителя на търговското дружество по силата на закона представителни функции, а не пълномощия по смисъла на общите разпоредби на гражданското право, са свързани с осъществяването на търговската дейност на дружеството и поради това - с участието му в търговския оборот. Необходимостта от това да бъде гарантирана сигурността на последния в съответствие и с изискванията на европейското законодателство / чл. 9, ал. 1 от Първа директива на ЕС 68/151/ е наложило установяване по законодателен път на непротивопоставимост на въведените с дружествения договор или по решение на общото събрание ограничения в представителните функции на дружествените органи - чл. 141, ал. 1 изр.3 ТЗ, като недопустимостта на такова ограничаване е с оглед защитата на третите лица, участници в оборота, на които вътрешните за дружеството отношения са чужди. В съответствие с цитираната практика САС е приел, че при неизпълнение на задълженията от дейността му като орган на дружеството в закона е предвидена специална имуществена отговорност на управителя, която се отличава от общата отговорност за вреди при неизпълнение, и че управителят изпълнява правомощията на орган на дружеството, въз основа на дружествения договор, решенията на общото събрание на съдружниците и на закона, поради което отговорността му за причинените на дружеството вреди може да бъде ангажирана единствено по реда на чл. 145 ТЗ, а не по общите правила на ЗЗД. С оглед горното апелативният съд е направил извода, че разпоредбата на чл. 40 ЗЗД не се прилага в случаите, когато представителят е управител на търговско дружество, който изпълнява правомощия на орган на дружеството и изразява общата воля на съдружниците. Следователно не се установява САС да е разрешил въпроса в противоречие с практиката на съдилищата, противно на твърденията на касатора, и не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовава.

ВКС намира при служебната проверка, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика.

По частната касационна жалба, настоящият състав на ВКС намира следното:

Софийски апелативен съд е оставил без уважение подадените от касатора частна жалба срещу определение № 261 932 от 21.07.2022 г. по т.д. № 898/ 2018 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 12 състав, с което дружеството е осъдено на основание чл. 77 ГПК да заплати на Софийския градски съд държавна такса в размер на 71 871.33 лева, и частна жалба срещу определение № 265 564 от 23.09.2022 г. по т.д. № 898/ 2018 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 12 състав, с което първоинстанционното решение е допълнено в частта за разноските и ищцовото дружество е осъдено да заплати на ответника „Биса строй“ ЕООД адвокатско възнаграждение в размер на 8 400 лева, с включен ДДС.

Първият поставен от касатора въпрос по частната жалба е процесуален, но не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК по отношение на предмета на частната касационна жалба. Какво е дължимо от въззивния съд по отношение на обсъждането на доказателствения материал, събран по делото, и необходимостта от излагане на собствени фактически и правни изводи, би бил относим въпрос към разрешаване на правен спор по същество, но не и по отношение на предмета на обжалването пред САС с двете частни жалби, а именно срещу определението на СГС по чл. 77 от ГПК и определението по чл. 248 ГПК. Не се и установява наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като въззивният съд е изложил мотиви по доводите на жалбоподателя, разглеждайки двете частни жалби и е обсъдил относимите такива.

Вторият процесуален въпрос относно това какъв трябва да е акта, с който по реда на чл. 77 от ГПК се възлага държавна такса, постановен след решението, е свързан с решаващите мотиви на САС по частната жалба, който е приел, че определението на СГС не е недопустимо, поради това, че произнасянето е относно финансовоправно задължение към бюджета, което се присъжда служебно от съда и това може да стане и след завършване на делото. Така поставения въпрос / с подвъпрос относно обжалваемостта/ не отговаря на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК. Налице е константна практика на ВКС, обективирана в опр. № 104/09.02.2015г. по ч.т.д.№ 112/2015г., 1 т.о., решение № 67/03.04.2013г. по гр. д.№ 2944/2013г., 4 г.о. и др., в която се приема, че когато страна остане задължена за разноски, каквато е и държавната такса, съдът, на основание чл. 77 ГПК, не само има право, но е длъжен да ги събере принудително от задължената страна, което във времево отношение може да стане, както по време на разрешаване на спора по делото, така и след приключване на делото. С оглед предмета на произнасяне, видът на съдебния акт, с който се постановява принудителното събиране на разноските, е определение, като по принцип разноските по чл. 77 ГПК трябва да се присъдят със съдебното решение, ако към момента на постановяването му съдът констатира наличие на задължение за внасянето им и в тази си част решението има характер на определение, подобно на хипотезата, когато съдът се произнасяне по искане на страните за разноски по чл. 78 ГПК с решението си, като приключващ делото акт в съответната инстанция по смисъла на чл. 81 ГПК, поради което решението може да бъде изменяно в тази част по реда на чл. 248 ГПК от постановилия го съд, като няма пречка и с допълнителен акт. Сочените от касатора актове, на които се твърди, че противоречи произнасянето на САС, са по съвсем различни казуси и са неотносими, като решение №124/15.03.2021г. по т.д.№1374/2019г. касае явна фактическа грешка, опр.№41/14.01.2011г. се отнася до държавната такса по заповедното производство, а опр.№34/31.01.2022г. за обезпечително производство. С оглед изложеното, формулираният от касатора въпрос, свързан с начина и времето на събиране на незаплатена дължима държавна такса, вкл. за характера на съдебния акт по чл. 77 ГПК, въпреки, че е включен в предмета на делото и е от значение за изхода му, не обуславя допускане на обжалваното определение до касация, тъй като не е налице релевираният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК.

Поставеният трети въпрос по частната касационна жалба не съставлява общо основание за допускане до касация, тъй като не е обусловил решаващите мотиви на САС по частната жалба. Апелативният съд не е приел, че съдът е сезиран с главен иск по чл. 26 ЗЗД и евентуален по чл. 108 ЗС, а че исковете са съединени при условията на кумулативност, което се установява и от прочита на исковата молба. С оглед горното като е приел, че предявените искове са в защита на различни интереси: за установяването на нищожността на първата сделка; за установяването на нищожността на последващите две сделки и за предаване на владението върху имота, и първоинстанционният съд е съобразил приложимите законови разпоредби относно определяне на държавната такса, САС не е действал и в противоречие с константната практика на съда. Сочената от касатора е свързана с несъстоятелната му теза, че искът по чл. 108 от ЗС е предявен при условията на евентуално обективно съединяване, което се опровергава от данните по делото. По отношение на размера на адвокатското възнаграждение, произнасянето на въззивният съд, който е приел, че присъденият от СГС размер не е прекомерен с оглед наличието на кумулативно обективно съединени искове, също е съобразено с цитираната практика на ВКС, а представената от касатора е неотносима в тази хипотеза. С оглед горното и по този въпрос не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението.

Предвид изложените съображения съдът намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение нито по касационната жалба, нито по частната касационна жалба, т.е. в нито една обжалвана негова част.

С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски. Ответната страна – „Биса строй“ ЕООД е заявила искане за присъждане на разноски, но не е представила към отговорите на жалбите доказателства за сторени такива пред касационната инстанция, поради което също не й се следват.

ВКС намира, че и по двете жалби предвид разпоредбата на чл. 620, ал.5 ТЗ не е внасяна държавна такса предварително, като с оглед изхода на спора същата следва да бъде възложена на касатора, като платима от масата на несъстоятелността, а общият размер на таксата е 45 лв. / 30 лв. по касационната жалба и 15 лв. по частната касационна жалба/, които да бъдат присъдени в полза на съда.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.