Определение № 1892 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 85/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ф. С. Г. чрез адв. К. против решение № 151 от 26.09.2023г. постановено по гр.д. № 193/2023г. на Пловдивски апелативен съд. С него е отменено решение № 113 от 31.01.2023г. по гр.д.№ 64/2022г. на Пловдивски окръжен съд и вместо него е прогласено за нищожно на основание чл. 21, ал.2 ЗН саморъчно завещание от 01.02.2021г., съставено от Г. Е. Г., починал на 15.06.2021г., в полза на Ф. С. Г., по иска, предявен от Е. Г. Е. и Д. Н. Д. против Ф. С. Г.. В касационната жалба на ответницата по иска се твърди неправилност поради нарушение на процесуалния и материалния закон. Повдигнати са въпросите за приложението на института на частичната нищожност и за правилното тълкуване на едностранните волеизявления. Ответниците по касационната жалба Е. Г. Е. и Д. Н. Д. чрез пълномощника си адв. В., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Е. Г. Е. и Д. Н. Д. са предявили против Ф. С. Г. искове за нищожност на саморъчно завещание, основани на 19, ал. 1, чл. 21, ал. 2 и чл. 42, б. „б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗН. Страните по делото са наследници на Г. Е. Г., починал на 15.06.2021 г., като Е. Г. Е. е негов син, Д. Н. Д. е негов внук (син на починалата му дъщеря А. Г. С.), а Ф. С. Г. е негова съпруга. Със саморъчното завещание от 01.02.2021 г. Г. Е. Г. е посочил, че завещава на съпругата си Ф. С. Г. придобитото по време на „съвместния им законен живот“ имущество, а именно: 1 .Тристаен апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [улица]бл. 3/8, вх. Б, ет. 6, ап. 49, с площ 79,88 кв.м.; 2. Двустаен апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [улица], бл. *, вх. В, ет. 8, ап. 70, с площ 61,49 кв.м.; 3. Стоманобетонен гараж, закупен по Фактура № 00000001852 от 01.12.2014 г. с Разрешение за поставяне в[жк]-А от 10.11.2014 г.; 4. Лек автомобил „Опел З.“ с [рег.номер на МПС]; 5. Цялото останало домашно имущество и обзавеждане. По-нататък в завещанието е посочено: „Също така се разпореждам след смъртта на съпругата ми Ф. С. Г. апартамента в [населено място],[жк], [улица]бл. 3/8, вх. Б, ет. 6, ап. 49 да бъде наследен от А. Е. Б. ЕГН [ЕГН]…… израсъл покрай нас и останал последната опора и помощ. Другият апартамент да бъде разделен между всички наши наследници.“ По делото не е спорно, че вещите, предмет на завещанието, са придобити по време на брака на завещателя Г. Е. Г. с ответницата Ф. С. Г., сключен на 05.05.1985 г. и представляват съпружеска имуществена общност. По делото е приета почеркова експертиза, която установява, че завещанието е написано и подписано от завещателя. Спори се дали завещателното разпореждане се отнася за част от притежаваното от завещателя имущество, придаващо му характера на завет, или до цялото, което според ищците е от значение за приложението на чл.19, ал.1 ЗН. Събраните пред въззивният съд писмени доказателства (договор за доброволна делба от 12.12.2008 г.) установяват, че завещателят Г. Е. Г. е притежавал и други недвижими имоти, извън завещаните, поради което завещателното разпореждане има характер на завет. Съдът е отрекъл тезата на ищците, че завещанието е недействително на основание чл.19, ал.1 ЗН, като е посочил, че разпоредбата визира случаи когато заветът има за предмет изцяло чужда вещ, а не вещ в режим на съпружеска имуществена общност, какъвто е настоящия случай. За да уважи иска, съдът е намерил, че завещателното разпореждане е недействително на второто сочено от ищеца основание, а именно поради нарушаване на съдържащата се в чл.21, ал.2 ЗН забрана завещателят да задължи наследника да запази и да предаде след своята смърт изцяло или отчасти полученото от него наследство на трето лице. Разпоредбата на чл. 21 ал.1 ЗН допуска завещателят да посочи в завещанието едно или няколко лица, които да придобият наследството или завета, в случай че наследникът или заветникът почине преди него, откаже се от наследството или от завета или се окаже недостоен да наследява. Втората алинея обаче забранява на завещателя да задължи наследника да запази и да предаде след своята смърт изцяло или отчасти полученото от него наследство на трето лице - това е т.нар. фидеикомисарна субституция. Решаващият съд е приел, че в настоящия случай е налице именно фидеикомисарна субституция - наред със завещателното разпореждане в полза на съпругата Ф. С. Г. в завещанието е обективирано и разпореждането на завещателя единият апартамент да бъде наследен след нейната смърт от трето лице - А. Е. Б. в знак на благодарност за полаганите от последния грижи, а другият апартамент да бъде разделен между наследниците. Посочената клауза, вменяваща задължение на бенефициента да се разпореди с единия имот в полза на определено трето лице, а другият - да подели между всички наследници, нарушава залегналата в чл. 21, ал. 2 ЗН забрана, което води до нищожност на завещанието. В този смисъл съдът се е позовал на практиката по Решение № 1068 от 21.11.1985 г. по гр. д. № 723 от 1985 г. на ВС, Четвърто г. о. и Решение № 308 от 21.03.1991 г. по гр. д. № 1346/1990г. на ВС, Първо г.о. Посочил е, че морално-етичните съображения, мотивирали завещателя да вмени посоченото задължение на съпругата си, са ирелевантни при преценка валидността на посочената клауза и на цялото завещателно разпореждане. При наличие на ясно и точно вменено задължение на заветника да се разпореди с посочените имоти в полза на определени лица въззивният съд е отрекъл извода на първата инстанция, че по този начин завещателят само е заявил своите морални и житейски виждания как следва да бъдат поделени имотите след смъртта на съпругата му. По тези съображения Пловдивски апелативен съд е уважил предявения иск. Тук следва да се уточни, че първата инстанция е отхвърлила иска, приемайки, че не е налице фидеикомисарна субституция. Според този съд, от съдържанието на завещанието и от останалите доказателства - показания на свидетел, предходно завещание от 2007г. следва ясен и категоричен извод, че волята на завещателя е да бъде наследен от съпругата си. Повелята в завещанието след смъртта на Ф. апартаментът да бъде наследен от А. /неин син/ следва да се тълкува в съответствие с целта на завещанието; завещателят не въвежда забрана за разпореждане, а заявява своите морални и житейски виждания как следва да бъде поделено имуществото след смъртта на съпругата му. Наред с това първоинстанционният съд е посочил, че обявяването на завещанието за изцяло недействително е прекомерно голяма санкция за страната. При преценка предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд приема следното: В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК спрямо правните въпроси: 1/ за приложението на института на частичната нищожност; 2/ налице ли е фидеикомисарна субституция; 3/ нищожно ли е завещателно разпореждане, което създава задължение за предприемане на определени действия от страна на заветника с цел изпълнение на поето приживе от наследодателя задължение за разпореждане с имоти, предмет на завета, обвързано с волята му притежаваните от него имоти да бъдат използвани за постигане на цел; 4/ относно правилното тълкуване на едностранните волеизявления (застъпена е тезата, че наследодателят не въвежда забрана за разпореждане от страна на заветника, а изразява своите морални и житейски виждания какво да се случи след смъртта на заветника). Касаторът се позовава на практика на Върховния касационен съд, която счита, че е нарушена. Първият въпрос - за прилагането на частичната нищожност, а именно дали нищожността на отделни клаузи от завещанието води до нищожност на цялото завещание, не е разрешен от въззивния съд. В обжалваното решение такива мотиви липсват. Съображения в тази насока са изложени от първоинстанционния съд в отговор на поддържания в отговора на исковата молба довод на ответницата за частична недействителност, а именно че за нищожна следва да се счита само клаузата апартаментът да остане на А. Б., а в останалата част завещанието е действително. Въззивният съд, обявявайки завещанието за нищожно, не е дал отговор на това възражение. Предвид посоченото този въпрос не е обусловил изхода на спора и може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Независимо от това, предвид наведените от касатора оплаквания, свързани с частичната нищожност, то настоящият състав счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване поради съмнение за очевидна неправилност /основание по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК/ на извода на въззивния съд, че оспорваното завещание е изцяло нищожно на основание чл. 21, ал.2 ЗН поради уговаряне на т.нар. фидеикомисарна субституция, забранена от закона. Видно от завещанието, че посочената клауза се отнася само да едно от завещателните разпореждания, съдържащи се в завещанието, а не до всички такива. По останалите въпроси, свързани с това как следва да се тълкуват клаузите на завещанието и дали съставеното завещание съдържа фидеикомисарна субституция, доколкото са от решаващо значение за изхода на спора, съдът ще се произнесе с решението по съществото на спора. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.