Определение № 91 от 18.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2952/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация-Добрич“ АД, чрез адв. Д. К. против решение № 142/29.06.2020 г. по в.гр.д. № 298/2020 г. на Окръжен съд Добрич, с което е потвърдено решение № 12/29.01.2020 г. по гр.д. № 15/2019 г. по описа на Районен съд Балчик, с което е признато за незаконно уволнението на М. И. Г. и е отменена заповед № ЛС-05-2011/28.12.2018 Г. на изпълнителния директор на „Водоснабдяване и канализация-Добрич“ АД и М. И. Г. е възстановена на заеманата от нея длъжност „технически организатор“ в дружеството. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1/ В кои случаи работодателят следва да налага дисциплинарно наказание „уволнение“ при явно неизпълнение на задълженията на работник или служител, възложени му с длъжностната характеристика; 2/ Следва ли работодателят да доказва, че неизпълнението на задълженията на служителя не се дължи на неосигурена организация на работата и 3/ Когато в трудовите задължения на работника или служителя са включени функции по ръководство и контрол, неупражняването на такъв по изпълнението на възложените задачи, съставлява ли дисциплинарно нарушение. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси и те са обусловили решаващата му воля, като последните са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. иска се допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, но по отношение на сочения допълнителен критерий, не е изложена мотивирана обосновка. Посочено е и основанието на чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност на решението. Насрещната страна - М. И. Г., чрез пълномощника си адв.К. И. заявява становище, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, тъй като липсва обосновка защо поставените въпроси са от значение за развитието на правото и за точното приложение на закона по смисъла на т.4 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По съществото на жалбата поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност на въззивното решение. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са уважени исковете по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ, въззивният съд е приел, че е сезиран с бланкетна въззивна жалба, доколкото в последната е посочено единствено, че обжалваното решение е неправилно, но без изложени конкретни пороци на съдебния акт. При липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна правна норма, е приел, че няма правомощия да извършва цялостна проверка на обжалваното решение предвид ограничението на разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК и е потвърдил последното. Видно от съдържанието на въззивната жалба, ответникът е навел доводи, касаещи законността на друг акт на работодателя – заповед от 26.11.2018 г., с която на ищцата М. И. Г. е наложено наказание „предупреждение за уволнение“, а не процесната заповед, с която й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ В откритото съдебно заседание по делото, при докладване на жалбата и отговора по нея, въззивният съд изрично е посочил, че в жалбата се съдържат аргументи, касаещи друг акт на работодателя, а не заповедта, чиято отмяна се иска от ищцата, но въпреки това, процесуалният представител на въззивника не е направил пояснения или допълнения към жалбата, а е заявил единствено, че я поддържа. Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: И трите поставени въпроса нямат характер на правни въпроси по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. на такива, които са от значение за изхода по конкретното дело, тъй като изобщо не са разглеждани от въззивния съд и съответно не са обусловили решаващите му правни изводи за основателност на исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ. Липсата на общото основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание. Отделно от това по него липсва и аргументация поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и да са от значение за развитието на правото – т.4 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по бланкетна въззивна жалба, т.е. такава, в която не са посочени конкретни пороци на обжалвания съдебен акт, които да обуславят неговата неправилност. По аргумент от чл.262, ал.1 и ал.2 ГПК бланкетната въззивна жалба е редовна и допустима. По такава жалба въззивният съд следва да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилно приложение на императивни материалноправни норми, който извод следва от разпоредбата на чл.269 ГПК и дадените разяснения в т.1 и т.2 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които въззивният съд проверява служебно решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не личен интерес, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. Извън хипотезите на нищожност, недопустимост или неправилност на решението поради неправилно приложение на императивни материалноправни норми, при разглеждане на делото и постановяване на решението си въззивният съд е ограничен от посочените във въззивната жалба конкретни пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя. В случая не налице нито една от посочените хипотези за служебна проверка на правилността на обжалваното решение. Накрая, неоснователно се поддържа, че решението е очевидно неправилно. Изложените от касатора съображения са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, но хипотезата на чл.280, ал.2, предл. последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. В конкретния случай не се установяват хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат своевременно поисканите разноски по делото. На ответника по касационната жалба, следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, които са в размер на 500,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,