Определение № 229 от 12.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 1704/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Т. Т., Николай Я. К. и С. И. Т. срещу решение от 15.01.2015г. по гр.д. №17421/2013г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ В състав. С него е потвърдено решение №І-39-55 от 08.08.2013г. по гр.д.№18382/2012г. на Софийски районен съд, І ГО, 39 състав, с което са отхвърлени предявените от И. Т. Т., Николай Я. К. и С. И. Т. срещу [фирма] искове с правно основание чл.232 ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата от 6300 евро, представляваща незаплатена част от наемна цена по договор за наем от 12.03.2008г. за периода от 01.10.2010г. до 30.03.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.04.2012г. /датата на исковата молба/ до окончателното й изплащане; с правно основание чл.92 от ЗЗД за заплащане на сумата от 5 853,75 евро, представляваща неустойка за забава, съгласно чл.2 ал.3 от договор за наем от 12.03.2008г., считано от настъпване на изискуемостта на всяка от главниците до 30.03.2012г.; с правно основание чл.92 от ЗЗД за заплащане на сумата от 11880 евро, представляваща неустойка за забава, съгласно чл.2 ал.3.1 от договор за наем от 12.03.2008г. и анекс към него от 16.09.2009г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, като направените от решаващия съд правни изводи са необосновани. Касаторите поддържат, че въззивният съд неправилно е потвърдил изводите на първоинстанционния съд, че след изтичане на срока на действие на клаузата чл.2 ал.1.1. от договора за наем, приета с допълнително споразумение от 16.09.2009г., е следвало страните с нарочен анекс да определят промяна на наемната цена. Считат за неправилен извода на въззивния съд, че получаването от наемодателите на частичното плащане на наемната цена, представлява конклудентно действие за съгласие с по - нисък размер на задължението на наемателя. Претендират разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Касаторите поддържат, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по три материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора. Първият въпрос е дали при изтичане на уговорения в допълнително споразумение към договор за наем изричен срок на редуциране на наемна цена, влиза в сила автоматично уговорената в основния договор клауза за размера на наемната цена, при условие, че няма други уговорки относно размера й. Наред с това поставят като обуславящ и въпроса за приложението на чл.20 от ЗЗД във връзка със запазване съдържанието на тълкуваната договорна клауза в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните. Касаторите поддържат, че тези въпроси са разрешени в противоречие с приетото в решение №81 от 07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №559 от 17.05.1993г. по гр.д. №1724/1992г. на ВС, ІV г.о. Поддържат, че по третия въпрос „обективен критерий ли е изричната уговорка да се редуцира за точно определен срок наемна цена по договор за наем, за да се приложи правилото, че не е необходимо постигане на ново съгласие при всяко изменение на обстоятелствата“, въззивният съд е допуснал противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в решение №625 от 21.10.2004г. по гр.д. №2047/2003г. на ВКС, І т.о., както и в решения по гр.д. №1547/1999г. и гр.д. №2437/2000г. на ВКС, V г.о., съгласно която само при наличие на изрична договорна уговорка за промяна на наемната цена в зависимост от избран от страните обективен критерий, не е необходимо постигане на ново съгласие при всяко изменение на обстоятелствата. Ответникът [фирма], [населено място], моли да не бъде допускано касационно обжалване, тъй като не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК, а по същество счита касационната жалба за неоснователна. Поддържа, че приложената от касаторите практика не подкрепя тяхната теза. Счита,че въззивният съд правилно е подложил на тълкуване текстовете от договора, от които произтича спора, като се позовава на задължителна практика на ВКС, съгласно която на тълкуване подлежат и тези уговорки, които макар и ясни от външна страна са предмет на спор между страните. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касаторите, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните са възникнали валидно облигационни отношения по договор за наем от 12.03.2008г. и допълнително споразумение към същия от 16.09.2009г. Споделил е мотивите на първоинстанционния съд, че доколкото липсва изрична уговорка между страните за автоматична промяна на договорената наемна цена, за нейното изменение страните следва да постигнат изрично съгласие. Приел е,че със споразумението от 16.09.2009г. е уговорено изменение на наемната цена за периода до 01.10.2010г., като нито в договора от 12.03.2008г., нито в споразумението има изрична клауза, която да предвижда,че след 01.10.2010г. наемната цена ще се счита тази, първоначално договорена в чл.2 ал.1 от подписания договор за наем - 1980 евро. Като допълнителен аргумент в подкрепа на този извод е изтъкнал и поведението на страните в периода след 01.10.2010г., а именно това,че наемателят е заплащал, а наемодателите са получавали без възражения за целия исков период наемна цена в размер на 1630 евро. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По отношение на първия и третия въпрос, поставени от касаторите, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Правните изводи на съда по тези въпроси се основават на тълкуване на клаузите на конкретния договор за наем и на допълнителното споразумение към същия от 16.09.2009г., а не на принципно тълкуване на правните норми, уреждащи правата и задълженията на страните по договор за наем, и конкретно задължението за заплащане на наемна цена. Тъй като даденото от съда разрешение не произтича от тълкуване на конкретна правна норма, то не може да се преценява съответствието му с тълкуване на закона, дадено в задължителната практика на ВКС, за да се обсъжда наличието на основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. По тази причина поставените от касаторите въпроси не са от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК. Въпросите са от значение единствено за правилността на обжалваното решение, за обосноваността и законосъобразността на изводите на съда, отнасящи се до точния смисъл и съдържание на обективираните в договора за наем и споразумението към същия уговорки. Според указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по чл. 288 от ГПК и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 от ГПК. Касационно обжалване следва да се допусне по материалноправния въпрос относно приложението на критериите на чл.20 от ЗЗД. Този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, следователно по отношение на него е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. По поставения въпрос е формирана задължителна съдебна практика. С редица постановени по реда на чл.290 от ГПК решения, служебно известни на настоящия състав: решение №167 по т.д. №666/2010г. на I т. о., решение №81 от 07.07.2009г. по т.д. №761/2008г. на I т.о., решение №115 от 01.11.2010г. по т.д. №939/2009г. на I т. о., решение №89 от 17.07.2009г. по т. д. № 523/2008г. на II т. о., решение №54 от 23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009 г. на IV г. о., решение №16 от 28.02.2013г. по т. д. №218/2012 г. на II т. о. и др., Върховният касационен съд се е произнесъл, че на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Поради наличието на формирана задължителна съдебна практика по поставения въпрос, касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка за съответствието на въззивния акт с практиката на ВКС. На основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 937,32 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд