Определение № 2863 от 01.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2026/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Р. В., чрез адвокат Л. М., срещу решение № 90 от 31.01.2025 г. по в. гр. д. № 3167/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив в следните части: в частта, с която е потвърдено решение № 260065 от 16.09.2024 г. по гр.д.№ 4503/2020 г. на Районен съд-Пловдив в частта, с която е възложен, на основание чл. 349, ал.2 ГПК, на М. Н. В., недвижим имот – апартамент № *, на етаж *, във вход * на жилищната сграда блок *, с адрес [населено място], район „С.“, бул. „ *“ № *, с площ от 90, 83 кв.м., ведно с прилежащата му изба №* и с 2.09% идеални части от общите части на сградата, нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор *по КККРР на [населено място], при условие, че заплати на Р. Р. В., в шестмесечен срок от влизане в сила на решението, за уравнение на дела й от 1/2 идеална част от гореописания недвижим имот, сумата 73750 лева, ведно със законната лихва от влизане в сила на решението до окончателното й изплащане; в частта, с която, след частична отмяна на решение № 260065 от 16.09.2024 г. по гр.д.№ 4503/2020 г. на Районен съд-Пловдив, Р. Р. В. е осъдена да заплати на М. Н. В. сумата 11250 лева - обезщетение за извършени в периода 2007 г. – 2008 г. подобрения и необходими разноски в допуснатия до делба недвижим имот, и на Р. Н. Т. сумата 3750 лева - обезщетение за извършени в периода 2007 – 2008 г. подобрения и необходими разноски в допуснатия до делба недвижим имот.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т.3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Подаден е отговор на касационната жалба от съделителите М. Н. В. и Р. Н. Т., чрез адвокат Н. А., с който се излага становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

С влязло в сила съдебно решение е допуснато извършването на съдебна делба на процесния апартамент, останал в наследство от М. К. В., починала на 4. 07. 1997 г., и Р. П. В., починал на 22. 03. 2005 г., като ответницата Р. Р. В. е тяхна дъщеря, а ищците М. Н. В., Р. Н. Т. и Н. Й. В. са наследници (деца и преживяла съпруга) на сина на общите наследодатели Н. Р. В., починал на 25. 05. 2011 г., при дялове: 3/6 идеални части за Р. Р. В. и по 1/6 идеална част за М. Н. В., Р. Н. Т. и Н. Й. В.. Н. Й. В. е починала в хода на въззивното производство и е оставила за единствени наследници по закон М. Н. В. и Р. Н. Т..

В законоустановения срок е предявена претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК от Н. В., а в случай че претенцията й се приеме за неоснователна, се иска възлагане на жилището на Н. В. и М. В.. Твърди се, че към смъртта на общите наследодатели М. К. В. и Р. П. В. в жилището е живял Н. Р. В., а след смъртта му през 2011 г. – неговите наследници Н. В. и М. Н. В.. Във връзка с тези претенции се твърди, че допуснатият до делба жилищен обект е неподеляем, както и че съделителката М. В. не притежава друг жилищен имот.

Предявена е и претенция от Н. В. и М. В. срещу Р. Р. В. за присъждане на сумата 15590 лв. След смъртта Н. В. като ищци по претенцията й за подобрения в размер на 7795 лв. са конституирани наследниците й М. В. и Р. В. – с размери на претенциите по 3897, 50 лв. всяка от тях. Прието е, че М. В. претендира присъждане на обезщетение за подобрения и необходими разноски в общ размер 11692, 50 лв. (7795 лв. в лично качество и 3897, 50 лв. като наследник на Н. В.), а Р. В. претендира присъждане на обезщетение за подобрения в размер на 3897, 50 лв. – като наследник на майка си Н. В.. Твърди се, че подобренията в делбения имот са извършени от Н. В. и Н. Р., както и от М. В., през 2007 г. – 2008 г., след смъртта на общите наследодатели Р. В. и М. В.. По видове и стойност подобренията са индивидуализирани в писмена молба от 15. 02. 2021 г., на л. 68 от делото на РС.

За да достигне до извод за основателност на възлагателната претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК на М. Н. В., въззивният съд е приел, че тази претенция подлежи на разглеждане, тъй като е предявена в срок. Искането за възлагане в общ дял на жилището на съделителите М. Н. В. и Н. В. е неоснователно, съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2004 г., т. 7, тъй като в тази хипотеза е налице конкуренция на възлагателни претенции и следва да се проведе наддаване, като законът не допуска възлагане в общ дял. След смъртта на Н. В. съделителката Р. Т. заявява, че не поддържа заявената от наследодателката й претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК, поради което на разглеждане подлежи само възлагателната претенция на М. В., която поддържа същата.

Претенцията по чл. 349, ал. 2 ГПК, предявена от М. В., е приета за основателна. Допуснатият до делба апартамент е неподеляем, като неподеляемостта е установена със заключение на съдебнотехническа експертиза. Съделителката М. Н. е живяла в имота към смъртта на баща си Н. Р. през 2011 г., а последният е живял в имота към смъртта на общите наследодатели Р. и М. В.. Същата не притежава друго жилище. В хода на делбеното производство М. В. е извършила прехвърляне на сестра си Р. Н. Т. на идеални части от жилищни имоти в [населено място] и в ***, но тази сделка не представлява злоупотреба с права и не рефлектира върху приложението на нормата на чл. 349 от ГПК, в какъвто смисъл са и указанията, дадени с точка 7 от ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС. По въпроса за пазарната цена на имота към настоящия момент съдът е приел, че същата е установена с няколко единични и една тричленна съдебнооценителна експертиза, поради което не се налага допускане на други експертизи със същите задачи. А и наличие на необходимост от това не е обосновано с основателни възражения срещу заключенията на допуснатите експертизи.

Претенциите на М. Н. В. и Н. В. за присъждане на обезщетения за извършени подобрения в процесния имот са квалифицирани по чл. 12, ал. 2 ЗН, а не по чл. 61, ал. 2 ЗЗД (каквато квалификация е дал районният съд), нито по чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72 ЗС. Същите са приети за доказани по основание и размер. Прието е за доказано по несъмнен начин, от показанията на всички разпитани свидетели, че Н. Р. В. и Н. Й. В., както и М. В., са извършили, през 2007 г. – 2008 г., основен ремонт на процесния апартамент. Претендираните подобрения са установени по вид и размер с гласните доказателства и със заключенията на съдебнотехническите експертизи. Увеличената стойност на имота в резултат на извършените подобрения възлиза на 40100 лева, от която сума Р. Р. В. дължи 1/2 част –20050 лв., поради което предявените искове в общ размер 15000 лв. са основателни за пълните предявени размери. От тази сума следва да бъдат присъдени на М. Н. В. 11250 лв. – 7500 лв. в лично качество и 3750 лв. като наследник на Н. Й. В., а на Р. Н. В. – 3750 лв., като наследник на Н. Й. В..

Възражението за погасителна давност е прието за неоснователно, тъй като погасителният давностен срок за претенции по чл. 12, ал. 2 ЗН започва да тече от предявяване на иска за делба (в случая от 15. 04. 2020 г.), съгласно ППВС № 7/73 г., т. 4, а претенциите по сметки са заявени на 15. 02. 2021 г.

Прието е, че дори претенциите по сметки да се квалифицират по чл. 72-74 ЗС (доколкото са извършени от наследника Н. Р. В. и съпругата му Н. Й. В. в качеството им на владелци на наследствената 1/2 идеална част на ответницата Р. Р. В.), погасителният давностен срок не е изтекъл, тъй като по силата на ППВС № 6:74 г., т. 13, погасителна давност за подобрения на владелец на чужд имот тече от прекъсване на владението, от превръщането му в държание със съгласие на собственика или от момента когато то бъде смутено от собственика с предявяването на иск за имота. В случая владението на наследствената 1/2 идеална част на Р. В. е прекъснато 2018 г., с предявяване на иск от последната срещу М. Н. В., Р. Н. Т. и Н. Й. В. с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване на владението върху наследствената й 1/2 идеална част, който иск е бил уважен с влязло в сила решение.

С касационната жалба и изложението се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му касаеща претенциите по чл. 346 ГПК на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, за проверка на допустимостта му.

Твърди се недопустимост на акта в тази част предвид дадената грешна квалификация на исковете за присъждане на обезщетения за извършени подобрения в делбения имот – чл. 12, ал. 2 ЗН, въпреки липсата на твърдения подобренията да са извършени приживе на общите на страните наследодатели и при несъобразяване с уточнителна молба вх.№ 260671/16.02.2024 г., с която се конкретизира, че всички подобрения са извършени в периода 2007-2008 г. от Н. и Н. В., в качеството им на владелци на имота, със знанието и непротивопоставянето на Р. Р. В., както и че М. Н. В. е предявила и поддържа претенцията за присъждане на подобрения не в лично качество, а като наследник на Н. и Н. В..

Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивно решение в частта му касаеща претенциите по чл. 346 ГПК на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – за проверка на допустимостта му и на правилността на дадената правна квалификация на претенциите за присъждане на обезщетения за извършени в делбения имот подобрения от родителите на съделителите М. Н. и Р. Н..

В изложение към касационната жалба се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, касаещи въззивното решение в частта му уважаваща претенцията по чл. 349, ал. 2 ГПК:

1. Има ли съдът задължение в делбеното производство при намаляване броя на съделителите в хода на същото, да изследва въпроса за поделяемост на имот при наличие на приета експертиза в предходен момент, когато съделителите са били повече на брой и становището за поделяемост е съобразено с броя съделители към онзи момент;

2. При смърт на съделител, направил претенция за възлагане на делбен имот, следва ли съдът да укаже на наследниците му да заявят дали я поддържат, или се счита, че те заместват наследодателя по така направеното искане. Изложени са твърдения, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 19 от 08.02.2013 г. по гр.д.№ 619/2012 г. на ВКС, ІІ г.о.

Поддържа се и наличие на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с което е уважена възлагателната претенция на М. Н. В. по чл. 349, ал. 2 ГПК. Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо в тази част, доколкото в установения в закона срок същата е заявила възлагателна претенция и с молба от 4. 10. 2021 г. е конкретизирала, че поддържа възлагателната претенция. Молбата от 4. 10. 2021 г. конкретизира претенцията по чл. 349, а.2 ГПК, а не представлява изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК.

Въззивното решение в частта му по чл. 349, ал. 2 ГПК не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага наличие на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция от текста на решението, без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивния акт. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на изводите на съда със събраните доказателства и с правилата на логиката и науката.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси. Въззивният съд е приел неподеляемост на процесния имот на два или повече дяла, който извод е основан на неоспореното заключение на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, назначена за изясняване на този въпрос. Изводът на вещото лице е, че процесният апартамент не отговаря на изискването за поделяемост (т.е. дори на два жилищни обекта), а не че не е поделяем на четири дяла (каквито са твърденията на жалбоподателката). А изводът на въззивния съд, че ищцата М. В. отговаря на всички условия за възлагане на делбения имот по чл. 349, ал.2 ГПК е обоснован, базиран е на събраните по делото доказателства и установените с тях факти, съответен е на закона и е съобразен с практиката на ВКС със задължителен и незадължителен характер.

В останалата си част изложението съдържа множество оплаквания, представляващи касационни основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, каквито съдът е оправомощен да обсъжда само в случай на допускане до касационен контрол на въззивното решение. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, касационният съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението.

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,