Определение № 628 от 03.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 588/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Юръпиън Трейдинг Глобъл“ АД /ЕТГ/, дружество, учредено в Република Панама, срещу определение №336/03.02.2023г. по ч.гр.д.№302/2023г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, в частта, с която е оставена без уважение подадената от настоящия частен жалбоподател частна жалба с вх. №1909/30.01.2023г. против определение №3876/05.12.2022г. по т.д. №2206/2022г. на Софийски градски съд, VI-8 състав, с което е оставено без уважение искането на същата страна за освобождаване от внасяне на първоначална държавна такса за разглеждане на исковата молба в размер на 159 043,36 лв. Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички приложени по делото доказателства, а е основал съдебния акт единствено на хипотези и предположения. Поддържа, че представените писмени доказателства установяват липсата на средства за заплащане на дължимата държавна такса. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател поставя следните въпроси: 1/ Допустимо ли е освобождаване на юридическо лице /търговско дружество/ от задължение за внасяне на държавна такса за производство пред съд при условие, че в националното законодателство не е предвидена възможност за освобождаване на юридическите лица /търговските дружества/ от държавна такса, но правото на ЕС не изключва принципната възможност за освобождаване от такса, когато това се налага за осигуряване на правото на ефективен достъп и на ефективна съдебна защита?; 2/ Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото?; 3/ Следва ли националният съд да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел?; 4/ Може ли националният съд при преценка дали следва да освободи ищец – юридическо лице от държавна такса да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото?; 5/Следва ли националният съд да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел?; 6/ Когато става дума за юридически лица, националният съд може ли да вземе под внимание положението им, например правно-организационната форма, и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата?; 7/ При какви условия националните съдилища в България и на база какви доказателства могат да формират преценка, че в конкретния случай юридическото лице следва да бъде освободено от такса?; 8/ Как следва да се степенуват критериите, заложени в практиката на СЕС, обективирана в определение от 13.06.2012г. по дело С-156/12 /GREP/Freistat Bayern/?; 9/ Ако е установено по делото, че нито ищецът-юридическо лице, нито неговите собственици /крайните и действителните/ нямат средствата да заплатят предварително държавна такса, следва ли да се освободи този ищец от задължението за такса, ако решението по така заведения иск е предопределящо за това дали ще получи ефективна защита на субективните си материални права? По въпроси № 1 и 2 навежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като по въпрос №1 твърди противоречие на обжалваното определение с определение № 170/15.04.2020г. по ч.т.д. № 209/2020г. на ВКС, II т.о., определение № 524/30.07.2019г. по ч.т.д. № 908/2019г. на ВКС, II т.о. и определение № 4/07.01.2022г. по т.д. № 378/2020г. на ВКС, I т.о., а по въпрос № 2 – с решение № 141/21.09.2021г. по т.д. № 2586/2019г. на ВКС, I т.о. По въпроси № 3 - 6 въвежда едновременно допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК, като по въпрос № 3 твърди противоречие на обжалваното определение с определение №80/13.05.2020г. по ч.т.д. № 1358/2019г. на ВКС, I т.о. и определение от 13.06.2012г. по дело С-156/12 /GREP/FreistatBayern/, а по останалите въпроси не сочи практика на ВКС и СЕС, в противоречие с която е постановено обжалваното определение. По въпроси № 7 – 9 твърди, че е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Поддържа още наличие на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на обжалваното определение. В частната касационна жалба и изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК е направено и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз относно тълкуването на решение на СЕС по дело С-571/2016 /Н. К. срещу БНБ/ и решение на СЕС по дело С-279/2009 /DEP срещу Федерална република Германия/ относно това как следва националният съд да провери дали националноправна уредба, предвиждаща авансовото плащане на фиксирана пропорционална такса, не противоречи на принципа на ефективност на Правото на Съюза и какви доказателства следва да са представени за установяване на факта на липса на средства за заплащане на държавна такса. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение в частта, с която е оставено без уважение искането на „Юръпиън Трейдинг Глобъл“ АД /ЕТГ/ за освобождаване от внасяне на държавна такса, въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, практиката на Европейския съд по правата на човека и практиката на СЕС, обективирана в определение от 13.06.2012г. по дело С-156/12 /GREP/Freistat Bayern/. Изтъкнал е, че според нормата на чл.83, ал.2 от ГПК само физическите лица могат да бъдат освободени от внасяне на държавна такса поради недостиг на средства за тяхното заплащане, а настоящият спор предвид характера му – по иск с правно основание чл.17, ал.1 от ЗЗД, не попада сред изключенията по чл.83, ал.1, т.4 от ГПК, чл.84 от ГПК, чл.620, ал.1 и ал.5 от ТЗ, чл.649, ал.6 от ТЗ и чл.694, ал.2 от ТЗ. Приел е, че разгледано в светлината на дадените указания от СЕС констатираното ограничение, макар и значително с оглед размера на дължимата държавна такса – над 159 000 лв., не е непропорционално, предвид цената на иска, както и не представлява прекомерна финансова тежест, която е непреодолима за ищеца и която го лишава от достъп до съд. В тази връзка е акцентирал, че молителят е търговско дружество – АД, което, доколкото е търговец на основание чл.1, ал.2, т.1 от ТЗ, е създадено за участие в стопанския живот и за реализиране на приходи от регистрирания предмет на дейност, като извършването на стопанска дейност е декларирана от неговия управителен орган. Отбелязал е липсата на твърдение за преустановяване на стопанската дейност или за състояние на фактическа неплатежоспособност, както и липса на доказателства в подкрепа на твърденията, че дружеството има финансови затруднения, най – вече защото води и други дела, по които вече е заплатило такси и разноски за над 200 000 лв. Приел е, че това обстоятелство не обосновава извод за непреодолима невъзможност за заплащане на дължимата държавна такса, водеща до ограничаване на правото на достъп до съд. Изложил е съображения, че невъзможността таксата да бъде заплатена следва и може да бъде установена от ищеца с всички допустими доказателствени средства, установяващи финансовото и имущественото му състояние, изтъквайки, че такива не са ангажирани. Намерил е, че представеният баланс от март 2020г. не съответства по съдържание на декларираното от управителния орган имуществено състояние на дружеството, доколкото в същия е посочен актив само от парични средства в размер на 2000 евро, без да е отразено вземане на дружествен дял, каквото е декларирано да е налице от преди 2020г., както и че в баланса е посочен капитал от 2000 евро, а в представеното удостоверение за правно състояние от регистъра в Панама капиталът е посочен в размер на 10 000 щ.д. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че балансът не отразява вярно имущественото състояние на дружеството и не може да бъде кредитиран като доказателство за него. Намерил е, че други доказателства, касаещи имущественото състояние на дружеството, не са ангажирани. В тази връзка е счел за неоснователно възражението, че СГС е следвало да укаже на ищеца какви доказателства да представи, като е изложил съображения, че дори и първоинстанционният съд да е бил длъжен, но да не е изпълнил това задължение, ищецът е могъл да представи с частната си жалба допълнителни доказателства, включително сочените от СГС в обжалваното определение, но не го е сторил. На следващо място, апелативният съд е намерил, че не са представени и доказателства, установяващи имущественото състояние на акционерите на дружеството, макар в частната жалба дружеството да е изразило съгласие с необходимостта от такива. Изтъкнал е, че представените доказателства разкриват противоречие относно това кой точно е акционер в дружеството, доколкото в удостоверението от март 2022г., издадено от регистъра в Панама, като акционери са посочени две физически лица, а според представеното извлечение от Книга на акционерите това е друго юридическо лице. При тези съображения въззивният съд е заключил, че изискването за авансово плащане на държавна такса от 159 000 лв., само предвид размера и заплащането до момента във връзка с друго дело на разноски в размер над 200 000 лв., не представлява непреодолимо ограничаване на правото на достъп до съд на ищеца, което да накърнява самата същност на това право. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Нито един от поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси не отговаря на характеристиката на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл.274, ал.3 от ГПК намират приложение и по частните касационни жалби, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. Първият въпрос е формулиран общо и теоретично, не кореспондира със съдържанието на обжалваното определение и не е отнесен към конкретния случай, спецификата, на който е в това, че изводът за неоснователност на искането за освобождаване от внасяне на дължимата държавна такса е предпоставен от констатираната липса на доказателства, установяващи имущественото състояние на ищеца. Вторият въпрос е пряко относим към правилността на атакувания акт, доколкото се основава на тезата, че въззивният съд е игнорирал доводите на частния жалбоподател за наличието на основания за освобождаване от държавна такса, с оглед имущественото му състояние. Противно на това твърдение, всички доводи на молителя са обсъдени от апелативния съд в мотивите на атакувания акт и са приети за неоснователни. Обстоятелството, че въззивният съд не е счел за достатъчна информацията, обективирана в балансите на ищеца за 2018 и 2019г., при липса на данните за икономическото състояние на дружеството за 2021г. и 2022г., е въпрос на обоснованост на изводите на съда, формирана при съвкупния анализ на събраните по делото доказателства. Преценката на съда, че представените от молителя доказателства не подкрепят твърденията му за липса на имущество, не е равнозначна на неизпълнение на процесуалното задължение на съда за обсъждане на доказателствата. Обсъдено е и оплакването на жалбоподателя, че първоинстанционния съд не е му е указал да представи баланси за 2020г., 2021г. и 2022г., за да установи, че и понастоящем няма средства за да заплати такса в този голям размер. Въззивният съд е приел, че предвид характеристиките на производството по чл.274 ал.2 от ГПК, жалбоподателят е могъл да представи с частната си жалба всички допълнителни доказателства относно имущественото си състояние. Следователно въззивният съд е обсъдил всички представени пред него доказателства и въведените с частната жалба оплаквания. Правилността на изводите на съда би била годен предмет на евентуална последваща допускането на касационно обжалване преценка, но не и на етапа за селектиране на частните касационни жалби. Третият, четвъртият, петият и шестият въпроси възпроизвеждат съдържанието на цитираната практика на Съда на Европейския съюз. Същите са неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд, които се свеждат до това, че не са представени доказателства за финансовите затруднения на ищеца, както и за неговото и на акционерите му имуществено състояние. Следва да се отбележи, че въпросът за евентуално неправилно приложение от въззивния съд на възприетите в практиката на Съда на Европейския съюз критерии за преценка освобождаването на юридическо лице от заплащането на държавна такса, би бил значим само при наличие на представени доказателства, от които действително е възможно да се направи извод за актуалното имуществено състояние на молителя /какъвто не е настоящият случай/. Седмият и осмият въпроси нямат отношение към решаващия мотив на въззивния съд за неоснователност на искането за освобождаване от държавна такса. Въпросите, по начина, по който са формулирани, изискват отговор относно всички възможни критерии за преценка, докато практиката на Съда на Европейския съюз сочи възможни критерии за преценка, без да е изчерпателна по отношение на същите. Абстрактен отговор на всички възможни критерии за преценка при произнасяне по искане за освобождаване от такса на юридически лица е невъзможен, поради специфичните особености на всеки конкретен случай. Деветият въпрос изхожда от предпоставка, която въззивният съд не е приел за доказана, а именно липсата на имущество на ищеца и на собствениците на неговия капитал, достатъчно да поеме разхода по дължимата държавна такса. С оглед на това въпросът не съответства на решаващия мотив на апелативния съд за неоснователност на искането за освобождаване от заплащането на дължимата държавна такса, поради недоказаност на действителното имуществено състояние на ищеца. По всички поставени от касатора въпроси не са налице и сочените допълнителни предпоставки за достъп до касационно обжалване. Съгласно формираната трайна практика на ВКС по въпроса за правото на юридическо лице да бъде освободено от заплащане на държавна такса /определение № 285 от 05.07.2019г. по ч.т.д.№ 1234/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 193 от 24.04.2019г. по ч.т.д. №810/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 141 от 20.02.2019г. по ч.т.д. № 52/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 122 от 12.02.2019г. по ч.т.д. №114/2019г. на ВКС, ТК, II т.о./, гарантираното на страните по граждански спор с разпоредбата на чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите – членки свободен избор на средства за постигане на тази цел. Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, като подобни гаранции са предвидени само при спор за нарушаване на правото на ЕС. Когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет такъв спор или искът и/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните хипотези на разпоредбите на чл.83, ал.1, т.4 и чл.84 от ГПК или на особена разпоредба в друг закон (например чл.620, ал.1 и ал.5, чл.649, ал.6, чл.694, ал.2 от ТЗ), то внасяне на държавна такса се дължи предварително по общото правило на чл.71, ал.1, изр.1 вр. чл.73, ал.3 ГПК, тъй като съгласно изричната формулировка на разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК съдът може да признае липсата на достатъчно средства за заплащане на държавна такса и да освободи страната от внасянето й, само ако тя е физическо лице. В практиката на Европейския съд по правата на човека е признато правото на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от плащането на държавна такса (решение от 24.12.2009г. по дело „Агромодел” ООД срещу България (жалба № 68334/01), решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша (жалба №39199/98), решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic – CATV срещу Полша (жалба № 48140/99), като е прието, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, в това число и финансови, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса, и само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл.6 §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. В тази връзка факторите, които се преценяват са: размер на таксите, преценен в светлината на специфичните обстоятелства според случая, както и платежоспособността на заинтересованото лице и стадий на производството, в който въпросното ограничение е наложено. Съгласно практиката на СЕС, обективирана в Определение от 13.06.2012г. по дело С –156/12 GREP/FreistatBayern, принципът на ефективна правна защита, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноските във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба. В тази връзка националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата същност на това право, дали са насочени към постигането на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. В рамките на преценката си националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. За да прецени пропорционалността, националният съд може също да вземе под внимание размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Когато става дума за юридически лица, националният съд може да вземе под внимание положението им, например правно-организационната форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата. При постановяване на своето определение въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика, доколкото не е отрекъл принципната възможност юридическо лице да бъде освободено от заплащане на държавна такса, а е съобразил правно-организационната форма на юридическо лице и преследваната от него стопанска цел и е изследвал събраните доказателства относно активите на дружеството, финансовите възможности на неговите съдружници или акционери / отчел е, че липсват доказателства за актуалното финансово – икономическо състояние на дружеството, че съдържанието на представения баланс към м. март 2020г. не съответства на представените декларации от управителните органи на дружеството, както и че липсват доказателства за финансовото състояние на сочения от управителните органи единствен акционер на дружеството и противоречията в данните относно лицата, имащи качеството на акционери/. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на обжалването поради твърдяната очевидна неправилност на въззивния акт. По смисъла на цитираната норма въззивното определение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на анализ за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. В настоящия случай, въззивното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение е неоснователно. По искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз: С оглед изложеното следва да бъде оставено без уважение искането на касатора по чл.628 от ГПК за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Основната предпоставка за допустимост на преюдициалното запитване е то да бъде отправено от компетентна юрисдикция по смисъла на чл.267 от ЗФЕС, между които безспорно са националните съдилища на държавите – членки. Наред с това преюдициалното запитване следва да бъде отправено в рамките на висящо производство по съществуващ, действителен спор между страните, като прекратяването на главното производство би съставлявало пречка за постановяване на преюдициално заключение от Съда на ЕС. На следващо място поставените преюдициални въпроси следва да имат връзка с предмета на делото, като преюдициалното заключение от Съда на ЕС трябва да е необходимо на националния съд да формира своето вътрешно убеждение при решаването на делото, висящо пред него. Също така допустимостта на преюдициалното запитване е обусловена от възможността правото на ЕС да се приложи към обстоятелствата по конкретния спор, без значение дали то намира пряко приложение или се прилага по силата на препращане в националното право към правото на Съюза. Освен по материя, приложимостта на правото на ЕС е обусловена и от неговото действие по време, като то не намира приложение към фактите, настъпили преди присъединяването на запитващата държава – членка към ЕС или преди влизането в сила на съответния акт от правото на ЕС. Едва при кумулативното наличие на тези предпоставки за допустимост, се поражда задължението по чл.629 ал.3 от ГПК за националните съдилища, чиито решения не подлежат на обжалване, да отправят преюдициално запитване до Съда на ЕС. Отделно от изложеното, следва да се посочи още, че произнасянето по искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по чл.629 ГПК е обусловено от допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, предвид необходимостта от тълкуване на конкретна, приложима към разглеждания правен спор разпоредба от правото на Съюза. Следователно, доколкото в случая по изложените по- горе съображения, изчерпателно установените от процесуалния закон предпоставки за достъп до касация и разглеждане на касационната жалба по същество не са налице, то отсъства и основание за уважаване на искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд