Определение № 3567 от 11.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4762/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. И. К. и Р. Л. П. против решение № 280 от 24.07.2023 г. по гр.д.№ 318/2023 г. на Окръжен съд Пазарджик, в частта с която е потвърдено Решение № 78/ 20.01.2023г. по гр. д. № 2729/2020г на Районен съд – Пазарджик. С последното е уважен предявеният от Е. Т. Б. отрицателен установителен иск да се признае за установено, че ответниците Л. И. К. и Р. Л. П., не са собственици на поземлен имот с идентификатор * по КК на [населено място], одобрени със заповед РД-18-1214/06.06.2018 г., с площ 153 кв.м., с административен адрес: В., [улица], с номер по предходен план: *, кв. *, парцел * и е отхвърлен насрещният иск на ответниците срещу Е. Т. Б. за признаване за установено, че ищците са собственици на 16/23 идеални части от същия описания имот с идентификатор *** по КК на В..

В касационната жалба се твърди нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Счита, че мотивите са неясни и непълни. Касаторките считат, че липсва произнасяне по твърдението им, че са собственици на 16/23 ид.ч. от ПИ с идентификатор ***. Недопустимостта се свързва с това, че отрицателният установителен иск е недопустим, че съдът не се е произнесъл по същността на спора, че ищцата не се е позовала на придоибвна давност за конкретен период.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. При предявен отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал.1 ГПК какъв е предмета на спора, по който съдът следва да се произнесе по същество – правото на собственост на ищеца или правото на собственост на ответника? По предявен отрицателен установителен иск включва ли се в предметната рамка на спора разглеждане на заявеното от ищеца право на собственост или твърденията му за наличие на такова имат значение единствено за допустимостта на иска, като абсолютна процесуална предпоставка за разглеждането му? Съставлява ли съществено процесуално нарушение произнасянето на съда по отрицателен установителен иск само въз основа на твърдения, обосноваващи правото на собственост на ищеца, а не на твърдения за липса на право на собственост на ответника? По тази група въпроси се твърди противоречие с ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 47/21.07.2021 г. по гр.д.№ 2925/2020 г. на ВКС, ІІ гр.о. и Решение № 35/11.04.2017 г. по гр.д.№ 3475/2016 г. на ВКС, 1 гр.о. Втората група въпроси, по които се твърди това основание, са за правомощията на възивната инстанция и следва ли да бъдат обсъдени от него всички възражения и оплаквания, обективирани във въззивната жалба. Твърди се проиворечие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Твърди се основанието по чл. 280, ал.1 пр.2 ГПК – вероятна недопустимост поради произнасяне по фактическо основание, непосочено в исковата молба по предявения отрицателен установителен иск, каквото е придобивната давност и съставлява ли това произнасяне „свръхпетитум“

Твърди се очевидна неправилност на решението по въпроса не е ли налице съществено процесуално нарушение, ако въпреки липсата на фактически основания и твърдения в исковата молба за отричане правото на собственост на ответниците, съдът разгледа предявеният отрицателен установителен иск, вместо да го остави без движение с указания да се уточни исковата молба? Какво би било в този случай постановеното решение – неправилно или недопустимо? Ищцата не била посочило придобивно основание давност за правото си на собственост.

На основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се иска допускане до касация по въпроса: Подлежи ли на отмяна констативен нот. акт, издаден по обстоятелствена проверка при установяване от съда в хода на делото, че към момента на издаването му удостовереното право не е било придобито?

Ответницата по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационен контрол, защото е доказан правият и интерес от предявяване на отрицателен установителен иск – правото й на собственост и решението не е постановено в противоречие с ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима.

По делото е установено следното:

С н.а. № 153/1929 г. е признат за собственик Д. Н. Х. на имот от 316 кв.м. и къща в него с площ 96 кв.м. По плана от 1929 г. имоти * и * по сегашния план са заснети като имоти * с площ 320 кв.м. и * с площ 133 кв.м. и за тях е отреден парцел * от кв. *. При действието на този план е сключена спогодба между наследниците на Д. Х., като на Й. П. е предоставена в дял къща от 48 кв.м. и 1/3 ид.ч. от п. * от кв. 56.с площ 367 кв.м. /Парцела е */ Та продава тази къща, ведно с 7/23 ид.ч. от п.І-307 /1-306/ на В. и П. Г. с н.а.39/15.04.1955 г. Следващият план е одобрен 1955 г. – уличната регулация и 1957 г. – дворищната регулация. По него бивш * от кв. * е заснет като имот * в кв. * и за него е отреден п. * в кв. 126. Този парцел е идентичен с п.* /а не с */ по предходния план. С н.а. № 148/16.05.1959 г. и н.а. № 303/16.05.1959 г. Л. З. П. купува от сънаследници 1/30 ид.ч. и 2/10 ид.ч. / общо 7/30 ид.ч./ от дворното място от 218 кв.м. съставляващо имот *. Неизвестно кога в очертанията на имот 1037 е заснет в източната част имот *, но за това попълване на кадастралната основа не е запазена в общината преписката. В първия имот попада къща от 90 кв.м., а във втория – къща от 50 кв.м. и навес с площ 22 кв.м. След попълването, имот * е заснет с площ 257 кв.ч., а имот * – с площ 137 кв.м. /измерени графично/ По договор за делба от 05.12.1959 г. Л. З. П. получава в дял двуетажната къща с площ 103 кв.м. сайвант от 24 кв.м. и имот * с площ 237 кв.м., който заедно с имот * образува парцел * от кв. ***. По плана от 1968 г. е предвидено южната граница на парцели *,* и * от кв. * да минава по имотните граници. При действието на този план, Л. З. П. е признат с к.н.а. 484/18.11.1970 г. за собственик на 16/23 ид.ч. от дворно място от 380 кв.м., съставляващо имот *, за който е отреден п. * от кв. *** и двуетажната къща на 96 кв.м. в североизточната част. С н.а. № 728/18.03.1975 г. Л. и С. П. прехвърлят на дъщерите си Д. И. и Р. П. първия етаж от къщата През 1978 г. е одобрен регулационен план за централна градска част на В. в който имот * е заснет с площ 341 кв.м. и за него е отреден п.* от кв.*, в който са заснети едноетажна и двуетажна жилищни сгради, стопанска сграда и навес. През 1983 г. е одобрен следващият план, в който този парцел се заснема като два имота. Имот * е с площ 153 кв.м. с двуетажна жилищна сграда с площ 50 кв.м. и навес на 28 кв.м. и имот * с площ 218 кв.м. със заснета в него двуетажна жилищна сграда на 100 кв.м., като между двата имота е заснета паянтова ограда. За двата имота не се отреждат самостоятелни парцели или самостоятелен общ парцел, а те попадат в терени, отредени за обществено мероприятие – паркинг и комплексно застрояване. Това предвиждане не е реализирано. При действието на този план е издаден нот. акт 49 от 10.04.1992 г., съставен по обстоятелствена проверка, с който П. З. Г. и В. К. Г. са признати за собственици на имот * от кв. * с площ 142 кв.м. Този имот не е реална част към дворищно регулационен парцел, а попада в терен /парцел/, отреден за обществено мероприятие. С н.а. № 128 от 17.04.1992 г. П. З. Г. и В. К. Г. подаряват на К. П. Б. и Л. Г. Я. при равни права имот *, ведно с къщата от 48 кв.м. в него. С н.а. № 58/28.08.2000 г. К. Б. дарява дъщеря си Е. Т. С. със своята 1/2 ид.ч. същия имот, а с н.а. № 577/10.12.2002 г. ищцата С. купува и другата 1/2 ид.ч. от дворното място, съставляващо имот * и къщата в него от Л. Г. Я.. На 20.02.2001 г. с н.а. 31/2001 г. Д. Л. И. дарява дъщеря си Л. И. К. с 1/2 ид.ч. от първия етаж от североизточната двуетажна сграда в имот *. На 11.05.2002 г. е одобрен кадастрален план на В., в който са заснети имоти * и *. В имот * са заснети новопостроени сгради на 30 кв.м. и на 9 кв.м. Този кадастрален план е послужил като основа на сега действащ ПУП, одобрен на 16.04.2004 г., с който двата имота се урегулират като УПИ * и УПИ * и двата в кв.126. С н.а. № 10 /10.02. 2010 г. е сключен договор за доброволна делба на етажите от сградата в имот *, като по дял ІІІ е вписано, че Р. П. и Д. И. получават в дял 16/23 от гореописания имот. С н.а. № 42/19.06.2018 г. е направена поправка на нот. акт за делба от 2010 г., като е вписано, че двете получават в общ дял 16/23 ид.ч. от УПИ * и от УПИ от кв. ***. Ищцата не е участвала в тази делба и я оспорва. На 06.06.2018 г. е приета КК на В., в която имот * е заснет с идентификатор ***, с площ 153 кв.м. със сграда 1 в него - двуетажна с площ 50 кв.м. и сграда 2 с площ 28 кв.м. Имот * е заснет с идентификатор *** с площ 218 кв.м. със сграда 1 – двуетажна с площ 96 кв.м., като всеки етаж е заснет с отделен иденктификатор, сграда 2 – гараж с площ 30 кв.м. и производствена сграда с площ 9 кв.м.

РС е приел, че за първи път са нанесени два отделни имота в периода 1968-1978 г., когато е заснет в очертанията на имот * в източната част имот *, но че това заснемане няма вещно действие и не разделя правото на собственост върху имота на два имота докато не бъде извършена делба или не бъде придобита собствеността на чуждите идеални части по давност. Предвид позоваването на ищцата на нот. акт, издаден по обстоятелствена проверка през 1992 г., съдът е приел, че е доказано придобиване по давност на 16/23 ид.ч., което доказва и правният й интерес от предявяване на отрицателният установителен иск. Съдът е приел, че придобиване по давност след отмяна на първоначалната редакция на чл. 59 ЗТСУ е възможно предвид специфичните правила, приложими за В. – курортен град със свързано застрояване за двата съседни парцела на страните /чл. 19, ал.6 ЗУТ/, за което говори и отреждането на самостоятелни УПИ с плана от 2004 г. Съдът е приел, че след отмяната първоначалната редакция на чл. 59 ЗТСУ през 2000 г., ищцата е могла да установи владение върху имота от 2000 г., обособен като самостотелен УПИ с плана от 2004 г. и се легитимира като собственик, т.е. притежава правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, а ответниците – ищци по насрещния иск са изгубили правото си на собственост и не се легитимират като собственици на същите 16/23 ид.ч. от него.

Въззивната инстанция е възприела тези изводи. Приела е, че ищцата има правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск защото е налице една от трите хипотези, посочени в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС - твърди самостоятелни права – право на собственост върху процесния имот, което доказва. Отделно от това, ответниците притендират конкурентни права на тези, които тя твърди, че притежава. По същество е приел, че правилно е установена фактическата обстановка, че до около 1970 г. върху имота, който съвпада днес с имоти с идентификатори * и * и имало един имот, на който праводателите на страните са съсобственици при квоти 7/23 за праводателите на ищцата и 16/23 ид.ч. за праводателите на ответниците и че в североизточната част е имало сграда, която е индивидуална собственост на праводателя на ответниците, а в северозападната част – сграда-индивидуална собственост на Г. /праводатели на ищцата/, както и че между двете групи собственици не е извършена делба на дворното място. Заснемането на имота като два имота е прието, че няма вещно действие и не разделя правото на собственост. Прието е, че съсобствеността не е поделена с правни сделки или делба, но че е реализирано третото основание по чл. 77 ЗС – придобивна давност, което ответниците са оспорили. Съдът е приел, че от 1957 г. до 2018 г. праводателите на ищцата и тя самата са владели процесния имот, сега с идентификатор * непрекъснато явно и несмущавано. Ответниците владеят съседния имот с идентификатор *. Съдът е приел, че ако валидно от двата имота не са образувани отделни имоти, то през 1992 г. не е изтекла придобивна давност на праводателите на ищцата поради забраната на чл. 59 ЗЗД, но след отмяната й през 2000 г. това е станало възможно предвид новата редакция на този текст и нормата на чл. 200 ЗУТ, във вр. с чл. 19, ал.6 ЗУТ, както и факта, че с плана от 2004 г. имотите са заснети като отделни УПИ. Така най-късно до 2014 г. е прието, че ищцата е придобила по давност процесния имот, съставляващ самостоятелен УПИ ***. Съдът е приел, че по предявеният отрицателен установителен иск е достатъчно, че ищцата се позовава на давност за своите праводатели, като е без значение, че сочи по-ранен период, в който тя е изтекла, защото по предявеният отрицателен установителен иск тя не е необходимо да посочва основание на правото си на собственост, защото то не е предмет на спора, а се изследва само за установяване на правния интерес. Поради това, че е уважен отрицателният установителен иск и е отхвърлен насрещният положителен установителен иск, не е отменен на основание чл. 537, ал.2 ГПК констативният нот. акт, издаден по обстоятелствена проверка през 1992 г. Поради това, че претендираните от ответниците, ищци по насрещния иск, права в размер на 16/23 ид.ч. от процесния имот са придобити по давност, насрещният положителен установителен иск от Р. Л. П. и Л. И. К. е отхвърлен.

Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Не се сочат конкретни основания за нищожността му. В доктрината и съдебната практика се приема, че съдебният акт е нищожен, когато е постановен от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, когато е постановен извън правораздавателната власт на съда, когато не е спазена изискуема от закона форма, когато е абсолютно неразбираем или когато не е подписан от състава, който е участвал в съдебното заседание, в което е приключено съдебното дирене и е даден ход на съдебните прения. /виж мотивите към ТР 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС/ Спорът е разгледан от Пазарджишкият РС като първа инстанция поради отводи на всички съдии от РС-Велинград и РС-Пещера. Некоркократните искания за отвод на съдията, разгледал делото и постановил решение от Пазарджишки РС не са приети. Постановяването на съдебно решение при заявено и неуважено искане на отвод на основание чл. 22, ал.1, т.6 ГПК не е основание за нищожност на съдебното решение, съгласно ТР № 13/1976 г. на ОСГК на ВС и т.11 от ПП-1-85. Дори да е било налице някое от основанията за отвод по чл.22, ал.1 ГПК, това не обуславя нищожност или недопустимост на съдебния акт, а може да бъде основание за незаконосъобразност, ако в резултат на това е постановено незаконосъобразно решение. /В този смисъл Решение № 168 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 580/2012 г. на ВКС, ІV гр.о., Решение № 505/16.11.2011 г. по гр.д.№ 1590/2010 г. на ВКС, ІV гр.о., Решение № 634/02.07.2009 г. по гр.д.№ 327/2009 г. на ІV гр.о./ Предвид изложеното не е налице основание за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.1 ГПК.

Съдът се е произнесъл по редовни възивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Неоснователно е твърдението за недопустимост на предявеният иск поради нередовност на исковата молба, по непредявено основание или „свръх петитум“. По предявен отрицателен установителен иск, ищецът е длъжен да обоснове и докаже само правният си интерес. В тежест на ответника е да докаже, че притежана правото на собственост върху него към момента на приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество. Ищцата се е позовала на право на собственост върху имота, предмет на отрицателният установителен иск, т.е. твърди самостоятелно право върху него изключващо права на ответниците. Това е първата хипотеза, при наличието на която ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС признава наличие на правен интерес за предявяване на отрицателен установителен иск. За разлика от положителният установителен иск за собственост и иска по чл. 108 ЗС, по които ищецът следва да посочи на какво основание е собственик, отрицателният установителен иск не се характеризира с основание. По него ищецът не сочи основание, на което е собственик, защото неговите права не са предмет на иска, а правата на ответниците, чието основание за придобиване ищецът не може да посочи. Ответниците следва да изчерпят всичките си основания за придобиване правото на собственост, защото с решението се преклудират и непредявените основания. Ищцата е посочила, че е придобила правото на собственост на основание дарение и продажба, а праводателите и – по давност с нот. акт от 1992 г. При тези твърдения, исковата молба е била редовна и въпросите, касаещи допустимостта на иска и редовността на исковата молба не формират основание за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК. Правният интерес действително подлежи на доказване и затова съдът е изследвал и правата на ищцата.

Съдебната практика /цитираното ТР № 8/2012 г./ е изяснила, че предмет на отрицателният установителен иск е правото на собственост на ответниците. В случая ответниците твърдят права на собственост върху 16/23 ид.ч. от същия имот, на който ищцата счита, че е изключителен собственик на основание наследяване и сделки. За установяване наличието на правен интерес и дали ответниците притежават правата, които ищцата оспорва, а те твърдят, че притежават, съдът е проследил правата на праводателите на двете страни върху имота. Тези действия на съда са съобразени с предмета на двата иска и съдебната практика и не са основание да се приеме, че решението е очевидно недопустимо, т.е. не е налице и основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК.

Не е налице противоречие с цитираното от касаторите Решение № 47/21.07.2021 г. по гр.д.№ 2925/2020 г. на ВКС, ІІ гр.о., по което е посочено, че спор за конкуриращи права на собственост по отношение на един и същ имот при предявен отрицателен установителен иск няма, защото правото на собственост на ищеца не се обхваща от предметната рамка на спора. Въпрос за идентичност може имота, по отношение на който ищеца твърди самостоятелни права, за да обоснове правния си интерес и имота, по отношение на който отрича правата на ответниците може да се постави само с оглед изследване наличието на правния интерес. Такъв въпрос по настоящото дело не стои. Въззивното решение не противоречи на това решение – съдът е посочил, че имота, по отношение на който ищцата обосновава правен интерес е същия имот, по отношение на който ответниците твърдят, че притежават 16/23 ид.ч. Последното твърдение, съдът е преценил за неоснователно. Както е посочено с цитираното решение на ВКС, въпрос за идентичност по настоящото дело е неотносим.

Не е налице противоречие и с Решение № 35/11.04.2017 г. по гр.д.№ 3475/2016 г. на ВКС, 1 гр.о. Съгласно чл. 99 ЗС, правото на собственост не се изгубва освен ако друг не го придобие или ако собственика не се откаже от него. При установеното, че съсобственият имот, заснет като два имота преди 1978 г. не е поделен и съсобствеността не е прекратена с правни сделки е релевантно и изследване на придобивна давност. Съдът е проследил собствеността на праводателите и на двете страни от 1929 г.

Наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е налице когато за разрешаване на правен спор е необходимо прилагане на правна норма или правен институт, които са неясни, непълни или по които има противоречива или неактуална съдебна практика. Относно това кога се отменя констативен нот. акт е налице задължителна съдебна практика – ТР № 178/1986 г. на ОСГК на ВС и ТР № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, с които е изяснено, че отмяната на констативен нот. акт е последица от уважаването на иск за собственост, с който се установяват правата на оспорващият акта ищец. В настоящия случай предмет на отрицателният установителен иск не са правата на ищцата, те не са установени със сила на персъдено нещо, поради което като последица съдът не може да отмени нот. акт от 1992 г. Същевременно е уважен отрицателният установителен иск и е отхвърлен насрещният положителен установителен иск на ответниците, т.е. като последица от това също не следва отмяна на констативният нот. акт от 1992 г. Следователно поставеният въпрос е неопределящ за изхода от спора, поради което не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.

С плана от 1983 г. за всеки от двата заснети имота не е отреден парцел, а те попадат в парцели, отредени за обществени мероприятия заедно с други имоти. т.е. не е налице владение на реална част от парцел и забраната на чл. 59 ЗЗД, а и с издадения нот. акт по обстоятелствена проверка през 1992 г. се признава придобиване по давност на целия имот, т.е. на идеалните части, /а не на реални такива/, които праводателите на ищцата не са купили преди това. Следователно не е налице и очевидна неправилност поради противоречие с императивна правна норма и необсъждане на заявени доводи и възражения. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр.3 и ал.1, т.1 ГПК.

В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение