Определение № 88 от 24.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 926/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. К. Г. срещу решение №2874 от 23.12.2019 г. по в.гр.д.№2277/2019 г. на САС. С решението в обжалваната част, след частична отмяна на решение №3516 от 22.05.2017 г. по гр.д. №10396/16 г. на СГС, е отхвърлен предявеният от Г. К. Г. против ЗК „Лев инс“ АД иск по чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над 17 000 лв. до 35 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП, ведно със законната лихва от 14.07.2016 г. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, процесуалните правила и поради необоснованост на правните изводи на съда, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се поддържа, че е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС №4/1968 г. и с редица решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК: Относно обстоятелствата, които следва да бъдат ценени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедливо по размер /чл.52 от ЗЗД/ обезщетение за неимуществени вреди. Ответникът по касация ЗК „Лев инс“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалата. Посочил е, че спорен във въззивното производство е въпросът относно размера на обезщетението, предназначено да възмезди страданието, понесено от ищцата. Анализирайки приетите по делото писмени доказателства и неоспореното от страните заключение на назначената комплексна СМАЕ е установил, че вследствие на инцидента ищцата е получила навяхване на шията и счупване на лява ключица, като е приета в УМБАЛСМ „Пирогов“, където е престояла едно денонощие и й е поставена полутвърда яка на шията за 7 дни и имобилизация „осморка“ на двете рамене за срок от 28 дни. Съобразявайки начина на настъпване на произшествието, времето на проведеното лечение /без болничен престой/ и търпените от ищцата болки и страдания /по-интензивни първите две седмици след инцидента/, възрастта на ищцата /18 години/, вида и естеството на получените увреждания, вида на проведеното лечение /неоперативно, без прием на тежки медикаменти и упойки, и без рехабилитация/, времето на възстановяване /пълно възстановяване без данни за неблагоприятни последици/, ограниченията, които е търпяла през месеца, който е била с обхващащата и двете рамене имобилизация и социално-икономическите условия на живот в страната към 2016 г., е достигнал до извод, че в случая сумата от 17 000 лв. е справедливото обезщетение по смисъла на чл.52 от ЗЗД за доказаните болки и страдания. С оглед изложените в обжалвания акт мотиви, поставеният в изложението въпрос е обусловил решаващата воля на съда, но в случая не е осъществено поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната задължителна съдебна практика на ВКС /обективирана в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и мн.др./ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В процесната хипотеза при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е подробно и е оценил в пълнота всички установени по делото факти, релевантни за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, респективно е взел предвид и е съобразил посочените по-горе критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС, а касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,