Определение № 536 от 15.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 4117/2013 г.

Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и Д. П. С. срещу въззивно решение № 180 от 28.06.2013 г. по в.т.д.№ 69/2013 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1567 от 09.11.2012 г. по т.д.№ 660/2012 г. по описа на Варненския окръжен съд в частта, с която е уважен предявения от [фирма] срещу Д. П. С. иск с правно основание чл.145 ЗЗД за сумата 51 766.81 лв. и след отмяната му в частта, с която е уважен иска по чл.86 ЗЗД за сумата 23 880.56 лв., представляваща обезщетение за забава в плащането на присъденото обезщетение по чл.145 ЗЗД за периода от 08.04.2008 г. до 23.02.2012 г., по реда на чл.271, ал.1 ГПК е постановено вместо него друго, с което е отхвърлен предявения от дружеството срещу Д. П. С. иск с правно основание чл.86 ЗЗД. Касаторът Д. П. С. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на окръжния съд за уважаване на иска с правно основание чл.145 ЗЗД, като релевира доводи за недопустимост на решението му в частта досежно уважения иск за причинени на ищцовото дружество имуществени вреди от неосчетоводяване на част от получената цена по продажбата на недвижимия имот, какъвто петитум не се съдържа нито в исковата, нито в допълнителната искова молба. Излагат се и оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения, вкл. и отказ да се произнесе по релевираното от него възражение за прихващане. В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК приложното поле за допускане на касационно обжалване е обосновано с наличие на селективните критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните въпроси: 1./ „Длъжен ли е въззивният съд да извърши доклад по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил такъв или извършеният не отговаря на изискванията на чл.146 ГПК”, по който въпрос поради противоречивото му разрешаване е образувано т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и 2./ Необходимо ли е документално доказване на настъпилата за ищцовото дружество вреда за установяване на един от елементите на фактическия състав за реализиране отговорността на управителя по чл.145 ТЗ”, който въпрос счита, че е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 41 от 09.04.2009 г. на ВКС по т.д.№ 669/2008 г., І т.о., като по този въпрос е налице и противоречиво разрешаване от съдилищата. Позовава се на решение № 536 от 25.05.2004 г. на ВКС по гр.д.№ 1380/2003 г., ІІ т.о., решение по т.д.№ 1149/2012 г. на Апелативен съд-П. и решение по т.д.№ 12/2009 г. на Апелативен съд-В.. Касаторът [фирма] обжалва въззивното решение в частта за отхвърляне на иска по чл.86 ЗЗД. В касационната жалба се поддържат доводи за постановяване на обжалваното решение в нарушение на материалния закон при произнасянето на съда по акцесорния иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД – основание по чл.281, т.3 ГПК за касирането му, а приложното поле на касационното обжалване касаторът е обосновал с наличие на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос, че обезщетението по чл.145 ТЗ се дължи след покана. Позовава се на постановено по реда на чл.290 ГПК Решение № 70 от 07.06.2012 г. на ВКС по т.д.№ 276/2011 г., ТК, ІІ т.о., в което по този въпрос е застъпено становището, че задължението на управителя да отчете полученото по разпоредителна сделка не е обусловено от правилото на чл.84, ал.2 ЗЗД и същият дължи да предаде полученото без да е нужно да е канен за това. Ответникът Д. П. С. оспорва касационната жалба на [фирма]. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид доводите на касаторите във връзка с поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни в процеса срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими, а с оглед изложението им и предвид данните по делото, настоящият състав приема следното: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел за установено от фактическа страна, че ответникът е бил управител на ищцовото дружество от 1992 г. до неговото освобождаване през 2009 г. На 16.09.2010 г. О. на [фирма] е взело решение за предявяване на искове против ответника с правно основание чл.145 ТЗ за извършени от него действия и сделки по време на дейността му като управител, от които са произтекли вреди за дружеството. На 27.04.2011 в ТР е вписано преобразуването на дружеството от О. в АД. С договор за продажба, обективиран в нот.акт № 123, том 2, peг.№ 4816, дело № 270/2008 г. на нотариус с рег.№ 214, на 07.04.2008 г. [фирма], представлявано от ответника в качеството му на негов управител е прехвърлило правото на собственост на апартамент № 4, находящ се в новопостроена сграда в груб строеж в [населено място],[жк]срещу продажна цена от 66 467.95 евро, равностойни на 130 000 лв., от които 26 467.95 евро са изплатени от купувачите на продавача при подписване на договора, а остатъкът от 40 000 евро е уговорено че ще бъде допълнително изплатен по банков път със средства от банков кредит, съгласно договор от 04.04.2008 г. Същият бил преведен на 10.04.2008 г. от купувачите по банковата сметка на продавача, за което дружеството издало фактура № 543/10.04.2008 г. и надлежно я е осчетоводило. Прието е за установено, че за посочената като заплатена част от цената не са съставяни счетоводно-оправдателни документи, както и че липсват счетоводни записвания. Съдът е приел, че договорът, обективиран в нот. акт № 123/2008 г. съдържа изявление на [фирма], изразено чрез неговия управител, относно неизгодни за продавача факти, а именно, че част от цената е платена при сключването на договора, поради което изявлението има характер на признание относно получаването на сумата нот.акт се ползва с материална доказателствена сила. От това е направен извод, че в отношенията между страните по сделката задължението за плащане на цената по договора е изцяло изпълнено. С цитираното съдържание на договора се установявали и условията, при които е извършено плащането, а именно – в момента на сключването му, на място при полагане на подписите пред нотариуса. Единствената възможност това да стане е при плащане в брой, при липсата на наведени твърдения сумата да е била заплатена по друг начин. С оглед изложеното се налагал фактическият извод, че сумата е била получена от дружеството чрез неговия управител и това се установявало в достатъчна степен от представения нотариален акт. За опровергаване на това обстоятелство ответникът е следвало да посочи кога, как, на кого, по какъв начин е било извършено плащането на процесната сума, след като е изразил правно-обвързваща воля, че тя е заплатена от купувачите на продавача, както и да ангажира съответни доказателства, което същият не сторил, съдът е приел, че управителят е получил заплатената част от продажната цена, но не я е отчел на дружеството. В другия случай, ако частта от цената е останала неплатена, а управителят е направил невярно изявление в тази връзка, е счетено че е налице същият по размер увреждащ резултат, попадащ в предметните предели на исковата претенция. От подобно възражение ответникът не може да черпи изгодни за себе си правни последици в процеса. Освен изявлението на ответника за получаване на сумата в нотариалния акт, липсват каквито и да било други обективни данни, че тя е постъпила реално в патримониума на продавача, доколкото не са представени доказателства същата да е преведена, внесена в касата или съответно получена в брой и отчетена, оставена на съхранение при управителя и пр. Не са издадени следващите се по ЗДДС счетоводни документи, респ. сумата не е била регистрирана и осчетоводена, нито включена в дневниците за продажби на [фирма] или в оборотните ведомости на дружеството, което се установявало от заключението на ССЕ, назначена от първостепенния съд. Според него в счетоводните регистри на ищеца е отразено само еднократно постъпление по сделката, в размер на 78 000 лв. по банковата му сметка, за което е била издадена съответната фактура. Счетоводството е водено нередовно. Съдът споделил и препратил към мотивите на първоинстанционното решение в частта, с които е прието, че друго „неправилно” осчетоводено вземане, а именно по сделката по нот.акт № 90, том 8, рег.№ 18200, дело № 1324/28.11.2008 г. за продажба на апартамент № 10 на трето на процеса лице, по което заплатените от купувача, постъпили и осчетоводени средства в дружеството надхвърлят продажната цена от 100 000 лв., не може да компенсира липсващата част от цената по договора по нот.а.№ 123/2008 г., за която е налице изявление, че е платена. Освен изложеното от В. в тази насока следвало според въззивния съд да се посочи, че исковата претенция не се основава на твърдения за претърпян глобален вредоносен резултат за финансовата 2008 година, а на конкретно, единично неизпълнение на задължения на управителя при упражняване на дейността му, като представляващ дружеството по покупко-продажбата от 07.04.2008 г. На следващо място, от данните по делото се установява, че дължимо или не, това трето лице в качеството му на купувач е заплатило ефективно на продавача по-висока цена от посочената в нотариалния акт, поради което той би могъл да има претенция за нейното връщане, докато ищецът, въз основа поведението на ответника, не би могъл да претендира от купувачите на процесния апартамент заплащането на спорния остатък. С оглед на така приетото от фактическа страна съдът приел от правна страна по предявения иск по чл.145 ТЗ, че управителят на О. има позицията на изпълнителен и представителен орган, комуто са поверени дружественото имущество и дружествените дела и упражнявайки функциите си, той е овластен да взема обвързващи решения и да извършва действия от името и за сметка на дружеството. Като гаранция за добросъвестност законът предвижда управителят да отговаря имуществено за причинените на дружеството вреди. В основата на института на имуществената отговорност стои мандатното правоотношение, което възниква между дружеството и неговия управител, като отношенията императивно се уреждат с договор за възлагане на управление, съдържащ от своя страна основните характеристики на договора за поръчка по чл.280 и сл.ЗЗД. В качеството си на довереник той е длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката /чл. 284 ал. 2 ЗЗД/, включително да отчете по горните правила получената продажна цена по сделката – обстоятелство, което не се установил в процеса. В комплекса от задължения, които има управителят, освен да извършва представителството, управлението, контрола, организацията и ръководството на дружеството, както и изпълнението на решенията на О., се включва и полагането на грижата на добрия търговец към дружествените дела, воденето на дружествените книги, отчетността и пр. Затова, ако се приеме, че управителят не е получил сумата от 26 467.95 евро като част от продажната цена на имота при конкретните обстоятелства, отразени в нотариалния акт за покупко-продажба, автоматично следва изводът, че той не е положил дължимата грижа да защити имуществения интерес на дружеството. В резултат от неизпълнението на което и да е от двете задължения, върху които се акцентира по-горе, дружеството търпи имуществена вреда в размер на 26 467.95 евро, съставляваща претърпяна загуба /от патримониума на ищеца е излязло имущество, без да е получен съответният му еквивалент, по вина на ответника/. Обстоятелството, дали ищецът надлежно е регистрирал в счетоводството си липса в същия размер, не е елемент от дължимата преценка за основателността на предявения иск. По предявения иск за обезщетение за забава за плащане на дължимата сума, с оглед характера на отговорността, съдът приел, че такова се дължи от поканата. В случая е прието, че не се касае до хипотезата на общо непозволено увреждане по чл.45 и сл. ЗЗД, при която по изключение длъжникът изпада в забава от момента на деянието, без срок и покана - чл.84 ал.3 ЗЗД вр. чл.86 ал.1 ЗЗД. По тези съображения акцесорната искова претенция е преценена като неоснователна. І. По касационната жалба на Д. П. С.: Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно разглеждане на делото в обжалваната от касатора част. По формулирания от касатора първи процесуалноправен въпрос с ТР № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в т.2 прие, че в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Независимо, че същият отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, твърдението, че въпросът с непълнотата на доклада на първостепенния съд е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото след подаване на касационната му жалба ТР № 1/2013 г. на ОСГТК е неоснователно. С постановеното в з.з. определение № 113 от 20.02.2013 г. въззивният съд е приел за основателни оплакванията на настоящия касатор за непълнота на доклада на първоинстанционния съд, изразяваща се в липса на указания относно доказателствената му тежест да установи, че спорната сума е внесена, но като е отчел обстоятелството, че самият му отговор по чл.131 ГПК е бланкетен и въпреки изложеното с обжалваното решение становище, че негова е доказателствена тежест да проведе доказване на този факт, с въззивната си жалба не е направил доказателствени искания в тази насока, като се позове именно на допуснатите процесуални нарушения, за да обуслови събирането на доказателства по реда на чл.266, ал.3 ГПК, съдът в съответствие с приетото в т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОГТК на ВКС е приел, че възможността ответникът да заяви защитните си факти към настоящия момент вече е преклудирана и не може да бъде възстановена посредством извършване на нов доклад по чл.146 ГПК. Поставеният втори въпрос „необходимо ли е документално доказване на настъпилата за ищцовото дружество вреда за установяване на един от елементите на фактическия състав за реализиране отговорността на управителя по чл.145 ТЗ” макар и да е значим за изхода на делото, не е единственият, който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд извод за причинени от касатора вреди на дружеството, а с това и изхода на делото. Преди всичко искът за реализиране на отговорността му е счетен за основателен поради това, че в качеството си на управител е бил длъжен да отчете на дружеството получената продажна цена по сделката – обстоятелство, което не се установил в процеса. Същевременно с формулираният правен въпрос не е обсъждан в цитираните от касатора решения, поради което не е доказано и наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за дсотпъ на въззивното решение до касация. ІІ. По касационната жалба на [фирма]: Формулираният от касатора материалноправен въпроса относно момента, в който за управителя възниква задължението да отчете и предаде цената, получена от продажбата на собствения на дружеството недвижим имот несъмнено е от значение за изхода на делото по иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Доказана е и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с представеното от касатора Решение № 70 от 7.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 276/2011 г., II т. о., ТК, в което е прието, че това задължение на управителя не е обусловено от покана по смисъла на чл.84, ал.2 ЗЗД. Касационното обжалване следва да се допусне за проверка на съответствието на въззивния акт в обжалваната му част със задължителната практика на ВКС. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 477.61 лв. в едноседмичен срок от съобщение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение