Определение № 50014 от 13.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 288/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Нелсен чистота“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 59 от 18.10.2021 г. по в. т. д. № 166/2021г. на Бургаски апелативен съд, с което е обезсилено постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 195 от 27.05.2021 г. по т. д. № 95/2020 г. и делото е изпратено за разглеждане на Пловдивски окръжен съд като първа инстанция. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с процесуалния закон. Изразява несъгласие с направения в него извод, че предявените искове не са за непозволено увреждане и поради това по отношение на тях е неприложима предвидената в чл. 115, ал. 1 ГПК местна подсъдност. Счита, че при преценката относно местната подсъдност на спора решаващият състав не е съобразил обстоятелството, че претендираните с исковата молба суми са заплатени от ищците на наследниците на починалата тяхна работничка като обезщетение за непозволено увреждане, което определя характера на претенциите като такива за непозволено увреждане по смисъла на чл. 45 и сл. ЗЗД и обосновава приложимост на изборната подсъдност по чл. 115, ал. 1 ГПК. Като значими за допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. Работодател, чиято отговорност е ангажирана в резултат на трудова злополука по реда на чл. 200, ал. 1 КТ спрямо пострадал негов работник (или наследниците му) на какво основание има право да претендира от трето лице платеното обезщетение по исков ред – на основание факта на едно осъществило се непозволено увреждане в случай, че не е налице договорна обвързаност между работодателя и ответника-трето лице, или единствено и само на договорно основание, което да изключва изследване на причинно-следствената връзка относно фактическия състав на деликтна отговорност; 2. При предявено регресно право на основание чл. 54 ЗЗД вр. 49 ЗЗД и обективираното искане ответникът да плати на ищеца това, което той вече е платил на наследниците на пострадал свой работник като обезщетение за трудова злополука, при твърдение на фактите, че вредите са настъпили (са последица) от виновно поведение (действие или бездействие) на ответника – същото на плоскостта на осъществило се непозволено увреждане ли следва да се разгледа и да се счита предявено, или не. И в този смисъл налице ли е предявен „иск за вреди от непозволено увреждане“. Като практика, подкрепяща основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е посочено (и представено) решение № 364 от 11.02.2013 г. по гр. д. № 155/2012 г. на ВКС, III г. о. Освен това, касаторът счита, че обжалваното решение е и очевидно неправилно поради „очевидно несъобразяване с дадената именно от въззивния съд правна квалификация на иска“. Ответникът по касация – „Електроразпределение Юг“ ЕАД, [населено място] – оспорва касационната жалба и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 13.01.2022 г. Претендира разноски. Съищецът „Титан Сървис“ ЕООД, [населено място] и третото лице-помагач на ответника – ЗК „Уника“ АД, [населено място] – не заявяват становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: За да обезсили постановеното от Бургаски окръжен съд решение по т. д. № 95/2020 г. и да изпрати делото за разглеждане на Пловдивски окръжен съд като първа инстанция, въззивният съд не е споделил дадената от първата инстанция правна квалификация на предявения иск като “иск за вреди от непозволено увреждане”, обуславяща съответно изборна местна подсъдност по чл. 115, ал. 1 ГПК по местоизвършване на деянието. Изхождайки от изложените в исковата молба обстоятелства за извършено от ищците плащане на обезщетение за вреди от трудова злополука на наследниците на техен работник, решаващият състав е счел, че по първите два евентуално съединени иска претендираните от ищците права се основават не на твърдения за тяхно увреждане от ответника, а на твърдение, че след като са платили обезщетение на увредените лица на основание чл. 200 КТ, за тях е възникнало регресно право против ответника, който отговаря за същите вреди на основание чл. 49 ЗЗД, респ. чл. 50 ЗЗД, а по третия иск се претендира парична сума, с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца – чл. 59 ЗЗД. С оглед извода, че в случая не се касае за искове за непозволено увреждане, въззивният съд е приел, че подсъдността на същите следва да се определи по общото правило на чл. 108, ал. 1 ГПК – по седалището на ответника-юридическо лице, поради което е преценил за основателно направеното от същия своевременно възражение за неподсъдност и е изпратил делото на местно компетентния Пловдивски окръжен съд. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, достатъчно основание за което е, че поставените от касатора въпроси не могат да бъдат определени като обусловили изхода на конкретното дело съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на първия въпрос този извод се налага поради това, че същият е поставен теоретично, без въззивният съд да се е произнасял по него. В мотивите на обжалвания акт липсват разсъждения дали съществува договорна обвързаност между ищците и ответника и дали претенциите биха могли да бъдат основани на такава. Що се отнася до втория въпрос, отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от това, че същият е относим към правилността на постановения акт. Преценката за това, дали предявените искове са за непозволено увреждане, т. е. каква е тяхната правна квалификация, която в случая е от значение и за определяне местната подсъдност на спора, е предоставена изцяло в правораздавателната компетентност на съда и е в зависимост от твърденията, изложени в исковата молба. Правилността на тази преценка не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационното обжалване, тъй като тя е предмет на самия касационен контрол. Касационният контрол не следва да бъде допуснат и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторът изобщо не е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Наличието на твърдяната от него очевидна неправилност на обжалваното решение не се констатира и служебно от настоящия състав. Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника „Електроразпределение Юг“ ЕАД, [населено място] разноски за настоящото производство в размер на сумата 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено съобразно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК