Определение № 1838 от 11.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3655/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Д. И. и К. А. И., чрез адв. И. К., срещу въззивно решение № 137 от 04.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 105/2024 г. по описа на Окръжен съд – Смолян, с което е потвърдено решение № 15 от 19.01.2024 г., постановено по гр. д. № 141/2023 г. по описа на Районен съд – Смолян, за прогласяване по иск, предявен от С. Д. П. и П. Д. А. против И. Д. И., К. А. И. и А. Т. Ч., нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ***, ***, д. № *** г. на нотариус при Районен съд – Смолян, с който наследодателят на ищците Д К. М. е продал на И. Д. И. правото на строеж върху застроено и незастроено дворно място от 362 кв. метра, представляващо УПИ ***, в *** по плана на село П. С., общ. С., ведно с построената в имота *** масивна жилищна сграда със застроена площ от 41 кв. метра, на основание чл. 26, ал. 2, т. 2 ЗЗД поради липса на съгласие, както и е признато за установено по отношение на С. Д. П. и П. Д. А., че А. Т. Ч. не е собственик на ***та жилищна сграда, построена в процесното УПИ, ведно с правото на строеж върху описания недвижим имот. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна изцяло. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите посочват в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ „В рамките на правомощията си, длъжен ли е въззивният съд да осигури правилното приложение на материалния закон, като извърши самостоятелна проверка на правната квалификация на предявения иск, и при констатацията, че тя е неправилно определена от първата инстанция, трябва ли да я определи съобразно наведените в исковата молба обстоятелства и да разреши материалноправния спор по същество? В кой процесуален момент е длъжен да извърши тези действия въззивният съд – с решението си по същество, или още с доклада по делото?“ – сочи се противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 2/ „Официален документ, и в частност – нотариален акт, чиято дата на съставяне не е установена по безспорен начин и поради това не може да се счита за достоверна, придобива ли достоверна дата от датата на смъртта на лицето, което го е подписало, по смисъла на чл. 181 от ГПК?“ – поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи за отсъствието на правна уредба по поставеното питане; 3/ „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички твърдения във въззивната жалба, всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“ – твърди се наличието на противоречие с приетото в решение № 255 от 09.05.2019 г. по гр. д. № 858/2018 г., решение № 271 от 08.02.2017 г. по гр. д. № 1368/2016 г. и двете на IV г.о., както и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответната страна по жалбата П. Д. А., чрез адв. Р. И., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Втората ответница по жалбата С. Д. П. не взема становище по нея в предоставения срок за отговор. Ответната по жалбата страна А. Ч. взема становище за основателност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба в частта, насочена против въззивното решение в частта, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт относно произнасянето по отрицателния установителен иск за собственост, е процесуално недопустима, тъй като е подадена от ненадлежна страна. Касаторите И. и К. И.и не са страна по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, респ. не са легитимирани да обжалват съдебния акт в тази му част, доколкото тази претенция е предявена от ищците С. Д. П. и П. Д. А. срещу ответницата А. Т. Ч.. Касационната жалба в останалата й част (срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение относно произнасянето по иска с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД) е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Въззивният съд е установил, че пред първата инстанция са били предявени искове от С. П. и П. А. против И. и К. И.и и А. Ч. – да бъде прогласена нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 10.10.*** г., оформен с нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***, ***, дело № *** г., с който Д К. М. е продал на И. Д. И. правото на строеж върху застроено и незастроено дворно място от 362 кв. метра представляващо УПИ ***, в *** по плана на село П. С., общ. С., ведно с построената в имота *** масивна жилищна сграда със застроена площ от 41 кв. метра, поради противоречието му със закона, както и отрицателен установителен иск – от С. П. и П. А. против А. Ч. с искане да се признае за установено по отношение на ищците, че ответницата А. Т. Ч. не е собственик на *** жилищна сграда със застроена площ от 41, 00 кв. м., построена в процесното УПИ, ведно с правото на строеж върху описания недвижим имот. Съобразил е, че с молба уточнение ищците са конкретизирали, че правният им интерес произтича от обстоятелството, че са собственици на процесния имот по силата на наследствено правоприемство от баща им Д М., починал на ***.*** г., макар и да не са страна по договора за покупко-продажба, навеждайки и твърдения, че сделката не е породила вещно-правен ефект, тъй като е извършена от неправоспособно лице /починало лице/. В тази връзка въззивният състав е намерил, че основанието на иска се определя от всички наведени факти, обстоятелствата, на които той почива, като в конкретния случай това са фактите, въз основа на които се иска прогласяване на нищожността на продажбата поради липса на съгласие. Приел е за без значение обстоятелството, че ищците чрез пълномощниците им са посочили, че правното основание на първата искова претенция е чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, тъй като съдът е този, който определя правната квалификация на иска. При тези съображения е преценил като неоснователно възражението на пълномощника на ответницата А. Ч., че районният съд се бил произнесъл по непредявен иск, респ. че не се е произнесъл по предявения такъв. От фактическа страна въззивният състав е намерил за установено по делото, че ищците С. П. и П. А. са законни наследници-дъщери на Д К. М., починал на ***.*** г. в село П. С.; че по силата на нотариален акт за покупка на недвижим имот чрез народния съвет по ЗСГ ***, ***, дело № 229/1983 г., Д М. е станал собственик на процесния имот, находящ се в с. П. С., а именно: право на строеж върху застроено и незастроено дворно място от 362 кв. м., съставляващо парцел ***, в ***, по плана на селото, ведно с построените върху същия парцел в груб строеж *** масивна жилищна сграда със застроена площ от 41 кв. м. и паянтова стопанска постройка от 42 куб. м.; че съгласно показанията на св. Г. П. и К. М., разпитани в първата инстанция, които кредитира, Д М. е живял в тази къща до смъртта си, след което този имот е бил придобит по наследство от неговите дъщери – ищците по делото, които през 1998 г. са декларирали описаният по-горе имот като наследствен и заплащат данъци за него като го ползват и го владеят необезпокоявани от никого; че с нотариален акт за продажба на недвижим имот № ***, ***, дело № *** г. бащата на ищците – Д М. си е запазил правото на ползване върху имота, докато е жив; че общият наследодател на ищците е починал на ***.*** г., а оспорената в производството сделка е изповядана с нотариален акт на 10.10.*** г., т. е. след смъртта на продавача. Съобразявайки последния факт е констатирал, че същият сочи на невъзможност лицето, което е посочено като продавач, да извършва каквито и да е фактически или правни действия, тъй като смъртта е сложила край на неговата право и дееспособност. В този смисъл е счел като неоснователно възражението на И. и К. И.и, че районният съд не бил изследвал дали е налице волеизявление на прехвърлителя Д М., тъй като не бил оспорен подписа на продавача. Въззивната инстанция е приела, че правилно районният съд е разсъждавал, че датата на сключване на договора, посочена в нотариалния акт, е важна именно с оглед преценката дали към момента на сключване на договора е било налице твърдяното от ищците в настоящото производство основание за нищожност на договора. Установила е още, че видно от заключението на в. л. Г.,чието заключение възприема като обективно и компетентно дадено, първоначално посочената дата е била ***.*** г., която пак е по-късна от датата на смъртта на прехвърлителя. Изложила е съображения, че договорът за покупко-продажба на недвижим имот е двустранен договор, като за сключването му е необходимо да има две насрещни, съвпадащи си волеизявления, като в случая липсва волеизявление от страна на прехвърлителя Д М., тъй като същият към момента на изповядване на сделката с нотариален акт № ***, ***, дело № *** г., е престанал да съществува като правен субект поради настъпилата физическа смърт. От назначената съдебно-графологическа експертиза, неоспорена от страните, въззивният съд е установил, че в нотариалния акт, обективиращ сделката, са налице множество поправки в текста – на пет места върху лицевата страна на нотариалния акт са извършени технически подправки на ръкописния и машинописния текст, както следва: 1. в цифровия ръкописен текст, посочващ номера на нотариалния акт: първоначалният текст е бил „***“, като този текст е заличен с коректор и впоследствие е изписан друг, така че да се чете „***“; 2. в цифровия ръкописен текст, посочващ номера на делото първоначалният текст е бил „***", като този текст е заличен с коректор и впоследствие е изписан друг, така че да се чете „***“; 3. В ръкописният и печатен текст в началото на нотариалния акт, посочващ датата, месеца и годината: първоначално с химикалка паста е бил изписан текстът „***“, а с пишеща машина „***“. Ръкописният текст „***“ е заличен с коректор, а машинописният „4“ и „***“ е заличен по механичен начин с изтриване, след което върху ръкописния текст с химикална паста е изписан текстът „***“. Върху машинописната цифра „4“ е отпечатана цифра „5“, а върху машинописния текст „***“ е отпечатано „***“, т. е. първоначалната дата е била „*** *** г.“, а след подправката е направена да се чете „*** *** г.“; 4. В ръкописния текст, посочващ името на нотариуса: първоначалният текст е бил „М. К.“, като този текст е заличен с коректор и впоследствие е изписан друг, така че да се чете „Б. К.“; 5. В машинописния текст първоначално е бил напечатан текстът „***“, като впоследствие върху него с неколкократно повтаряне на буквите е отпечатан текстът „***“, като буква „д“ е напечатана едно върху друго и като голяма и като малка буква. При тези данни въззивният състав е намерил, че правилно районният съд е определил правното основание на първия иск, тъй като липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е налице, когато изявление за сключване на сделката изобщо не е направено, както е в конкретния случай. Отделно е посочил, че разпоредбата на чл. 181 ГПК е приложима само по отношение на частен свидетелстващ документ, какъвто не е нотариалният акт, който представлява официален документ – съставен е от надлежно оправомощено длъжностно лице в рамките на предоставената му компетентност и по установен в закона ред. Констатирал е също, че вписването на акта в книгите за вписванията не е част от вещно-прехвърлителния ефект на нотариалния акт, а само създава противопоставимост на други вписвания, извършени в по-късен момент. При формиране на решаващите си изводи въззивният съд е съобразил и показанията на разпитаните по делото свидетели. От разпита в първата инстанция на св. Г. М., братовчед на ответника И. И., въззивният съд не е установил никакви конкретни действия, които да са извършвани от последния. От показанията на св. П. /съпруг на ищцата С. П./ е установил, че след смъртта на Д М. никой не е живял в процесната къща постоянно и това е причината да бъде прекъснато ел. захранването, като партидата не е закрита; че къщата въобще не е в добро състояние, през 2013 г. е имало голям сняг и бил пропаднал покрива. От разпита на св. К. М. е констатирал, че след смъртта на чичо му Д М. къщата била в ужасно състояние и останала на децата му, които идвали и я наглеждали периодично; че свидетелят не е виждал И. И., който живее в същото село, да влиза в къщата на братовчедките му. От показанията на св. О. е установил, че познава А. Ч. и знае че от 2005 г. е закупила къща на два етажа в с. П. С. с дворно място; че след 2010 г. свидетелят само два пъти е посещавал имота с последната, за да го чистят, но в къщата нямало условия да се спи и са спали на палатка. Като неоснователно въззивният съд е преценил и възражението, че отрицателният установителен иск бил недопустим, позовавайки се на практика на ВКС, съгласно която правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Като неоснователно е посочил и възражението на пълномощника на А. Ч., че не се установява лицето Д М. да е собственик на процесния имот по силата на цитирания по-горе нотариален акт, тъй като в същия не е посочен ЕГН на купувача. Констатирайки в действителност липсата на ЕГН в нотариалния акт съгласно изискването на чл. 580, т. 3 ГПК, предвид анализа на всички писмени и гласни доказателства по делото, въззивната инстанция е установила, че купувач по сделката на имота в с. П. С. е бил Д К. М., който видно от св. Г. П. е живял там до смъртта си. Въззивният състав е намерил, че са правилни изводите на първата инстанция и по отношение на втората ответница А. Ч., а именно че същата не е собственик на процесния имот, поради обстоятелството че продавачите И. и К. И.и, не са могли да придобият процесния имот. Като законосъобразно и обосновано е посочил приетото от районния съд, че в тяхна полза не е изтекла придобивна давност, тъй като те никога не са владяли имота. Констатирал е още, че собствеността не е прехвърлена на А. Ч. като купувач, тъй като никой не може да прехвърли повече права, отколкото притежава. Отделно е взел предвид, че последната не е установила по делото да е придобила имота на основание давностно владение, съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС. Посочил е, че от нейна страна няма извършвани каквито и да е действия, които да сочат на владението, което да е постоянно, непрекъснато, спокойно и явно. Съобразно изложеното въззивният съд е формирал извод, че от всички анализирани по делото доказателства се установява, че първоинстанционното решение е законосъобразно и обосновано и по двата предявени и уважени иска, поради което е потвърдил същото изцяло. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният от касатора в изложението първи въпрос касае правната квалификация на исковата претенция и задълженията на въззивния съд при нейното определяне. Така както е формулиран въпросът не кореспондира с фактите по делото, доколкото съдържа условието за констатация в обжалваното решение, че правната квалификация е неправилно определена от първата инстанция, а въззивният съд не е променял същата. Напротив в обжалваното решение са изложени съображения, че основанието на иска се определя от всички наведени факти и обстоятелства и заявения петитум, а в конкретния случай това са фактите, въз основа на които се иска прогласяване на нищожността на продажбата поради липса на съгласие. Формирано е становище, че районният съд правилно е определил правното основание на първия предявен иск, доколкото липсата на съгласие по чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро ЗЗД е налице когато изявление за сключване на сделката изобщо не е направено, както е в конкретния случай. Като ирелевантно е посочено обстоятелството, че ищците са посочили като основание на исковата си претенция разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, поради съображенията, че съдът е този, който определя правната квалификация на иска. Ето защо в обжалваното решение отсъстват мотиви за неправилност на определената от първата инстанция правна квалификация, каквото условие се поставя в наведения въпрос. Спрямо втората част на поставения въпрос следва да се посочи, че въззивният съд не прави доклад по делото. Съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва жалбите и отговорите: в коя част е обжалвано решението, кои правни въпроси във връзка с неговата валидност и допустимост се поставят (за това той следи служебно), какви оплаквания за неправилност са направени и какви пороци е поискано да бъдат отстранени. В случай, че въззивният съд промени правната квалификация, той дава указания на страната за доказателствената тежест (доколкото променената правна квалификация променя и нея), както и указания, че с въззивната жалба страната не сочи или не представя доказателствата, които счита, че не са допуснати или е била лишена от възможност да посочи и представи, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила в първоинстанционното производство. Предвид изложеното, доколкото в случая въззивният съд не е променял правната квалификация, като пред него не е възниквала необходимостта от даване на указания до страните за ангажиране на доказателства, поставеният въпрос не е правно разрешен от въззивния съд, не обуславя решаващите му изводи и поради това не обосновава извод за наличие на общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК. Доколкото по така наведения въпрос не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване, то при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, касаещ приложението на чл. 181 ГПК. Същият не е обуславящ решаващите изводи на съда доколкото е привързан към защитната теза на касаторите, а не към решаващите съображения на съда и поради това не съставлява общо основание за достъп до касация. По съществото си въпросът представлява изложение на тезата на касаторите, че за определяне на достоверността на датата на процесния нотариален акт следва да се приложи разпоредбата на чл. 181 ГПК, като за такава да се счита датата на смъртта на лицето, което го подписало. Изложената теза по същество е следствие на интерпретация на страната за осъществилите се по делото факти и обстоятелства, а не изхожда от фактическите установявания на въззивния съд в обжалваното решение. В случая въззивният състав е посочил, че нормата на чл.181 ГПК е неприложима към нотариалния акт за сделката, който е официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. Спрямо датата на сключване на процесния договор за покупко-продажба е изложил съображения, че същата е от значение с оглед преценка дали към този момент е било налице твърдяното от ищците основание за нищожност на договора. В този смисъл и предвид оспорването на датата, се е позовал на заключението на вещото лице по допуснатата по делото графологична експертиза, съгласно което първоначално посочената в нотариалния акт дата е била ***.*** г., която отново е по-късна от безспорно установената по делото дата на смъртта на прехвърлителя – ***.*** г. Ето защо въззивният състав не е възприел в мотивите си доводите на касатора че за достоверна дата на процесния нотариален акт следва да се приеме датата на смъртта на лицето, което го подписало. Чрез питането жалбоподателят на практика изразява несъгласието си с приетото от съда. При тези данни, поставеният въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Последният трети въпрос в изложението е от процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд не е отрекъл тези правни разрешения, а е съобразил същите. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното ѝ допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за основателност на исковите претенции, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения, в това число по доводите на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е посочил какво счита за установено от тях. Следва да се посочи още, че въпросът доколко анализът на доказателствата и направените фактически и правни изводи са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд основателност на исковите претенции. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна е поискала своевременно присъждането на такива, но не е удостоверила надлежно извършването им за настоящото производство. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,