Определение № 239 от 01.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3025/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Д. И. Д., чрез адвокат Д. Р., срещу въззивно решение № 47/24.03.2021 г., постановено от Сливенския окръжен съд по въззивно гр.д. № 633/2020 г. в частта, с която са отхвърлени исковете му против “ХЛ – Топ Микс“ ООД – за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на претърпяна трудова злополука за сумата над 12 000 лева до 50 000 лева, на осн. чл. 200, ал. 1 КТ; за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в сторени разходи за медицинско лечение за сумата над присъдения размер от 589,46 лв. до 884,19 лв., на основание чл. 200, ал. 1 КТ, за заплащане на обезщетение по чл. 200, ал. 3 КТ за разликата между дължимото трудово възнаграждение и обезщетението за временна нетрудоспособност за периода 14.02.2018 – 11.10.2018 г. над присъдения размер от 6347 лв. до 9520.49 лв., както и съдебноделоводните разноски. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът по касационната жалба “ХЛ – Топ Микс“ ООД, с. Калояново, чрез адвокат Ц. В., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Третото лице помагач на ответника по касационната жалба – “ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, чрез адвокат М. В. изразява становище, че няма основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е недопустима в частта срещу въззивното решение, постановено по иска с цена 884,19 лв., като изключено от касационен контрол– чл. 280, ал. 3, т. 3, предл. последно ГПК. В тази част касационната жалба следва да се върна, а образуваното по нея касационно производство да бъде прекратено. В останалата част касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд установил, като препратил към мотивите на първостепенния съд по реда на чл. 272, че касаторът Д. и ответното дружество били в трудовоправни отношения от 2016 г. Д. заемал длъжността “продуктов мениджър и консултант“. На 14.02.2018 г. пътувал със служебен автомобил на работодателя, управляван от друг служител – Р. В., за изпълнение на задача, възложена му от работодателя. На автомагистрала “Хемус“, посока гр. Варна, водачът на автомобила преминал през събрала се на пътното платно вода. Получил се аквапланинг, колата поднесла и се ударила в дясната мантинела. Касаторът седял на задна дясна седалка без поставен предпазен колан, въпреки наличието на такъв в превозното средство. Злополуката е призната за трудова с разпореждане на длъжностно лице към ТП на НОИ – Сливен от 22.03.2018 г. В резултат на инцидента касаторът е получил няколко увреждания – контузия в лявата половина на гръдния кош (затруднение на движението на снагата за период до 15 дни); контузия на лакътната става на дясната ръка (затруднение на движението на ръката за период до 15 дни), както и компресионно счупване на тялото на първи лумбален поясен прешлен, довело до затруднение в движението на снагата за продължителен период от време –постелен режим за около 2 седмици, значителни болки, затруднения в движението за период по-голям от 8 месеца. Първите две седмици Д. не можел да се придвижва сам; за период от около 3 месеца болките били толкова силни, че не можел да излиза дори до терасата на жилището си; по делото съдът установил още, че година и четири месеца след инцидента травмата на гръбначния стълб все още не е напълно отшумяла и не е налице оптимистична прогноза за пълно възстановяване. Инцидентът е довел касатора до емоционален срив, затворил се в себе си, не искал да общува с хора. Вещите лица в открито съдебно заседание категорично за заявили, че уврежданията, получени при ПТП не биха били същите в случай, че е бил поставен предпазен колан. Това е така, защото навеждането на тялото напред би било значително ограничено; пострадалият е имал дегенеративни увреждания на гръбначния стълб, в анатомични зони, като в известна степен са способствали да се получи увреждането от ПТП, съществували са значителни изменения в горната част на кръста. Съдът установил, че след злополуката Д. Д. е бил в отпуск поради временна неработоспособност за периода 14.02.2018 – 11.10.2018 г., като за този период получавал обезщетение от НОИ. Разликата между действително получаваното трудово възнаграждение преди злополуката и полученото обезщетение е в размер на 9520.49 лв. Относно изложеното не е имало спор пред въззивна инстанция, нито оплаквания в касационната жалба. Въззивният съд приел, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 200 КТ, обуславящи ангажирането отговорността на работодателя, а именно: наличие на трудово правоотношение между страните, призната по установения ред трудова злополука, довела до временна нетрудоспособност, както и настъпване на вреди (имуществени и неимуществени) в причинна връзка с нея. Намерил, че служителят е съпричинил увреждането на здравето си, като не си е поставил предпазния колан и е изложил съображения, че е налице груба небрежност от негова страна. Определил съпричиняването на 1/3. Размерът на паричното обезщетение за причинените неимуществени вреди от злополуката определил по правилата на чл. 52 ЗЗД в размер на 45 000 лв., като съобразил възрастта на пострадалия, конкретните увреждания на здравето, претърпените болки и страдания при инцидента и оздравителния процес, стресовият интензитет, периода на лечението и пълното възстановяване, както и икономическото положение в обществото. Приспаднал 1/3 от сумата, поради съпричиняване и платената на Д. от третото лице – помагач сума в размер на 18 000 лева по застраховка “Гражданска отговорност“ за същото произшествие. Така определил дължимият от работодателя остатък на 12 000 лв. и го осъдил да я заплати. Съдът приложил същата пропорция на съпричиняване и към дължимите обезщетения за имуществени вреди, като ги намалил с 1/3 и, като резултат присъдил сумата установено в размер на 6347 лв. на осн. чл. 200, ал. 3 КТ. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите: какви са критериите за определяне на справедливо по см. на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу работодателя; следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си критериите за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение; следва ли също така въззивната инстанция, при осъществяване на тази своя решаваща дейност, да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи да са обосновани. Счита, че по поставените правни въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната от него практика на Върховния касационен съд. Счита също, че въззивното решение е и очевидно неправилно, като по същество излага доводи за необоснованост. Съставът на Върховния касационен съд намира, че поставените от касатора правни въпроси са включени в предмета на делото и са от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие. Несъгласието с правните изводи на въззивния съд не сочат на нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, щом те са логични, безпротиворечиви и съответни на опита и научното знание, както е в случая. Обосновката в обжалваното решение се основава на формално-валидните умозаключения – изводите и заключения са логически следствия от дадени условия (предпоставки). Няма съмнение, че при определяне на обезщетение за причинени неимуществени вреди съдът изхожда от критерия „справедливост“. Справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, от които се гради заключение и за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице; в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид. Във всички цитирани от касатора съдебни актове е изяснено, че тези релевантни обстоятелства носят обективни характеристики, а кои са относимите обстоятелства няма как принципно изначално и изчерпателно да бъдат определени, защото те варират по всеки казус с оглед неговите специфики. Все пак, както е указано още в Постановление № 4/23.12.1968 г. на ПВС РБ, при приложение на чл. 52 ЗЗД съдът преценява онези обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, от които би могъл да направи заключение за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, като в Постановлението са примерно изброени някои от тях. Така именно е сторил и въззивния съд – той е отчел всички установени по делото и относими обстоятелства относно личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, отразила ли се е и как злополуката на бита, социалните и трудовите му функции, претърпените конкретните негативни изживявания и техния интензитет, обстоятелствата, свързани с увреждането и последвалото лечение, прогнозата за пълно възстановяване, търпения болков синдром – като интензитет и продължителност. Размерът на определеното обезщетение (45 000 лв.) не е неразумно нисък с оглед стандарта на живот в страната към 2018 г., нито то би могло да служи като източник за неоснователно обогатяване. Настоящият състав не установи противоречиво разрешаване на повдигнатия въпрос за значението на обществените критерии за справедливост по чл. 52 ЗЗД, нито разлики в размера на присъдените обезщетения при идентични случаи с разглеждания. Касаторът още счита, че касационно обжалване следва да се допусне поради очевидна неправилност на въззивното решение, но по същество няма изложени съображения, които да сочат на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. При служебно извършената от съда проверка също не се установи наличие на цитираното основание. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на ответника по касационната жалба сторените в инстанцията съдебни разноски – платен адвокатски хонорар по банков път в размер на 3044,99 лв. Мотивиран от горното, съдът