Определение № 5482 от 27.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2139/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Г. ленд“ ЕООД и А. Х. К. (лично и като управител на дружеството), чрез адвокат Н. Г., срещу въззивно решение № 20 от 06.02.2024 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по в.гр.д. № 444/2023 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна Л. А. М. (с юридическо образование), отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивски апелативен съд, като отменил решението на първостепенния Пловдивски окръжен съд, осъдил “Г. ленд“ ЕООД, на осн. чл. 232, ал. 2 ЗЗД, и А. Х. К. (като поръчител), на осн. чл. 141 ЗЗД, солидарно да заплатят на Л. А. М., сумата от 35 204,94 лева, представляваща неизпълнено задължение за заплащане на наемна цена по договор от 22.10.2018 г. за наем на недвижим имот, находящ се в [населено място], ул. ... № ..., за периода от 22.10.2021 г. до 21.04.2022 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 26.04.2022 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 22.10.2018 г. между дружеството (като наемател), А. Х. К. (като поръчител на наемателя) и А. и Л. М. (като наемодатели), е сключен договор за наем на помещение с обща площ 168 кв.м., находящо се в [населено място], ул. ... № ... Договорът е за срок от 4 години, а наемната цена е уговорена в размер на 3000 евро месечно. А. М. е починал на 31.12.2019 г., единствен негов наследник и собственик на имота е другият наемодател - сина Л. М.. Имотът е предаден за ползване на наемателя след сключването на договора за наем. Договорът за наем действа в исковия период (22.10.2021 г. – 21.04.2022 г.). Съдът намерил, че наемателят не е развалял договора, нито той е прекратяван по взаимно съгласие на страните. По отношение на наведеното от наемателя възражение, че е върнал ключовете от обекта на наемодателя, на 10.01.2021 г., съдът е посочил, че с този довод за фактическо действие наемателят целѝ да докаже прекратяване на наемния договор, а от там и недължимост на наемната цена. Фактическото връщане на ключовете е релевантно само в хипотеза, при която наемателят е отправил едностранно изявление за прекратяване на договора, преди изтичане на срока му, и е върнал ключовете от обекта, а настоящия случай не е такъв. Връщането на ключовете от наемателя, само по себе си, не е равнозначно на недопускане да се ползва имота от страна на наемодателя. Съдът установил, че по силата на договорните клаузи, наемателят следва да плати авансово на 22.10.2021 г. (за период от 6 месеца напред) по 3000 евро - уговорена наемна цена, т.е. 35204,94 лв., а това не е сторено и е осъдил наемодателят, ведно с поръчителят да заплатят горната сума солидарно. Изяснил, че е без значение дали вещта е действително ползвана през спорния период, щом страните са били обвързани от действащ за периода, валиден, наемен договор. Съдът намерил за неоснователно и наведеното възражение за прихващане. Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса - задължението на наемателя за заплащане на наем, свързано ли е корелативно с това на наемодателя да осигури достъп и предостави ползването на наетото помещение за целия срок на договора“, като твърди противоречие с решение № 209 от 02.12.2013 г. по т.д.№ 825/2012 г., II т.о. на ВКС; решение № 27 от 16.04.2014 г. по т.д.№ 1893/2013 г., II т.о. на ВКС и решение № 143/23.08.2016 г. по г.д.№ 5958/2015 г., IV г.о. на ВКС. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, защото въпросът се явява неотносим към постановеното от съда. Той не е достигнал до извод, че наемодателят не е допуснал наемателя в имота. Следва да се посочи, че сами ответниците по иска и не твърдят подобни факти, а само определят свое поведение като равнозначно на „недопускане до имота“. Още в отговора на исковата молба, с която очертават предмета на съдебния спор, изрично признават, че наемателят е получил ключовете на имота, както и, че от момента на сключване на договора, вещта е ползвана до 02.12.2020 г.; наемателят е искал намаляване на наема, но поради несъгласие на наемодателя и след проведени разговори за прекратяване на договора, освободил имота на 10.01.2021 г. Няма твърдения с поведението си наемодателят да го е принудил да напусне, нито да му е пречил по какъвто и да е начин да ползва вещта по предназначение. Касаторите се позовават още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излагат доводи, различни от оплакванията им в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение. В процедурата по чл. 288 ГПК извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт – в него правни норми са приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание, приложена е несъществуваща разпоредба или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост. Съдът и сам, служебно, не установи причини, поради което да допусне касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Мотивиран от горното, съдът