Определение № 3242 от 26.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1244/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД „Бул Инс“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. И. против решение № 1478 от 05.12.2022 г. по гр. д. № 1553/2022 г. на Апелативен съд – София, 12 - ти граждански състав. Ответниците по жалба З. Б. Б. и П. Б. Б. не са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не вземат становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 260839 от 09.03.2022 г. по гр. д. № 14543/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, I – 7 състав в частта за осъждането на ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на ищците П. Б. Б. и З. Б. Б. сумата от по 50 000 лв. за всеки един от тях, явяваща се обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на майка им Г. П. Б., починала на 17.08.2016 г. в резултат на ПТП, настъпило на същата дата по вина на водача на лек автомобил „Рено Туинго“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху сумата от 09.11.2018 г. до плащането й и дружеството е осъдено да заплати адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. В частта, в която исковите претенции на посочените ищци по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу ответното „ДЗИ-Общо застраховане“ АД са уважени и са присъдени обезщетения за неимуществени вреди (от по 100 000 лв. за всеки ищец) от смъртта на двамата им родители, дължими само от този ответник, решението на първостепенния съд е влязло в сила като необжалвано. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че на 17.08.2016 г. е настъпило ПТП на пътя София – Варна, между товарен автомобил „Скания Р400 ЛБ“ с рег. [рег.номер на МПС] с прикачено ремарке, управляван от Д. А. Д. и лек автомобил „Рено Туинго“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Б. П. Б., в което МПС е пътувала като пътник Г. П. Б.. Процесното произшествие е настъпило при условията на независимо съизвършителство на двамата водачи, като в резултат от него са починали водачът на „Рено Туинго“ - Б. П. Б., и пътничката в същия автомобил Г. П. Б. – родители на двамата ищци. Изтъкнато е, че водачът на тежкотоварния автомобил е бил застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към датата на събитието при застрахователя „ДЗИ-Общо застраховане“ АД, а гражданската отговорност на водача на лекия автомобил „Рено Туинго“ към датата на ПТП е била покрита от ответника „ЗД Бул Инс“ АД. Съобразно уточненията на исковата молба въззивният състав е намерил, че ищците са претендирали осъждане на всеки от двамата ответници да им заплати по 1/2 част от дължимото обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на всеки от двамата си родители. Посочил е, че претенциите на всеки ищец към двамата ответници не са за солидарното им осъждане да заплатят целия размер на дължимото обезщетение, а за разделно осъждане на всеки от тях да заплати по 1/2 част от дължимото на всеки от ищците обезщетение. Като основание да се иска разделяне на отговорността на двамата застрахователи при посочените квоти е изтъкнато обстоятелството, че според ищците приносът на двамата водачи за настъпване на произшествието е равен. Пред въззивната инстанция първоинстанционното решение е обжалвано единствено в осъдителната му част по отношение на ответника „ЗД Бул Инс“ АД, касаеща обезщетяване на неимуществените вреди от смъртта на майката на ищците – З. Б.. В частта за отхвърляне на претенциите им за обезвреда на търпените болки и страдани от смъртта на баща им – Б. Б., предявени срещу ЗД „Бул Инс“ АД, решението на първостепенния съд е влязло в сила като необжалвано. Във връзка с релевираното възражение за недопустимост на решението за ангажиране отговорността на ответното ЗД „Бул Инс“ АД, въззивният съд е намерил, че нормата на чл. 53 от ЗЗД предвижда солидарна отговорност на лицата, които съвместно са причинили вредите, пред увреденото лице. Изразил е разбиране, че увреденото лице може да не пожелае да се възползва от възможността да обезпечи вземането си за обезщетение, като осъди едновременно всеки от двамата длъжници да му заплати целия размер на обезщетението – увреденият може да предяви цялата си претенция само към един от тях ( чл. 122, ал. 1 ЗЗД ), или да раздели претенцията си за обезщетение, като претендира едни и същи, или различни части от нея от различните делинквенти. Развити са доводи, че при избор на увреденото лице да раздели претенцията си на части и да претендира различните части от различни делинквенти, увреденият няма задължение да се съобразява с действителния принос на всеки от делинквентите за настъпване на увреждането, поради което и не носи доказателствена тежест да установява какъв е действителният принос на всеки от тях за настъпване на увреждането. Прието е, че ако избере да претендира от различните делинквенти – различни части от обезщетението, мотивите му за определяне на квотите, в които ще предяви претенцията си към всеки от делинквентите, са ирелевантни. Изтъкнато е също, че разпределението на отговорността между причинителите на увреждането е въпрос, който касае правоотношението между самите делинквенти и се урежда от нормата на чл. 127 ЗЗД, в това число този, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата (ал. 2), независимо от това как увреденото лице е избрало да разпредели между тях претенцията си за обезвреда. Тъй като отговорността на застрахователите на делинквентите е производна на тази на делинквентите, решаващият състав е приел, че този принцип се запазва и в отношенията между тях – съгласно чл. 499, ал. 6 и ал. 7 КЗ. По изложените съображения е направен извод, че при липса на иск между самите застрахователи, в това производство не се формира СПН относно приноса на всеки от делинквентите за настъпване на увреждането. Посочено е, че обстоятелството, че застрахователят ЗАД „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е бил осъден да заплати на всеки от ищците застрахователно обезщетение в размер на по 50 000 лв. за смъртта на неговата майка Г. Б., само по себе си не изключва отговорността на застрахователя „ЗД Бул Инс“ АД за заплащане на застрахователно обезщетение на увредените лица до този размер. В тази връзка възражението на този ответник, че на ищците вече е присъдено цялото дължимо обезщетение, след като застрахователят на другия делинквент е осъден да го заплати в пълния му размер, е счетено за неоснователно. За такова е прието и възражението на страната за намаляване с 50% на отговорността на ответника „ЗД Бул Инс“ АД за заплащане на застрахователно обезщетение на ищците за смъртта на тяхната майка Г. Б., поради приноса на водача на застрахования автомобил Б. П. Б. за настъпване на увреждането. Направено е съждение, че съпричиняването на процесното ПТП от водача на автомобила, в който пострадалата Г. Б. е пътувала като пътник, е основание за ангажиране на отговорността на застрахователя „ЗД Бул Инс“ АД, а не основание за освобождаването му от отговорност. Изложени са съображения, че по отношение на застрахователя на автомобила, в който пострадалата е пътувала като пътник, тя има качеството на „пострадало лице“ по см. на чл. 478, ал. 1 ГПК, а всеки от ищците има качеството на „увредено лице“ по см. на чл. 478, ал. 2 КЗ, и на „трето увредено лице“ по см. на чл. 493, ал. 1 КЗ (съгласно задължителните указания, дадени с т. 8 от ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС). Прието е, че принос на пострадалия по см. на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице тогава, когато пострадалият със своето поведение е създал предпоставки за осъществяването на деликта, или е допринесъл за механизма на увреждането, или за възникването на вредите. Сам по себе си фактът, че увреденото лице е пътувало в автомобил, участвал в пътно произшествие, не налага според въззивната инстанция извод за допринасяне на вредите от злополуката, тъй като приносът на водача на автомобила за настъпване на произшествието е личен и не обосновава автоматичен принос на пътниците (така решение № 52/28.05.2019 г. по т. д. № 1497/2018 г. на ВКС, I т. о.). Размерът на справедливото обезщетение на неимуществени вреди, дължимо на всеки от ищците от смъртта на неговата майка, е определен според установените по делото обективни обстоятелства: че към момента на произшествието двамата пострадали – Б. и Г. Б., са били на възраст от 83 години; по същото време ищецът П. е бил на 58 години, а ищцата З. на 53 години; поддържането от двамата ищци на близки и топли взаимоотношения със своите родители, основани на редовни и чести контакти, взаимна обич и подкрепа; че пострадалите са били уважавани личности в обществото и ищците изпитвали почит към тях, гордеели се с тях, и чувствали благодарност към тях за своите успехи; че са полагани значителни усилия от ищците да се поддържат чести контакти с родителите им; че до смъртта си и двамата пострадали били в добро ментално и физическо здраве, нямали нужда от непосредствено обгрижване и финансова помощ, живеели самостоятелно и се самообслужвали, а двамата ищци се грижели нищо да не им липсва, често общували с тях и тежко преживели загубата им; че последната е настъпила внезапно и то за двамата родители, което допълнително и значително е увеличило шока и мъката от загубата на всеки от тях. Отчетено е обстоятелството, че пострадалата Г. Б. е майка на ищците, която е имала значима роля в собственото им изграждане като личности, както и в отглеждането и възпитанието на техните деца. Посочено е също, че съзнанието, че смъртта на тяхната майка е причинена и по вина на техния баща, е обстоятелство, което допълнително увеличава интензивността на мъката им от смъртта на тяхната майка. При така приетите за установени обстоятелства, въззивният състав е намерил, че съобразно критериите, формулирани с ППВС № 4/1968 г., справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, за претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на неговата майка Г. Б., следва да бъде определено в размер от 100 000 лв., който кореспондира на качеството и интензивността на поддържаните отношения, на конкретните утежнени обстоятелства, при които е настъпила загубата им, както и на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, и практиката на съда по сходни случаи. Тъй като ищците са претендирали от ответника „ЗД Бул Инс“ АД заплащане на половината от полагащото им се справедливо обезщетение, е прието, че такава част от обезщетението следва да бъде осъден този ответник да им заплати – т. е. по 50 000 лв. за всеки от ищците. В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят твърди, че въззивното решение е вероятно недопустимо – чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, доколкото произнасянето по преките искове на пострадалите срещу ответните застрахователни дружества (отговорни по риска ГО на виновните водачи, причинили ПТП като независими съизвършители) е в условията на разделност (а не солидарност), въпреки, че всеки един от ответниците претендира заплащането на една и съща вреда. Поставя се и правен въпрос, за който се твърди да е обуславящ изхода по делото и разрешен в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Той е със следното съдържание (уточнено и конкретизирано от ВКС съобразно правомощията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС): „При съпричиняване по чл. 53 ЗЗД на увреждането от няколко лица – водачи на МПС, които са застраховали своята ГО при съответен застраховател, може ли отговорността на застрахователя на всеки един от виновните водачи пред пострадалия по прекия иск на последния да се ангажира при условията на разделност, след като разпоредбата на чл. 499, ал. 7 КЗ предвижда тя да е солидарна? Може ли това правило на закона да се дерогира по почин на пострадалото лице? Когато по пряк иск на пострадалия е присъдено обезщетение срещу застрахователи при условията на разделност какви са правните последици от плащане на задължението от единия от тях спрямо другия, тъй като по чл. 499, ал. 7 КЗ отговорността е определена да бъде солидарна? Правилата за солидарната отговорност могат ли да се прилагат при предявени в условията на разделност претенции след като в съдебното решение не е посочено, че осъждането на длъжниците е в условията на солидарност?“. Касаторът се позовава на практиката на ВКС, обективирана в решение № 121 от 18.09.2014 г. по т. д. № 2859/2013г. на I т.о. и решение № 37 от 01.09.2015г. по т. д. № 1070/2014 г. на II т.о. Иска се достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение. Касационното обжалване не следва да се допуска. Въззивното решение не е вероятно недопустимо (основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК), тъй като начина на претендиране на едно вземане от няколко ответници – разделно или солидарно, рефлектира на правилността на съдебния акт по съществото на спора, но не и на процесуалната му допустимост (каквито са доводите на касатора). Не може да се допусне обжалване и по повдигнатият правен въпрос относно условията, при които отговарят пред пострадалия застрахователите на виновните за настъпване на ПТП водачи, които като независими съизвършители са причинили увреждането. Той е обуславящ решаващите изводи на съда по обжалваното решение. Отсъства обаче специалната предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, доколкото не се установява твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС. По въпроса за обема на отговорността на деликвента, респ. неговия застраховател спрямо увредения от деликт, извършен при условията съпричиняване ВКС е установила постоянна и непротиворечива практика, според която при регламентираната в чл. 53 ЗЗД солидарна отговорност на причинителите на вредата всеки от тях отговаря към увреденото лице за всички причинени от деликта вреди в пълния им размер, а не съобразно приноса им. Застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ на един от делинквентите не отговаря спрямо увреденото лице солидарно с останалите делинквенти или техните застрахователи, но предвид функционалната обусловеност на прякото право от деликтното, застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ отговаря по отношение на увредения в обема, в който отговаря застрахованият при него делинквент – за всички вреди за целия им размер. Отговорността на застрахователя е лимитирана единствено от застрахователната сума по договора за застраховка. Разяснено е още, че макар и да не са солидарно отговорни пред пострадалия, то последният може да иска обезщетяване на понесените от него вреди в действителния им, нелимитиран размер или от застрахователя на виновния за непозволеното увреждане водач на МПС, респ. от Гаранционния фонд, или от делинквента, като насочи исковата си претенция срещу някои от тях, според своя избор – така решение № 121 от 18.09.2014 г. по т. д. № 2859/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 37/01.09.2015 г. по т. д. № 1070/2014 г. на ВКС, II т. о. (на които се позовава и страната), решение № 52 от 28.05.2019 г. по т. д. № 1497/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 192 от 02.11.2017 г. по т. д. № 416/2017 г. на ВКС, I т. о. Даденото от въззивната инстанция разрешение е съобразено с посочените по - горе постановки, доколкото в обжалвания акт е прието, че степента на принос на всеки от водачите - причинители на вредоносния резултат е ирелевантна, т. е. разпределянето на отговорността на двамата водачи, респ. на техния застраховател по риска ГО спрямо пострадалия е извън предмета на спора. Размерът на вредата, обусловен от действията на всеки съизвършител е от значение само във вътрешните отношения между тях, респ. от значение в отношенията между самите дружества – ответници по исковете, но не спрямо пострадалите. В настоящия случай следва да се има предвид обстоятелството, че за обезвреда на засегнатите от ищците нематериални блага от смъртта на техните родители е ангажирана отговорността на ответника „ДЗИ-Общо застраховане“ АД за там присъдените суми и в тази част решението на първоинстанционния градски съд е влязло в сила като необжалвано. При формирана сила на пресъдено нещо по този спор, ВКС не разполага с правомощие по пътя на инстанционния контрол да възстанови висящността на процеса в посочената му част (по претенциите насочени срещу ответното „ДЗИ – Общо застраховане“ АД) с оглед преуреждане на отговорността му като солидарна с другия застраховател (настоящия касатор) съобразно нормата на чл. 499, ал. 7 КЗ. Останалите питания, формулирани като подвъпроси, не удовлетворяват общата предпоставка (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) по смисъла на обвързващото тълкуване, дадено с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По същество същите представляват изложение на фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Въпросът за правните последици от плащането, извършено от единия от длъжниците спрямо задължението на другия длъжник, касае вътрешните отношения помежду им и няма относимост към изхода по делото, доколкото, както се изтъкна по – горе, за обезвреда на търпените от ищците неимуществени вреди, предмет на делото, е постановено осъдително решение срещу другия ответник - „ДЗИ - Общо застраховане“ АД, което се ползва със стабилитет и формира сила на пресъдено нещо относно това вземане. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка при разглеждането на касационната жалба - в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия по нейното селектиране - по реда на чл. 288 ГПК. Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.